— Миличък… — излая госпожа Додс към мен. — Веднага!
Нанси Бобофит се ухили доволно.
Хвърлих й най-красноречивия си поглед „ще ти го върна тъпкано“. Нямах нищо против да ме накажат, задето съм я бутнал. Просто ми се щеше да помнех как съм го направил.
Обърнах се към госпожа Додс, но нея вече я нямаше. Стоеше пред входа на музея, вече беше изкачила стълбите и ми махаше нетърпеливо да я последвам.
Как беше успяла да се придвижи толкова бързо?
Това ми се случваше често, мозъкът ми задрямваше и преди да се усетя, вече бях пропуснал нещо. Сякаш парченце от пъзела на Вселената пропадаше някъде, а аз се озовавах зяпнал в останалото на мястото му празно пространство. Училищният психолог веднъж ми обясни, че това се дължало на СДВ — мозъкът ми погрешно разбирал видяното.
Аз обаче не бях напълно убеден.
Последвах госпожа Додс.
По средата на стълбите хвърлих поглед назад към Гроувър. Той изглеждаше блед и поглеждаше ту мен, ту господин Бранър, сякаш искаше да привлече вниманието му, но учителят беше потънал в романа си.
Погледнах отново нагоре. Госпожа Додс отново бе изчезнала. Вече беше вътре, в дъното на фоайето, и ми махаше да побързам.
Сигурно възнамеряваше да ме накара да купя на Нанси нова тениска от магазина за сувенири.
Изглежда обаче, планът й беше съвсем друг.
Последвах я навътре в музея. В крайна сметка я настигнах в залата за Древна Гърция и Рим.
Вътре бяхме само двамата.
Госпожа Додс стоеше с кръстосани на гърдите ръце пред мраморен фриз на древногръцките богове. От гърлото й излизаше някакъв странен звук… като ръмжене.
Дори и без този звук щях да съм притеснен. Странно е да си насаме с учител, особено с госпожа Додс. А и тя така се взираше във фриза, сякаш искаше да го изпепели с поглед…
— Напоследък ни създаваш проблеми, миличък — поде.
Избрах най-безопасната стратегия.
— Да, госпожо.
— Наистина ли си мислеше, че ще ти се размине?
Госпожа Додс подръпна маншетите на коженото си яке.
В очите й пламтеше лудост. И злоба.
Все пак тя беше учителка. Едва ли можеше да ми направи нещо лошо.
— Ааа… обещавам да се старая повече, госпожо.
Гръм разтърси сградата.
— Ние не сме глупаци, Пърси Джаксън — продължи госпожа Додс. — Беше само въпрос на време да те открием. Признай и ще си спестиш болката.
Нямах представа за какво говори.
Единственото, което ми идваше на ума, беше, че явно преподавателите са узнали за незаконните запаси от бонбони, които криех в спалното. Или може би се бяха усетили, че съм преписал от интернет есето за Том Сойер, без дори да съм чел книгата, и сега щяха да ми анулират оценката. Или дори да ме накарат да прочета книгата.
— Е? — настоя тя.
— Госпожо, аз не…
— Времето ти изтече.
И тогава се случи нещо невероятно. Поредното огъване на времето.
Госпожа Додс започна да се променя.
Очите й засвяткаха като въглени. Пръстите й се удължиха и се превърнаха в нокти. Изсъска. Изсъска досущ като кобра! Якето й се претопи в големи ципести криле. Вече не беше човек, а сбръчкана вещица с криле на прилеп, нокти на хищник и пожълтели остри зъби, която се канеше да ме разкъса на парчета.
И после светът направо се обърна с главата надолу.
Господин Бранър, който само преди минута беше отвън пред музея, се появи с количката си на входа на залата. В ръката му имаше химикал.
— Хей, Пърси! — извика той и ми го подхвърли.
Госпожа Додс скочи към мен.
Извиках и се наведох, усетих как острите нокти разсичат въздуха до ухото ми. Улових хвърления химикал и в ръцете ми той изведнъж се преобрази в меч — бронзовия меч на господин Бранър.
Госпожа Додс се завъртя към мен с кръвнишки поглед.
Коленете ми омекнаха. Ръцете ми се разтрепериха толкова силно, че почти изпуснах меча.
— Умри, миличък! — изръмжа тя.
И се впусна право към мен.
Бях скован от неописуем ужас, но инстинктивно замахнах с меча. Острието я уцели в рамото и премина през цялото й тяло, сякаш беше вода!
Като пясъчен замък, попаднал в обсега на вертолетна перка, госпожа Додс експлодира в облак от жълт прах и изчезна. Остави след себе си само мирис на сяра, заглъхващ крясък и смразяващо усещане за зло, сякаш пламналите й като въглени очи продължаваха да се взират в мен.
Останах сам.
В ръката си държах химикал.
От господин Бранър нямаше и следа.
Ръцете ми продължаваха да треперят. Дали някой не беше сложил наркотици в сандвича ми?
Нима си бях въобразил всичко?
Излязох навън.
Валеше.
Гроувър седеше до фонтана, над главата си беше разпънал карта. Нанси Бобофит беше чисто мокра от падането във фонтана и все още мърмореше недоволно на грозните си приятелки. Когато ме видя, извика:
— Дано госпожа Кър хубаво да те е наредила!
— Кой?
— Учителката, глупако!
Премигах. Нямахме такава учителка. Попитах Нанси какви ги говори.
Тя безпомощно вдигна очи към небето и не отговори.
Попитах Гроувър къде е госпожа Додс.
— Кой? — попита той.
Само че преди това се поколеба, а и не искаше да ме погледне в очите, така че според мен лъжеше.
— Не е смешно, друже. Сериозно те питам.
Небето прогърмя.
Видях господин Бранър до рампата — продължаваше да чете под червения си чадър, сякаш изобщо не беше мръдвал.
Отидох при него.
Той вдигна разсеян поглед.
— А, това е моят химикал. Господин Джаксън, ще ви помоля отсега нататък да си носите собствени пособия за писане.
Грабна го от ръката ми. Дори не съзнавах, че още го държа.
— Господине — попитах, — къде е госпожа Додс?
— Кой? — погледна ме неразбиращо той.
— Другият ни придружител. Госпожа Додс. Учителката по математика.
Господин Бранър се намръщи и разтревожено протегна врат към мен.
— Пърси, на тази екскурзия няма никаква госпожа Додс. Доколкото ми е известно, в „Академия Янси“
