смесена гора: бор, бреза, елха, дъб. Сред блатото бяха пръснати пясъчни островчета, но въпреки това и тук землянките се пълнеха с вода, затова войниците предпочитаха палатките, застлани с борови клонки. Прави са, мислеше си Максим Иванович, юни е, топло, войниците трябва добре да се наспиват, да бъдат добре нахранени, строго следеше за това.
На 3 юли нашите войски завзеха Минск, разкъсаха фронта по дължината на 400 километра и продължаваха стремително да се придвижват напред. Това известие завари Максим Иванович в командния пункт на полка, той си помисли, че сега срокът за настъпление на корпуса може да се промени и затова се прибра по-рано от обикновеното. Но от щаба на армията не бяха получени никакви нови нареждания. Максим Иванович прекара и тази вечер, както винаги: събра щаба, каза от какво не е доволен, разпредели задачите, изслуша докладите.
Когато ги пусна, вече след дванайсет, Максим Иванович разкопча яката на китела си; беше задимено, трябваше да проветри. Той не пушеше, но не можеше да го забрани дори в своя блиндаж. Наблизо ритмично бучеше генераторът, щяха да го изключат, щом Максим Иванович си легнеше.
— Другарю генерал — докладва адютантът, — очаква ви новият началник на автослужбата.
— Какво иска?
— Да докладва за пристигането си, за застъпването на длъжност.
— Да докладва на началник-щаба.
— Казах му, но той настоява.
— Добре, да влезе.
Максим Иванович се наведе над картата. Мисълта, че настъплението може да бъде ускорено, не го напускаше. При това трябваше да бъдат готови, заповедта можеше да дойде всеки момент…
Вратата скръцна. Максим Иванович вдигна глава от картата, обърна се…
На прага бе застанал офицер със стар, но по мярка шинел с полеви пагони, с фуражка, с груби ботуши. Лицето му не се виждаше, колебливо светещата крушка огряваше само масата с разгънатата на нея карта…
И все пак на Максим Иванович му се стори, че забеляза нещо далечно познато в тази фигура, която го очакваше мълчаливо и напрегнато до вратата, нещо тревожно пошавна в душата му…
— Другарю генерал! Гвардейски майор Панкратов се явява на ваше разположение.
Свали ръка, остана в стойка „мирно“.
Не може да бъде… Нима?!
— Предписанието ви! — с внезапно прегракнал глас продума Костин.
Офицерът извади от планшета предписанието, пристъпи напред, подаде го на Максим Иванович.
Но той се извърна към масата, поизтегли кабела, лампата се издигна, огря целия блиндаж и когато Максим Иванович отново се обърна към офицера, вече ясно видя — Саша беше!
Максим Иванович взе предписанието… Да, наистина Александър Павлович Панкратов…
Вдигна очи… Гледаше го неговото детство, младостта му, неговият Арбат… И Максим Иванович не се сдържа, неволно запита:
— Саша, ти ли си?
Гласът му потрепери…
— Аз съм — отговори офицерът.
Саша… Жив… Откъде се взе? Как? Как е могло да се случи?
Максим Иванович бе преживял не само войната, той бе преживял и предвоенните години — и 37-ма, и 38-ма, и 39-та. Пред очите му арестуваха, обявяваха за врагове на народа добри командири, верни негови другари, изпитани в боевете в Испания, на Хасан, на Халхин-Гол. Наистина ли бяха врагове? Той не искаше да вярва и не можеше да не вярва, инак не би могъл да служи на делото, на което бе отдал живота си. Най-правилно беше да не мисли за това. Тези хора изчезнаха, преминаха в друг, непознат за него свят, от който никой не се връща.
И ето че от този свят се появи Саша. След десет години! Как ги е преживял? Как е оцелял? Защо е изпратен именно при него, в неговия корпус? Какво се крие зад това? Не биваше да показва, че го позна, не биваше да го нарича Саша…
Офицерът отново вдигна ръка до козирката.
— Разрешете да доложа, другарю генерал?!
Изговаряше думите ясно… Неговият глас е, на Саша… И все пак, все пак…
— Свободно! Слушам ви.
Саша свали ръка.
— Другарю генерал! За да има пълна яснота. Съден съм по член петдесет и осми, това фигурира в личното ми досие. Не съм се натрапвал за вашия корпус. Не исках да идвам при вас. Но заповедта си е заповед. С нищо не можех да я оспоря. Единственото, на което бих могъл да се позова, е нашето старо познанство. Но командуването не би приело такъв довод. А хората, които трябва да ме наблюдават, биха го взели предвид. Това би могло да усложни вашето положение. Затова моля да ме върнете в щаба на фронта: аз съм майор, а тази длъжност трябва да бъде заемана от полковник, това е убедителен мотив. Подобно решение ще бъде най-правилното и за вас, и за мен.
Максим Иванович не отговори. Боже мой! Та това е предишният Сашка, когото той толкова бе обичал. Сашка, честният, прямият, принципният, той не иска да създава неприятности на никого, всичко поема около себе си. Какъв ли живот е преживял, но си е същият, съвсем същият! Младостта на Максим Иванович отново се взря в него — открита, смела, безкомпромисна. И в тези разгорели се спомени той видя и себе си като предишния Макс, засрами се от моментната си слабост: забрави какъв е всъщност, разколеба се, поддаде се на нещо, зародило се през ония смутни години.
— Разрешете да напусна, другарю генерал?
— Стига, Саша — каза Максим Иванович, — събличай се, да полеем срещата.
— Максим — сериозно произнесе Саша, — именно затова не исках да дойда при тебе, прекалено добре те познавам.
… Буца заседна на гърлото на Максим Иванович, той си пое дъх, сложи ръка на рамото на Саша.
— Благодаря ти, Саша… Благодаря ти, че така си мислил за мене. Стига, я сядай!
Той бързо се отдалечи от Саша, отвори вратата, нареди на адютанта:
— Дай ни две капки с мезе и чай.
— Максим — пак подзе Саша.
— Стига! — прекъсна го Максим Иванович. — Аз съм старши тук — и по длъжност, и по чин.
Така си представям срещата на моите двама герои. Но дали тази сцена ще остане такава и в бъдеще, на знам. Героите на един роман имат свойството да заживяват собствен живот, на автора остава само да го записва. Не знам също дали ще успея да допиша следващия си роман. Но ако съдбата ми подари още няколко години, надявам се да изведа повествованието си до 1956 година, до Двайсетия конгрес, когато бяха върнати на живота хиляди абсолютно невинни хора и честните имена на онези, които вече не можеха да бъдат върнати на живота.
Информация за текста
© 1987 Анатолий Рибаков
© 1988 Здравка Петрова, превод от руски
Анатолий Рыбаков
Дети Арбата, 1987
Сканиране и разпознаване: nextvasko, 2008
Редакция: ira999, 2008
Издание:
