проумели.
През мътното парче стъкло зад желязната решетка си пробиваше път априлското слънце. Първият истински пролетен ден, Саша долови неговото слънчево ликуване. Той се качи на масата, отвори прозорчето, макар че не беше редно — само при излизане на разходка. И веднага се чу желязното скърцане на резето, на вратата застана надзирателят.
— Затворете! Махнете се от прозореца! Карцер ли искате? Саша затвори прозорчето, скочи от масата.
— Въздух исках да подишам!
И все пак успя да чуе далечните звуци на улицата, звъна на трамваите, клаксоните на колите, детските гласове. Саша си представи изсъхващия асфалт по тротоарите. Момичетата вече са облекли леките си рокли: оголени шийки, ръце, стройни нозе. Нима ще го лишат от това? Сега, когато е здрав, млад… Не! Той иска да излезе там, на пролетната улица, иска да живее като всички.
Беше пак такава пролет, когато миналата година ходеше на практика в автобазата. В гаража миришеше на бензин, на изгорели газове, цареше полумрак — на стъкления покрив почти не бяха останали стъкла, кърпеха го с ламарина. В този стар гараж, един от най-старите в Москва, построен още от Мосселпром11, се бяха запазили дори еднотонни „Форд-Т“, фургони за превозване на хляб. Саша харесваше директора на автобазата Антонов, още млад, русокос, с очила, харесваше неговата съобразителност, здравия му разум, денонощното му присъствие в гаража. Този работник, издигнат на отговорен пост, олицетворяваше всичко ново, завоювано от революцията, хората от най-ниските слоеве на обществото, призовани за творчески живот, истинската работническа власт, народа! И той трябва да бъде с народа, там е неговото място, при Антонов — бившия шофьор, при Малов — бившия хамалин, те не мъдруват, не философствуват, те работят и създават. Колко прекрасен е животът и колко не го ценеше Саша. Но той ще се върне в живота, каквото и да му струва това!
Донесоха му книгите. Саша ги прегледа равнодушно. Без възторга, който бе изпитал първия път. Трети и четвърти том на Гибън, едно разръфано книжле с мукавена подвързия — „Впечатления от едно пътуване из СССР“ от френския сенатор Дьо Монзи, дребнобуржоазен политик, ляв радикал. В средата на двайсетте години той бе идвал в СССР и бе написал книжка — смела, но повърхностна. Саша не беше я поръчвал. Защо ли му я пращаше библиотекарят?
Дьо Монзи бе писал за Съветския съюз, общо взето, със симпатия, но тук-там и критично, особено за наказателното и гражданското законодателство. И като доказателство сочеше член петдесет и осми. Именно заради този член библиотекарят беше му изпратил книгата вместо кодекса, който Саша бе поръчал и който той не можеше да му изпрати.
Саша не научи от този член нищо особено важно и съществено. Пък и член петдесет и осми не беше най-важното.
Важното беше, че непознатият библиотекар на затвора се бе вслушал в гласа му, бе се отзовал на молбата му, бе показал на Саша пример за човещина, безстрашие и доверие.
Какво го бе накарало? Нарушил ли бе служебния си дълг? Да, възможно е. Затова пък бе изпълнил друг, по-висш дълг — човешкия. Законите, установени от хората, не могат да противоречат на законите на съвестта. Нарушава дълга си онези, които осъждат невинни хора, оставят беззащитните без защита, лишават от последни права безправните.
Саша не скочи от нара, не заснова из килията. Случилото се бе толкова чисто, ясно, толкова съвпадаше с всичко истинско, човешко в него, че той не изпита нито потрес, нито вълнение, нито шок. Той намери онова, което трябваше да намери. И само се засрами, задето бе изгубил мъжеството си.
Саша тръгна за последния си разпит без надежда, знаеше какво го очаква и от нищо не се страхуваше. Човекът, казал, че Сталин ще готви люти гозби, все още не е враг. Дяков не зачита прекия смисъл на думите, Даков ги тълкува, той не желае да участвува в това. Той иска да излезе оттук — да, но иска да излезе чист и пред партията, и пред собствената си съвест.
Дяков го посрещна официално.
