могъл да се държи по-дипломатично, да избегне скандала, в който Народният комисариат се представи в не твърде добра светлина.
Марк Александрович забеляза недоволството на Серго, беше огорчен, но знаеше, че Серго не е отмъстителен, нито злопаметен, още повече че по същество Марк Александрович беше прав и не беше виновен, че Серго и Сталин имат разногласия относно Ломинадзе.
Марк Александрович не отиваше при Орджоникидзе, чакаше той да го извика, засега си вършеше работите в апарата, в плановата комисия, в банката. Всяко идване в Москва, дори по спешно правителствено повикване, бе винаги придружено от маса проблеми, които можеха да се решат само тук. И при Будягин трябваше да се отбие, макар че той изкарваше последни дни в народния комисариат. Марк Александрович го съжаляваше повече, отколкото Ломинадзе: не беше теоретик, нито оратор, а труженик и въпреки че не беше инженер, разбираше от работата му, веднага схващаше всичко. Но той се отдръпна встрани, времето го изпревари, времето — това е Сталин, а той не обича Сталин, противопоставя му се и значи се противопоставя на страната и партията.
Марк Александрович разговаряше с Будягин като с началник, като със заместник-народен комисар, спокойно и делово, само дето изведнъж си помисли: защо за заместници на Серго са назначени Пятаков и Будягин? В обкръжението на Серго има много хора, чиято преданост на Сталин е съмнителна. Дали самият Серго си бе подбрал такива помощници, или други му ги бяха назначили? С каква цел? Будягин също разговаряше сдържано с Рязанов, дори не го попита за комисията. В замяна на това, след като подписа документите и с работата бе приключено, го попита друго:
— Какво става с племенника?
Марк Александрович не бе очаквал подобен въпрос. Канеше се довечера да отскочи до сестра си, но за съжаление се случи така, че вечерта трябваше да замине.
— Засега е в затвора…
Будягин нищо друго не го попита и Марк Александрович излезе от кабинета му. Но го загложди неприятно чувство. Будягин и без това знаеше, че Саша е арестуван. Питаше всъщност за друго: дали Марк Александрович не се е възползувал от срещата си със Сталин, за да ходатайствува за Саша? Оскърбителен въпрос.
Има ли той право да МУ отнема времето заради хлапак, когото държат там явно не без основание? Безспорно е направил някакви глупости. Березин не може да не е обърнал внимание на молбата на Марк Александрович и въпреки това Саша е още там. Значи има защо.
Как може Марк Александрович в такава ситуация да ходатайствува пред Сталин? Сталин го въведе в състава на ЦК, въпреки че племенникът му е арестуван. Сталин го отдели от Саша, от неговото дело. Сега той сам да повдигне въпроса пред Сталин?! Нетактично! Точно така ще го приеме Сталин. И тогава вътрешната им близост, взаимното из разбиране ще рухнат. Такава е истината. Будягин обаче смята, че той просто се е страхувал да заговори за това със Сталин. „Примитивен, политически деградирал човек“ — раздразнено си помисли Марк Александрович за Будягин.
26.
Савелий показа на Саша как става връзката с чукане по стените: азбуката се дели на пет реда, по пет букви във всеки. Първите удари означават реда, вторите — мястото на буквата в реда. Между ударите има кратки паузи — това е редът: между буквите паузите са мъничко по-дълги, между думите са още по-дълги, дращенето по стената означава „свърших!“ или „стоп!“, или „повторете!“. Паузите и интервалите са съвсем кратички, опитните затворници ги съкращават до частици от секундата. Основната трудност се крие в паузите — ако не ги доловиш, звуците се сливат, чуваш друга буква и губиш смисъла.
Саша написа азбуката с изгоряла клечка кибрит върху картонче от цигарена кутия и започна да чука по стената. Чукаше бавно, с големи паузи, легнал и завит с одеялото, за да не чуе надзирателят. Съседът го разбираше, но Саша се справяше зле, молеше да повторят, макар че съседът чукаше отчетливо, ясно, с дълги паузи. Попита Саша за името и каза своето — Чернявски, член на партията. Попита дали Саша получава вестници и съобщи, че и той не получава.
Ала той разполагаше с информация, изглежда, от другия си съсед. Състоял се партийният конгрес, на него не станало нищо особено. Той всяка вечер предаваше новините на Саша. Ако до неговата килия или до килията на Саша дойдеше надзирателят, трябваше да спират и после да започват всичко отначало. Цели две вечери Саша слуша как във водите на Ледовития океан потънал параходът „Челюскин“, смачкан от ледени блокове, още две вечери — съобщението, че във Франция била обявена обща антифашистка стачка.
