излезе по-сполучлив, което си признах самокритично. По този начин той доказа, че е бил прав, защити своя вариант. Защо го направи? Можеше спокойно да изпълни искането ми и спокойно да си замине. Не, той настоя на своето, не се уплаши да настои, не се уплаши да наруши ясната ми забрана. Защо не се уплаши? Надвило е професионалното му достойнство. Значи е истински професионалист, човек с високо чувство на професионална гордост, такова чувство трябва да възпитаваме и ние у нашите хора. И когато възпитаме това чувство, ще отпадне необходимостта от принудителни мерки. Но засега това го нямаме, засега много говорим за преданост към делото, кълнем се, поемаме обещания, а обещанието ни трябва да бъде само едно — пред собствената ни трудова съвест, пред собствената ни трудова гордост, като например гордостта на грузинските винари или, да речем, на този зъболекар.
— Този зъболекар е приятен човек — усмихна се Киров.
Сталин се спря.
— Той и тебе ли е лекувал?
— Не, виждахме се на плажа. Добре плува!
Сталин мълчаливо се разходи из кабинета, после каза:
— Значи никак не си скучал, пък аз мислех, нашият Сергей Миронович си умира от скука с тези конспекти.
В гласа на Сталин Киров долови добре познатите му ревниви, подозрителни нотки.
— Плажът е пуст, освен мене и доктора, никой не се къпеше. Впрочем виждал съм го само два пъти, направи ми добро впечатление.
— Да, разговорлив е — равнодушно потвърди Сталин.
Киров добре познаваше и това негово равнодушие.
Сталин пак тъй мълчаливо се разходи из кабинета, после застана срещу Киров и попита:
— Можеш ли утре да излетиш за Алма Ата?
— Разбира се.
— Е, прекрасно, щом е тъй.
Вечерта, докато подписваше документите, Сталин каза на Товстуха:
— Зъболекарят Липман да се замени с друг. И като помисли малко, добави:
— Уволнете го от кремълската болница, но не го закачайте.
18.
Както и миналия път, Алфьоров беше цивилен, както и миналия път, прие Саша в стаята си, помести един стол към масата за хранене. Проста маса, скована от дъски, а столовете — градски, с меки седалки.
— Седнете, Панкратов, искате ли чай?
Подобно гостоприемство не предвещаваше нищо добро.
— Благодаря, закусил съм.
— Чаша чай няма да ви попречи, нали идвате от път. С какво дойдохте?
— Пеша.
— Ами ето, тъкмо затова…
Алфьоров отвори вратата към кухнята.
— Анфиса Степановна, я ни сложете самоварчето.
Върна се при масата, дружелюбно погледна Саша.
— Е, как е, Панкратов, работи ли сепараторът?
— Не знам, не ме интересува.
— А трябва да ви интересува. Ще ви кажа, че работи. И трябва да благодарите за това на мен… Аз помолих в МТС-то непременно да го поправят. Още същия ден го поправиха.
Значи Зида не беше го излъгала.
Алфьоров бегло погледна Саша.
— Както разбирате, направих това далеч не от алтруизъм. А защото щом наш наблюдаван е повредил някой апарат, наше задължение е да го поправим.
— Вашият „наблюдаван“ не е повреждал апарата.
— В селото са на друго мнение по този въпрос. Така или иначе, сепараторът е поправен, инцидентът е изчерпан. Впрочем нека се изразим по-точно: притъпен е. Заявлението срещу вас е при мен — той посочи чекмеджето на бюрото си, — не смятам да ви шантажирам, но за него може да си спомни председателят на колхоза. Впрочем пак ще се върнем към този въпрос! А ето го и чая!
Жена на средна възраст, снажна и хубава, със самочувствие, с дълга пола и къса блузка, внесе самовара, сложи на масата чиния с боровинки, друга с риба, запечена с яйца, с пирожки, пълнени също с риба, с два вида боровинки.
— Аз сам си запарвам чая — говореше Алфьоров, докато го приготвяше, — голямо изкуство е, ще знаете, научих се в Китай.
Сложи чайника върху поставката отгоре на самовара, покри го със сгъната кърпа.
— Докато стане чаят, хапнете — Алфьоров посочи с широк жест масата.
— Благодаря, чай ще пия, но не съм гладен, закусил съм.
— Е, както искате, пък ако ви се прияде, хапнете, апетитът идва с яденето. Как живеете в Мозгова, скучаете ли?
— Няма нищо весело.
— Вярно, не е цвете — съгласи се Алфьоров, — впрочем там има доста интересни хора. Всеволод Сергеевич Жилински, философ, ученик на Бердяев. Навремето е можел да замине за чужбина, отказал, според собствените му думи — от обич към Русия. Сега, то се знае, би заминал, но е късно. Щом човек обича Русия, трябва да работи за нея, а не против нея. Прав ли съм?
Саша сви рамене.
— По принцип сте прав, но не знам какво е вършил той против Русия.
— И Жилински, и всички други ще ви уверяват, че са ги пратили тук невинни. Но повярвайте, тук невинни не пращат.
Саша се позасмя иронично.
Иронията му не убягна на Алфьоров.
— Имате предвид себе си, но вие сте съвсем друго нещо. Вашето заточаване иде от нашите вътрешнопартийни проблеми, както е казвал Пушкин: „Старинен братски спор…“ Попаднали сте в определена ситуация, държали сте се не твърде благоразумно в нея. Да не мислите, че аз съм дошъл в тази дупка по собствено желание? Видяхте богучанския пълномощник, нали? Тук такъв е напълно достатъчен. Аз, както и вие, надявам се, разбирате, съм нещо по-различно. Но и аз в своята ситуация не бях на висота и ето че попаднах тук. Е, та какво? Аз съм комунист и изпълнявам дълга си. Впрочем говорехме за Жилински… Умен човек, начетен, но си отваряйте очите с него.
— Почти не общувам с него, така — добър ден, довиждане.
— Волю-неволю ще трябва да общувате — възрази Алфьоров, — три години не се живее мълчешком, контактите са неизбежни. При вас е и Михаил Михайлович Маслов, бивш полковник от Генералния щаб.
— А, той пък никак не ме интересува — каза Саша, сметнал, че вече се досеща каква цел преследва Алфьоров.
— Безспорно — подзе Алфьоров, — друго поколение, друга формация. Онези, с които сте пътували насам, са ви по-близки, макар и само по възраст. Квачадзе например… Кореспондирате ли си с него?
— Не, дори не знам къде е.
— Но защо така сте забравили спътниците си? — полюбопитствува Алфьоров. — Впрочем разбирам ви: Квачадзе е троцкист, и то — закоравял. Но виж, Соловейчик…
— Със Соловейчик си пишем от време на време.
Разбира се, можеше да не му казва това, можеше да го попита: За какво ме повикахте? За разпит ли? Тогава го провеждайте, както е редно, разговори като този не ми харесват. Но Саша нищо не каза. Алфьоров не му е сторил нищо лошо, иска да разговарят човешки, добре, той ще приеме такъв