— Да приключим с институтското дело — делово каза той, — вашите признания са фиксирани в протокола. Сега вие сам трябва да им дадете политическа оценка.
— Признавам, че издаването на стенвестника беше грешка — отговори Саша.
— Субективна… — подзе Дяков. — Но грешките имат обективни причини и обективни последствия. Нали така?
Започва тълкуването. За Дяков човекът е само единица, необходима за попълване на протокол, протоколът е необходим единствено за да бъде произнесена присъдата над този човек.
— И тъй, Панкратов, какви са обективните причини и обективните последствия от вашите грешки?
Саша разглеждаше момчешкото лице на Дяков. Да му беше паднал на Арбат…
— Да обсъдим — с лекторски тон обяви Дяков. — Ако във вашия институт имаше здрава политическа обстановка, издаването на подобен стенвестник щеше да бъде невъзможно. Но не е имало здрава политическа обстановка. Криворучко е ръководил нелегална антипартийна организация, тя е разкрита, участниците са разобличени и арестувани. Те са тук, при нас, всичко си признаха…
В завода такива се уреждаха из канцелариите — за отчетници, за нормировчици, за писарушки някакви в отдел „Кадри“. Какво ще му стори Дяков? Той умее да мъкне на гръб осемдесеткилограмови кутии, няма да пропадне и като секач, ще се върне при бригадира Аверкиев, при бившия командир на дивизия Морозов, те са навсякъде, те са народът… А именно тези дяковци са истинските врагове на партията.
Дяков известно време се взира в Саша, надяваше се да се наслади на ефекта от думите си, после продължи:
— Вие сте неопитен, Панкратов, не ги познавате. Криворучко е протакал строителството на общежитията, за да предизвика недоволството на студентите, тактика, измислена за политическо дезориентиране на студентските маси. Именно в тази атмосфера е станало възможно издаването на стенвестник, какъвто сте издали вие, Панкратов. Дали сте искали, или не, вие сте станали оръдие в ръцете на Криворучко и неговата банда, те са ви използували за контрареволюционни цели. Затова сте тук сега. Още повече че не пожелахте политически да оцените грешките си. Но още не е късно да ги оцените, Панкратов. Повярвайте ни.
„Повярвайте ни…“ Стига, достатъчно им бе вярвал! Бе вярвал на думи като тези, колкото пъти ги бе чувал, колкото пъти сам ги бе произнасял. Това не са човешки думи, това са шамански заклинания. Шаманствуваха Лозгачов и Азизян, шаманствуваше Баулин, шаманствуваше Столпер, сега шаманствува Дяков. И на този шамански олтар е принесен животът на невинни хора.
Дяков погледна Саша.
— Разбрахте ли ме, Панкратов?
— Разбрах ви.
— Много добре — каза Дяков, — така и ще запишем.
— Само че да бъде убедително — изрече Саша с онази особена интонация, която не би измамила който и да е арбатски хлапак. А този некадърник нищо не разбра, защото е сигурен в способността си да сплашва хората, в правото си да решава съдбите им, надул се е като пуяк и не знае, че тук, сред същите тези стени, други хора в униформи като неговата виждат тази лъжа, това шаманство, знаят, че рано или късно ще дойде краят на всичко това, и помагат на хората, рискувайки живота си.
— Естествено — важно отговори Дяков.
Като надничаше в листа — Дяков предварително си бе приготвил черновата на признанието на Саша, — той попълни бланката, препречете написаното наум, после го прочете на Саша:
— „След като обмислих своето поведение и постъпки и тъй като желая да им дам чистосърдечна и искрена оценка, като допълнение на дадените по-рано показания заявявам следното: признавам за своя политическа грешка издаването на антипартиен брой на стенвестника по случай шестнайсетгодишнината на Октомврийската революция и факта, че въвлякох в издаването му студентите Руночкин, Ковальов, Полужан и Позднякова. Също така признавам, че направих политическа грешка, като защитавах Криворучко. Признавам, че издаването на антипартийния брой на стенвестника по случай шестнайсетгодишнината на Октомврийската революция представляваше част от антипартийния курс, който провеждаше в института Криворучко.“
