пътя за Кежма, а обратното, по пътя надолу. Не, няма да ида при Алфьоров — ще ме прати в Канск.
— До Канск няма път — каза Саша, — ще има едва след месец, не по-рано. В Кежма няма и затвор, къде ще те държат? За Алфьоров е по-изгодно да приеме версията ти: дошъл си да молиш за събирането ви с Фрида. Сам ми каза: не искам извънредни произшествия. А дето са те задържали долу, няма значение. Ще кажеш, че в Рожково е нямало лодка, а си се надявал да намериш някъде към Кода или Пашино.
— Алфьоров вече със сигурност ме е обявил за беглец — възрази Борис. — Щом те е викал, значи е взел мерки.
— И все пак — настояваше Саша — това е единственият ти шанс. Не можеш да стигнеш до Братск, ще те хванат още в първото село и тогава вече не може да не ти припишат бягство.
— Няма да се отбивам в селата.
— А какво ще ядеш?
— Ще ми дадеш малко лапачка — сланина, сухари, захар, ако имаш…
— То се знае, ще ти дам! Но докога ще ти стигне, колко можеш да носиш?! Сега в гората не се намира нищо за ядене — зима е. Нямаш пушка. От глад ще се предадеш още в първото село. Разбери, става дума за живота ти. Ако се явиш при Алфьоров, ще останеш жив. И ще имаш шанс да се отървеш. Продължиш ли, ще загинеш в гората или ще те хванат — и тогава вече нямаш никакви шансове.
Борис мълчеше, полуизлегнат със затворени очи, сякаш не слушаше какво му говори Саша. Може да беше задрямал.
— При мене ли ще пренощуваш?
Без да отваря очи, Соловейчик отрицателно врътна глава.
— Ще ме пипнат. И ти ще загазиш.
— За мене не се тревожи.
Борис отвори очи, заговори неочаквано енергично:
— Ако ме видят тук, Алфьоров ще тръгне по тази следа. А аз трябва да измина само около седемдесет километра — там ще ми помогнат. И тебе не мога да излагам на опасност. Ти дори няма да можеш да кажеш, че не си знаел за бягството ми. Алфьоров те е предупредил. Хайде да се разберем така: ти не си ме виждал и аз не съм те виждал! Каквото и да се случи и когато и да се случи, ако ще след година, след две, след десет — не съм те виждал и ти не си ме виждал.
— Е, твоя си работа — каза Саша, — и все пак мисля, че правиш грешка. След два часа можеш да бъдеш в Кежма. Алфьоров ще те понакастри и толкоз. Е, гаранция няма, но мисля, че точно така ще стане. Повтарям, това е единственият ти шанс.
— Всичко е решено — твърдо изрече Соловейчик, — можеш ли да ми намериш сланина, сухари, захар?
— Сланина мога, за захар ще се помъча, сухарите трябва да се пекат, ако почакаш, ще има и сухари.
— Не мога да чакам. Донеси хляб вместо сухари.
— Борисе! — каза Саша. — Помисли си, моля те. Не мога да разбера на какво разчиташ. Да речем, че успееш да стигнеш до Братск. Това е изключено, но да допуснем. Ами после?
— Там ще ме изпратят до Иркутск, ще се кача на влака и ще ида в Москва.
— Защо?
— Ще търся правда.
Саша си помисли, че той нещо е мръднал, каква правда е решил да търси? А може би има и нещо друго, но Борис не му го казва? Може би има верни приятели по пътя? Приятели на Фрида? Щом трябва да измине още седемдесет километра, значи във Фролово, Савино или в Усолцево. Но те всичките са на острови, как ще премине Ангара? Ангара още не е замръзнала и няма да замръзне скоро — тук течението е бързо. И все пак разчита на нещо. Изглежда и тук, в заточението, има някакви връзки, възможности, за които Саша не подозира. Винаги бе смятал, че държавата е всесилна, всезнаеща, всепроникваща. В действителност не е така, държавата може да бъде измамена. Зида му предлагаше други начини. Може би и Соловейчик има свои начини, само че Саша не ги знае.
— Колко време ти трябва, за да изтичаш до селото?
Това беше молба да побърза. Саша стана.
— След около три часа ще се върна.
— Ще те чакам.
Борис пак се облегна на дървото и затвори очи.
Всичко преди — арестуването, затворът, заточението — беше несравнимо с това, което ставаше сега. Тогава нямаше абсолютно никаква вина, сега за пръв път престъпваше закона. Помагаше, след като бе предупреден. Разбира се, Борис няма да го издаде и въпреки това „помагачество за бягство“ ще фигурира в досието му. И дваж повече ще го е яд да плаща за това: бягството на Борис е нелепост — или ще погине по пътя, или ще го хванат.
Но от всяко положение е длъжен да помогне на Борис. Важно е само никой в селото да не заподозре нещо. Да помоли за сланина и хляб хазаите си? Но за кого? Явна улика. Единственият човек, който може да му помогне, е Зида. Ако няма, ще иде у съседите. Тя редовно купува продукти, никой няма да се усъмни. Парче сланина, хляб или питки, двайсетина твърдо сварени яйца, има захар, у него се намират и бонбони, прати ги майка му от Москва, сол…
Ще каже на Зида: Намери! Трябват ми, за какво — не питай и забрави това.
Зида нищо не го попита. Отиде у съседите, донесе сланина, сушене месо, питки, свари яйца, извади захар, бонбони, хубаво опакова всичко и го подреди в торба от грубо платно, с каквито местните ловджии ходеха в гората.
И тъкмо по тази торба той разбра, че тя се досеща.
На вратата се обърна.
— Не съм вземал нищо от тебе.
Каквото и да се случеше, както и да свършеше всичко, Зида нямаше нищо общо.
Зида кимна.
— Добре.
Щом чу стъпките на Саша, Борис отвори очи, понадигна се, завъртя глава, сякаш да отърси съня, премести продуктите в раницата си, не взе само солта.
— Имам.
После се изправи. Саша му помогна да пъхне ръце в ремъците на раницата.
— Е, приятелю, сбогом!
Борис несръчно — пречеше му раницата — прегърна Саша. Разцелуваха се.
— Утре от сутринта ще бъда на това място — ако решиш друго и се върнеш, ще се видим.
— Няма да реша друго — отговори Борис, — внимателно ли изпипа всичко?
— Не се тревожи.
19.
Орджоникидзе остана недоволен от инцидента с комисията на Пятаков, недоволен беше, че Марк Александрович фактически беше изгонил комисията от завода, недоволен беше и от мъмренето, което получи от Сталин по вина на Марк Александрович. Тогава Сталин подкрепи Марк Александрович, обаче няма нито един документ, узаконяващ започнатото от него жилищно, комунално и битово строителство. Има думи, а думите се забравят. Засега няма официално одобрение, положението на Рязанов е рисковано.
И затова Марк Александрович на драго сърце прие предложението на редакцията на списание „Болшевик“ да напише статия за работата на завода и за проблемите пред родната черна металургия. „Болшевик“ е най-авторитетното партийно списание, статията ще помогне на завода: доставчиците и сродните предприятия ще я възприемат като директива. И най-важното: статията ще даде възможност публично да се фиксира и следователно да се узакони започнатото строителство.
Марк Александрович написа статията за две вечери. Основните положения в нея бяха следните.
