знае какво е написано тук, всяка негова стъпка, всяка негова дума може да бъдат изтълкувани превратно. Нещастието може да дойде от всяка посока, дори от жената, която го обича. Всъщност какво знае за нея? Защо е тук? В тази дупка!
Той се разходи из стаята.
И какво означават думите „той е смел и благороден“? Намек, че снабди Соловейчик с продукти, че не издаде избягалия заточеник ли?! Тези две думи са достатъчни, за да предизвикат жестока разправа със заточениците в Мозгова. Заради доверието, което й оказа, може да пострадат хора. Тя, разбира се, не желае зло никому, но защо записва? Нима не разбира неговото положение? Защо е оставила дневника на масата? Случайно ли? Забравила е да го скрие ли? От лекомислие ли?
Той пак походи из стаята, откъсна от една цепеница брезова кора, хвърли я в печката, опалената от огъня кора моментално се сви на тръбичка и в следващия миг пламна.
Да погледне ли дневника? Да прочете ли какво пише за него, веднъж завинаги да се убеди какво представлява тя в действителност? Но направи ли това, ще престъпи границата, разделяща почтения човек от непочтения. Впрочем късно е, прекалено дълго се колеба… Чу стъпките й на двора, после как си изтрива краката в пруста. Тя влезе и му се усмихна.
— Отдавна ли ме чакаш?
Вместо отговор той й посочи дневника.
— Какво е това?
Тя усети гнева в гласа му, разбра, че е отварял дневника, смути се, после погледна Саша с ясни, открити очи.
— Това е моят дневник.
— Защо водиш дневник?
Тя не отговори веднага.
— Обидило ли те е нещо в него?
— Не чета чужди дневници. Но… Очевидно пишеш нещо и за мен?
— Да, пиша.
Погледна я, после попита:
— Защо си тук, Зида?
Тя наведе глава, замълча, не отговори.
— Питам те: какъв вятър те е довял тук?!
Тя прошепна:
— Никога няма да ти кажа.
— Твоя си работа, но аз трябва да зная какво пишеш за мен.
Тя му подаде тетрадката.
— Чети.
— Няма да чета дневника ти. Но те моля да откъснеш от него всички страници, в които пише за мен, и да ги изгориш ето в тази печка. И повече нищо да не пишеш за мен. Вече съм ти обяснявал положението си, жалко, че нищо не си разбрала.
Тя замислено прелисти дневника, подгъна няколко страници, подаде тетрадката на Саша.
— Това е за тебе, прочети го.
— Казах ти ясно и разбрано: няма да чета. Откъсни ги и ги изгори.
Разбираше колко жестоко е да настоява. Но друг изход нямаше! Постъпката на Соловейчик би струвала скъпо на хората, които и без това бяха нещастни. Не искаше някой да пострада заради нейното лекомислие.
Зида отиде до печката, приклекна, отвори чугунената вратичка, откъсна от дневника една страница, хвърли й един поглед, смачка я и я пусна в огъня. Прочете, смачка и запрати в огъня втора, после трета, четвърта… Седеше на колене пред печката, с гръб към Саша, късаше страници от тетрадката, смачкваше ги и ги хвърляше в огъня, вече без да ги чете, явно последните страници от дневника всичките бяха за Саша, а може вече да й беше безразлично, късаше всичко наред.
— Горещо е — каза изведнъж.
Едва сега той забеляза, че не я е оставил да се съблече, беше с кожух, валенки, шал, както беше влязла от студа.
Сега я съжаляваше, яд го беше на себе си. Отвратително, ужасно! Той не можеше да дочака кога най- сетне ще свърши това мъчение, измислено от него.
Зида стана, сложи на масата остатъците от тетрадката, усмихна се през сълзи.
— Това беше!
Саша излезе от къщата. Ужасно, всичко е ужасно! Гадно! Но не можеше да постъпи другояче. Сега живее по други закони. Може би Зида ще разбере това и ще си останат приятели.
Отби се в магазинчето на Федя и го попита за квартира. Добави, че наемателката е с шестгодишно дете, шие хубаво и хазайката трябва да има шевна машина.
— Защо не я пратим при Лариска? — предложи Федя. — Живее сама. И машина има. Обича нови дрешки, не умее да шие, ето й шивачка вкъщи. Може и на Маруска да ушие нещо.
— Ами Лариска ще се съгласи ли?
— Като й кажа, ще се съгласи.
Уговорката стана. Саша пренесе куфарите на Лариса Григориевна у Лариска, прегледа шевната машина, смаза я. Машината беше стара, но добра марка, „Сингер“.
— Желая ви успех — каза Саша, — ако ви потрябва нещо, викайте ме…
Интересуваха го подробностите около бягството на Соловейчик. Но Лариса Григориевна нищо не му разказа и Саша сметна, че е неудобно да пита.
Когато разбра, че Саша е настанил Лидия Григориевна у Лариска, Всеволод Сергеевич с обичайната си усмивка каза:
— Съдружие на блудница със стара мома. Но тя е с дете, та няма къде да се дява. Между другото знаете ли какъв е този Тарасик?
— Каза, че й е внук, но не ми се вярва.
— Той е син на умрели тук спецзаселници или официално — кулаци.
Саша се учуди.
— Взела е детето да го гледа? Мъжествена постъпка.
Всеволод Сергеевич поклати глава.
— Или опит да намери цел в живота, да се вкопчи в нещо, каквото и да е то.
— От каквото и да е продиктувана постъпката й — каза Саша, — тя е благородна и човечна. Лично у мен тази постъпка поражда надежда, че дори в тези страшни условия се утвърждават висшите човешки ценности. Състраданието е една от тях.
— Мисля си за метаморфозите на нашата действителност — на свой ред каза Всеволод Сергеевич, — не е изключено навремето Лидия Григориевна да е разкулачила родителите на Тарасик и да ги е затопила в Сибир. А сега тя самата е в Сибир и отглежда сина им, понася заради него мъки и лишения. Този факт не подкрепя ли тезата за изкуплението?
— Зле съм запознат с християнското вероучение — отговори Саша, — но мисля, че нещо по-висше от всякакви религии и идеи е ръководило Лидия Григориевна — способността да се жертвуваш в името на другите хора. И фактът, че тя се проявява дори тук, всичко това, повтарям, ми вдъхва надеждата, че човешкото у човека не е убито и никога не ще бъде убито.
Когато предлагаше пари на Лидия Григориевна, Саша разполагаше само с трийсет рубли. Ще си остави няколко рубли за цигари и газ, все някак ще изкара, затова пък ще помогне на Лидия Григориевна. А на своите хазаи ще плати в края на ноември или в краен случай през декември, когато започнат да докарват пощата с шейна.
Както и предполагаше, пощата дойде в началото на декември. И както очакваше, беше голяма: пари, колет със зимни дрехи, надписан с четливия чертожнически почерк на Варя, много писма от майка му, много вестници. На пощенските клейма бяха отбелязани август, септември, тук-там и ноември — изпратеното преди развалянето на пътя се бе смесило с изпратеното след него, значи предстои му да получи още много пратки, които са на път.