няма да изписка под снега някоя мишка и чуеше ли писък, веднага се хвърляше към нея и бързо, като куче разравяше снега. Саша видя и как се храни един глухар: внимателно пристъпвайки по девствения сняг, откъсваше листа от хвойновите клонки, боровинкови филизи, още непокрити съвсем със сняг, та дори и връхчета от млади елички.
Цяла седмица скита Саша из гората, но Соловейчик не се появи, значи много се беше отдалечил, а може и да бе загинал в гората, да бе замръзнал, болен, може да бе потънал под леда, да се бе изгубил и умрял от глад.
Но не бяха го хванали. Ако го бяха хванали, всички щяха да научат. Едно бягство е събитие, улавянето на беглец е още по-голямо събитие, такава новина се пръсва из цялата Ангара, започва се разследване, разпити: кой е помагал, кой го е крил и му е давал храна?
Заточените в Мозгова също обсъждаха бягството на Соловейчик. Но тъй като никой освен Саша не го познаваше, а и Саша не разправяше много-много, че го познава, бягството се обсъждаше изобщо, тоест колко е безперспективно и обречено. Дори да се измъкнеше от Сибир, пак беше загубен — в нашите условия е невъзможно да живее в нелегалност. Всички бяха единодушни в това заключение.
Но същевременно всички разбираха, че бягството на Соловейчик ще има последствия, да оставят работата така би означавало да поощрят и други бягства. Щом беглецът не може да бъде наказан, трябва да накажат останалите, да ги изтръгнат от местата, с които са свикнали, да ги лишат от възможност да се издържат, заточените трябва да знаят, че ще трябва да отговарят за всеки избягал и са длъжни да предотвратяват бягствата. И наистина скоро всички заточени от Рожково бяха пръснати из други села.
В Мозгова изпратиха двама: някакъв Каюров и една жена, както разправяха, партиен член едва ли не от хиляда деветстотин и пета година, със странното фамилно име Звягуро. Казваше се Лидия Григориевна. Състарена, грозновата, с издадени зъби, тя пристигна не сама, а с едно шестгодишно момченце, Тарасик.
Докараха я вече с шейна. Тя спря пред къщата, в която живееше Саша, влезе при него и каза:
— За вас ми беше говорил Соловейчик. Бихте ли ми казали къде мога да намеря квартира?
— Ще помисля — отговори Саша, — влезте, седнете.
— Трябва да освободя шейната.
Излязоха навън. В шейната, увит в шал, седеше Тарасик. Лидия Григориевна го взе, Саша прибра багажа й — два протрити куфара, овързани с въже, всички се върнаха в къщата. На улицата изскърцаха плазове — шейната замина.
Лидия Григориевна развърза шала на Тарасик, свали му дрехата, нещо като кожухче, и калпака, каза му да седне на пейката.
Тарасик седна и току поглеждаше Саша.
Саша отвори вратата към кухнята и помоли хазайката да дойде. В стаята заедно с хазайката дойде и хазаинът.
Саша посочи Лидия Григориевна.
— Моя позната е, къде да я настаним?
Старицата погледна момченцето.
— Внук ли ви е?
— Внук — помрачня Лидия Григориевна.
— С дете гаче трудно се намира. Палави са децата…
— Той не е палав — каза Лидия Григориевна.
— Знаеш ли го! — промърмори старата.
— Нима сте имали тук заточени с деца? — попита Саша.
Хазайката не отговори, продължи да разглежда момчето.
— Как го викат?
— Казва се Тарас.
— Брюханови може да дадат една стая — каза старецът.
— Брюханови имат смахнато момиче.
— То е кротко, няма да ги закача.
Лидия Григориевна пак помрачня.
— А кой освен Брюханови може да ни вземе?
Старата се замисли.
— Сизих? — попита тя стареца.
— Голям пияч е той — одобрително отвърна старецът.
— А, не, не искам, Тарасик се страхува от пияни хора.
— Придирчива си — неодобрително забеляза старата, после се обърна към Саша: — Отскочи до Верхотурови, живеят до учителката.
По пътя към Верхотурови Лидия Григориевна каза:
— С дете трудно се намира квартира, макар че на никого не пречи. Друго ги плаши: ако ме приберат, детето ще остане при тях. И докато началството го прати в детски дом, може да мине и година, че и две, има главоболия, трябва да пишат по разни инстанции, а те не знаят да пишат.
Верхотурови поискаха трийсет рубли на месец.
По физиономията на Лидия Григориевна Саша разбра, че тя сега ще се откаже. Прихвана я за лакътя.
— Добре, днес ще се пренесат.
Лидия Григориевна беше недоволна.
— Не биваше да се съгласявате от мое име, не мога и нямам намерение да плащам толкова пари.
— Моето съгласие изобщо не ви задължава, винаги можем да се откажем. Ще постоите час-два при мен, ще си починете, ще хапнете, а аз ще пообиколя да потърся. Ако намеря нещо по-евтино, ще видите и ще решите. Ако не намерим веднага, ще се настаните у Верхотурови, пак ще търсим.
— Верхотурови направо ги изключвам — заяви Лидия Григориевна, — имам само двайсет и пет рубли. Какви са тези цени? В Рожково плащах петнайсет рубли.
— Тук е по-скъпо — съгласи се Саша, — Рожково е много отдалечено село. А Мозгова е близко до Кежма, до районния център, там цените на жилищата са високи. Аз плащам двайсет, на вас ви увеличават с десет заради момчето. Колкото до парите, ще ви дам назаем, ще ми ги върнете.
— Няма да взема от вас — възрази Лидия Григориевна, — племенникът ми от Ярославъл ми праща пари, но сега започва тая бъркотия с пощата, патила съм от преадресиране, та знам, пак добре, ако получа след половин година. В Рожково печелех от шев. Хазайката ми имаше шевна машина, а тук дали ще намеря?
— При нас е пълно с модаджийки — весело каза Саша, — гледат от районната интелигенция. Очаква ви широка клиентела. А машина ще намерим.
— Да, но както и в Рожково, ще ми плащат с яйца, сметана, риба. Племенникът ми праща по двайсет рубли на месец, това е сумата, която мога да плащам.
Саша изпрати Лидия Григориевна до вкъщи, помоли хазайката да им даде с Тарасик чай, а той тръгна към Зида. Тя познава всички хора в селото и ще може да му даде добър съвет.
Вратата на Зида беше отворена, но нея я нямаше. В печката тлееха дърва, на масата имаше учебници и тетрадки, значи вече се беше върнала от училище. Зида не даваше учебниците на учениците, караше ги да си подготвят уроците в училище след часовете: „Вкъщи не учат, с учебниците покриват гърнетата с мляко, късат тетрадките за цигари…“
Машинално заразглежда детските драскулки, после вниманието му привлече една дебела тетрадка с платнена подвързия, истинска обща тетрадка, същите използуваше и той в Москва, в института. Саша машинално отвори и нея.
Още без да чете, по датите в текста — август, септември, октомври, ноември, по главните букви „С“ — тоест Саша, „В. С“ — Всеволод Сергеевич, по мярналите се пред очите му фрази: „Вчера той каза“, „Той е много смел и благороден“, Саша разбра, че това е дневникът на Зида. Първата му реакция беше да затвори тетрадката, толкова ниско не може да падне — да чете чужди дневници. И все пак… Ако това се беше случило в Москва, в миналия му живот, не би посмял да отвори чужд дневник. Но тук, в неговото положение… Та нали тя пише за него! Какво ли пише? Защо ли се доверява на хартията? Той е длъжен да