Саша не можеше да не изпитва благодарност към този човек, който с риск да иде в карцера разговаряше с него през стената, искаше да облекчи самотата му. Страната кипи, строи, а той седи в единичната килия и страхливо поглежда към вратата: не дай си боже надзирателят да забележи, че той, Саша Панкратов, се интересува от събитията, за които пишат съветските вестници.
Чувството за примирение с неизбежното, готовността да приеме съдбата си го напускаха. Не! Той не иска да приеме такава съдба. Не иска да се примири, не иска, не иска, не иска… Не иска този път — неговият път е пътят на партията, на народа, на държавата. Какво да направи? На кого да пише? На прокурора? Прокурорът именно е санкционирал арестуването. На Сталин? Писмото му ще стигне само до Дяков. И от какво ще се оплаче? Да пише, че няма нищо общо с делото на Марк? Но той дори не знае какво представлява това дело и дали е арестуван във връзка с него.
И тогава Саша скрои план. Нереален, но нищо не пречеше да опита.
Вечерта при разговора през стената Саша попита какво пишат за строителството, ръководено от Марк, и получи отговор: „Ще попитам и ще ти съобщя.“ На следващия ден се обади: „Запалили са пеща получили са ордени.“ Саша попита: „Рязанов?“ Съседът отговори: „Орден «Ленин.»“
Марк е на свобода, още е началник на строителството!… Причината не е в него! Как можа да му хрумне такова нещо? Причината е в института, само че е по-друга, не стенвестникът, а Криворучко. На това наблягаха и в районния комитет. Последният му разговор с Баулин и Лозгачов — той е изиграл решаващата роля. Той и тогава го разбираше, и тогава почувствува, че направи грешка, сега жъне плодовете й.
И Дяков настойчиво го разпитваше за Криворучко. „Кой е водил с вас контрареволюционни разговори?“ Оттам значи е тръгнало всичко! Може би и Криворучко е арестуван и е признал, че е говорил със Саша за Сталин, и то от страх да не би Саша да го изпревари. Ето на, Криворучко е честен, сам си признава, а той, Саша, е нечестен, прикрива го… „Кой е водил с вас контрареволюционни разговори?“
Дяков е прав, той беше неискрен, сам пропусна момента, сам си изпроси заслуженото възмездие. Не го викат на разпит вече три седмици, може би изобщо няма да го викат вече, защо да го викат, щом се опъва, щом отрича фактите. Може би следствието е приключено и всичко е решено. Той кръстосваше килията, вслушваше се в стъпките в коридора, очакваше някой да дойде и да му съобщи присъдата, съзнавайки, че всичко е изгубено и виновният е само той. Дори още да няма решение, дори Дяков да го извика още веднъж, и тъй, и тъй вече е късно да си признае. Ако беше разказал всичко на първия разпит, такова признание щеше да изглежда доброволно, честно. Сега то ще бъде признание по принуда, тоест неискрено и нечестно.
Сутрин не му се ставаше, следобед не му се чакаше вечерното отвеждане до нужника, затова и той като Савелий започна да използува гърнето. И за баня не му се ставаше нощем, отказа веднъж, отказа втори път и конвойният спря да идва. Изпитваше само глад и с нетърпение чакаше бакарите, колет, мечтаеше за храна, съжаляваше, дето писа в бележката да му пращат само бял хляб и месо. Сега би нагънал и някое голямо парче салам! Има право поне на това. Животът свършва, каквото и да разправят! Петното на контрареволюционер не се заличава.
Почука му Чернявски. Но Саша не отговори. Не знае какъв е тоги Чернявски, защо трябва да общува с него? Какво го свързва със затворените тук хора? Отначало Мислеше, че тук са Марк и Будягин, честни, невинни комунисти. Тук ги няма нито Марк, нито Будягин, тук няма честни комунисти, тук всички са затворени заслужено. И Савелий, и Чернявски, и той, Саша, си го заслужи — съжали Криворучко, прояви слабост и плаща за това. Той не застана на ясна, непримирима позиция и затова грешките му с Азизян, със стенвестника не са случайни, както не са случайни съмненията в Сталин, във великия Сталин! Той е лекомислен, самоуверен, иска сам да проумее всичко, а има неща, които по-силни умове вече са
