разговор.
— Кога получихте последното му писмо?
— Вие не знаете ли? — отвърна Саша. — Мислех, че сте в течение на кореспонденцията ми.
— Да, понякога се налага да преглеждаме пощата на задължително заселените, това влиза в нашите задължения — потвърди Алфьоров, — но аз не го правя редовно, само когато сметна, че е нужно.
— Моите пликове винаги пристигат отворени.
— Какъв смисъл има да ги залепвам отново — засмя се Алфьоров, — и без това ще видите, че са били отваряни. Но повтарям, правя това само с някои писма, може да съм пропуснал последното от Соловейчик.
— Случило ли се е нещо с него? — попита Саша.
— Нищо особено. Моли да го преместим в Голтявино, твърди, те имал годеница там. Вярно ли е?
— Да — потвърди Саша, — там има годеница. Виждал съм я лично, когато минавахме през Голтявино.
— Допускам, че има годеница в Голтявино. Но това не му дава право да напуска самоволно определеното му местожителство. А той е ходил без разрешение в Голтявино. Бих могъл да не обърна внимание, младежка работа, любов и така нататък. Но Голтявино е под надзора на Дворцовската комендатурата те не искат да гледат на това през пръсти.
— Не знаех нищо — каза Саша. — Но можем да го разберем. Защото ако някой е попаднал тук случайно, това е именно Соловейчик, човек, който изобщо не се интересува от политика. При това е човек широк, общителен, всички тези ограничения са голямо бреме за него. Наистина странно е, че се е решил да го направи, но любовта не знае граници.
— Това е лирика, Панкратов, сантименти, на официален език го наричаме бягство! И за бягство се наказва не само избягалият, но и тези, които са му помогнали да избяга. В Рожково има и други заточени, той е напакостил на всички.
— Ако някой избяга от Мозгова, аз ще отговарям ли?
— Да, представете си: един бяга, всички отговарят. И трябва да пазим невинните хора от егоистите, които мислят само за себе си. За всяко подготвящо се бягство трябва да се съобщава на властите, такъв е редът. И трябва да ни помагате в това. Ето, вие твърдите, че сте честен съветски човек. Помагайте тогава!
— Такъв значи искате да ме направите?!
— Е, ама защо го приемате така, Александър Павлович? За провокаторство у нас е определено извънредно строго наказание. Не искаме от вас да ни съобщавате за настроенията, за разговорите. Искаме да предотвратим бягствата, да спасим лекомислените хора, които бягат, и доверчивите хора, които създават условия за това. Ще ви прехвърлим в Кежма, механики МТС-то, ще се движите свободно из района, ще се срещате със заточени, включително и с такива, които се канят да избягат. Говорете им да не го правят. В краен случай ни съобщавайте, за да можем да предотвратим бягството. Ще бъдете осигурен материално, ще живеете в районен център, а не на село и ще спасявате хората от безразсъдни постъпки.
— Напразно си губите времето — каза Саша, — няма да върша това, което искате от мен. Намирам го аморално.
— И моята работа ли намирате аморална?
— Вие сте на служба и изпълнявате служебните си задължения. А аз съм заточен и също ще изпълнявам задълженията си.
— Какви са те?
— Да изтърпявам присъдата си.
Алфьоров помълча, после се усмихна и каза:
— Александър Павлович, поставяте ме в много затруднено положение.
— Не ви разбирам.
— Вие казахте „любовта не знае граници“, да допуснем, че сте прав. Но вашата жена е учителка. Можем ли ние да поверим възпитанието на подрастващото поколение на жена на политически нелоялен човек?
— Аз нямам жена, откъде ви хрумна? Учителката ли? Отбивам се при нея само понякога, за книги, това е.
— Александър Павлович, ние с вас сме мъже и добре се разбираме. Не съм разчитал на друг отговор. Но учителката е ваша жена. И ако сте благоразумен, ще преместим в Кежма не само вас, но и нея, и тук ни трябват учители.
— Нямам никаква жена — навъси се Саша, — със същия успех можете да нарочите за моя жена коя да е жена от Мозгова. Ако сторите нещо на учителката, ще извършите огромна несправедливост.
— Никой не смята за я закача, но ние сме длъжни да я опазим от чужди влияния. Да речем, като ви преместим другаде.
— Вие решавате! — Саша въздъхна облекчено. Да прави каквото ще! Ще се премести в друго село, само да не закачат Зида.
Алфьоров стана, разходи се из стаята…
— Кажете, Панкратов, как си представяте живота си по-нататък?
— След заточението ще се върна вкъщи, ще действувам делото ми да се преразгледа.
— В Москва няма да се върнете, ще получите минус за нея.
— Не само в Москва може да се работи.
— Преразглеждане на делото ли? — продължи Алфьоров. — Едва ли ще го постигнете. Тази съдимост ще си я носите цял живот.
— Случва се да свалят съдимостта.
— Случва се — съгласи се Алфьоров, — но за заслуги пред държавата. А аз не виждам у вас особен стремеж да извършите нещо значително. Чувствате се оскърбен.
— Не съм оскърбен, но няма да забравя как мама се мяташе в коридора, когато ме арестуваха. Няма да забравя също как следователят ми приписваше несъществуваща вина.
— Е, добре — Алфьоров пак седна срещу Саша, да минем на въпроса. Соловейчик е избягал!
Той изпитателно се вгледа в Саша. Саша се втренчи смаяно в него.
— Не може да бъде. Соловейчик не е толкова глупав, той добре разбира, че няма къде да избяга.
— И все пак е избягал, писал ли ви е нещо за това?
Саша иронично се усмихна.
— Да се бяга е глупаво, а още по-глупаво е да се пише за това.
— Дума да няма — съгласи се Алфьоров, — и все пак вие сте единственият му другар тук, единственият му приятел.
— Искате да ме обвините в помагачество ли?
— Панкратов — внушително произнесе Алфьоров, — отношението ми към вас е много по-добро, отколкото смятате. Никой не ви обвинява в такова нещо. Но Соловейчик вероятно добре е обмислил маршрута на бягството си. Възможните маршрути са два: първият — по Ангара към Енисей, вторият — през тайгата към Канск. И по единия, и по другия няма да стигне далеч, още в първото село ще го задържат. Ако тръгне да заобикаля селищата, ще му е нужен голям запас продукти, а той го няма. Но е възможен и трети път — нагоре по Ангара, към Иркутск. Този път е по-дълъг, но по него е Мозгова, където живеете вие, а още по-нагоре има две селища, в които живеят съмишленици на неговата годеница. Не е изключено да е избрал именно този път, не е изключено да ви се обади.
— Как тъй ще ми се обади? Пред очите на цялото село ли?
— Това не знам. Може и да не се обади. Но може и да се обади. В такъв случай ще трябва добре да обмислите поведението си.
— Да го задържа ли? — засмя се Саша. — Ами ако не съумея?
— Не е нужно да го задържате, ние сами ще го задържим. Добре ще е да го придумате да се върне. В такъв случай обвинението в бягство ще отпадне, ще се приеме просто като самоотлъчка, ще можем да се ограничим само с мерки от административен характер. Говоря ви честно, Панкратов, не искам бягства, подобно извънредно произшествие не е от полза и за мен.
Саша чувствуваше, че Алфьоров говори искрено. Но не вярваше в бягството на Соловейчик, може да е
