Продавачката — с месесто, червено, увредено от измръзване лице — повтаряше с груб глас:

— Другарке, дръпнете се, другарке, не пречете тука!

— Бъдете така добра, много ви моля.

От магазина се изсипа група весели младежи, единият се развика с млад, свеж глас:

— Пуснете бабчето да си купи бутилчица!

И веселата компания хукна към Охотний ряд.

— Моля ви се, нали все още има време — умоляваше Софя Александровна, щом вратата се отвореше.

Продавачката не й обръщаше внимание, беше свикнала с такива упорити, всяка вечер ги има, хленчат, докато не видят катинара на вратата.

— Не се навирай! Махни се от вратата!

Чистачките метяха пода, бяха пръснали жълти стърготини, продавачките прибираха продуктите от щандовете, бързаха. Софя Александровна продължаваше да стои. Продавачката пусна последния купувач да излезе и изостави поста си. Софя Александровна бутна вратата и влезе в магазина.

— Къде?! — втурна се срещу нея дебелата продавачка.

— Няма да си ида — тихо каза Софя Александровна.

— Сега ще викна милиционера! — заплаши я продавачката.

— За сина си, в затвора е. — Софя Александровна се взираше в това грубо намръзнало лице, лице на търговка, която продава на студа пирожки и сладолед. — Утре го пращат на заточение, трябва да му купя нещо да си носи.

Продавачката въздъхна.

— Всички лъжат, всички измислят по нещо. А ние кога ще почиваме?

Софя Александровна мълчеше.

Жените си обличаха палтата, приготвяха си чантите.

— Михеева, я седни малко на касата! — извика продавачката през цялата зала.

Дойде Полина, после, късно през нощта заедно с Михаил Юриевич пристигна и Вера, донесе ботушите. Излезе, че са не четирийсети, а четирийсет и първи номер, но пак щяха да свършат работа.

— Не са хромови, празнични ботушки, а походни, работнически — каза Вера, — с вълнен чорап ще му станат чудесно: топло и удобно.

Освен ботушите, Вера бе донесла раница с широки презрамки, можеха да стават по-къси и по- дълги.

— В раницата продуктите, в куфара — дрехите.

Вера беше най-енергичната, най-сръчната от трите сестри, пък и бе делова като истинска провинциалистка от Подмосковието. Мъжът й беше ловджия и въдичар, децата й — скиори и туристи, живееха си на вилата, обработваха овощна и зеленчукова градина. „Ама много си свита“ — кореше тя Софя, когато навремето настояваше тя да се разведе с мъжа си. Бранеше сестра си, караше се с Павел Николаевич, не можеше да понася забележките му и в края на краищата престана да ходи у Панкратови.

Вера сама подреди всичко, сръчно, умело, поиска вилица, лъжица, нож, канче. Софя Александровна съвсем беше забравила за тези неща, беше забравила и бръснач, изпращаше онова, което бе свикнала да изпраща в затвора, а сега стягаше Саша за път, сега можеше да сложат всичко, всичко беше разрешено.

— Не му давай много пари отсега — поучаваше я Вера, — може да му ги откраднат по пътя, по-добре да му пратиш после. На свиждането му кажи: щом пристигне, веднага да телеграфира, тогава ще му пратиш до поискване. Нищо, ще го излежи, млад е!

Но успокоително действуваха дори не самите думи, а действията на Вера, нейната енергия, деловитост, в тях кипеше живот, те приготвяха и Саша да живее.

30.

Нина не обърна внимание, че у Софя Александровна свети, а Варя видя — тя всичко забелязваше. Но това не я обезпокои — Софя Александровна понякога по цели нощи лежеше на светло — беше и казвала. Пък и мислите на Варя бяха другаде: утре вечер двете с Нина ще отидат на гарата да изпратят Макс и Серафим.

Танците в Дома на Червената армия продължиха до два часа през нощта. Много хора си тръгнаха по- рано, за да хванат трамвай. И Нина искаше да си тръгне, но Варя и Серафим я придумаха да останат. Макс добродушно се усмихваше. Нинка остана малцинство и се подчини.

Вървяха пеша през нощната студена Москва, Варя беше без галоши, на главата само с леко газено шалче. Серафим я наметна с наметалото си, нахлупи й своята фуражка, край един уличен фенер тя се огледа в огледалцето, фуражката, макар че се смъкваше над делото й, много й отиваше, с нея тя приличаше на младичко хубаво войниче. Двамата със Серафим вървяха отзад, ръката на Серафим бе върху рамото й, а когато Макс и Нина завиваха зад някой ъгъл, те се целуваха. Серафим се целуваше така, че устните я боляха. Варя никога дотогава не беше се целувала истински, тъй че не изпитваше никакво удоволствие, просто я болеше. Ала разбираше какво значи това. Това значи, че Серафим е страстен. Нина сигурно се досещаше защо Серафим и Варя изостават, но се преструваше, че не забелязва. И вкъщи нищо не и каза, само нареди по-скоро да си ляга и да угаси лампата — утре тя е на работа.

Сутринта Нина остави на масата бележка за класната ръководителка на Варя: „Моля да освободите Варя Иванова след третия час по семейни причини.“ Семейните причини бяха изпращането на Макс и Серафим. Но Варя дори не бе помисляла да ходи на училище. Искаше й се да отиде на гарата добре облечена. Заминават новопроизведените офицери, ще има много изпращачи, там ще бъдат онези красиви и добре облечени момичета, които тя бе видяла в ЦДКА, затова искаше да се облече не по зле от тях, да изглежда голяма и сериозна, нали изпраща бъдещия си съпруг. Да се облече не в черно, обаче строго, да изпъква между другите. Трябва да си направи прическа, да се гримира, тъй че ако си тръгне след третия час, а учеха следобед, времето няма да й стигне за нищо.

Тя набързо сготви за Нина, взе си учебниците и отиде у Зоя. Зоя също не отиде на училище, помогна на Варя да се приготви, да се среше, да си подвие клепките. Даде й модерните си боти със стоманените катарами и най-важното, майчиното си палто от морска котка, с което майка й й разрешаваше понякога да се разходи по улицата. И ето, сега го облече Варя и както каза Зоя, изглеждаше в него страхотна, същинска дама, и то не каква да е, а с палто от морска котка, с модерни боти, а на главата с бял шал, който също беше на Зоината майка.

Към пет часа Варя най сетне беше готова и се обади на Нина.

— Ще дойда направо на трамвайната спирка.

— Откъде се обаждаш?

— От училище.

Те стигнаха до трамвайната спирка едновременно.

Нина не можа да я познае…

— Какъв е този маскарад?

— Гардеробът беше затворен, сложих палтото и шала на Зоя.

— Ами Зоя?

— Ще облече моите дрехи.

— Къде ти са учебниците?

— Оставих ги под чина, няма да ги мъкна на гарата я!

Училищният гардероб наистина може да е бил затворен по време на час и все пак Варя лъже: и палтото на Зоя щеше да бъде заключено, ако наистина е нейно. Но не й се щеше да разпитва, да изобличава Варя. Не е малка вече, скоро ще се омъжи, пак добре, че ще се омъжи за Серафим, свястно момче е, нека животът й бъде какъвто тя го иска, нека и да изпрати своя Серафим както иска.

Гарата беше пълна с народ, перонът — претъпкан до последна възможност. Нина и Варя объркани спряха пред изхода. Но Макс и Серафим вече тичаха насреща им, махаха с ръце, после всички заедно

Вы читаете Децата на Арбат
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату