обичате! Марк Александрович три години е живял в Америка, обиколил е цяла Европа, знае колко е пропуснато, трябва да се работи, да се догонва, всичко останало са дрънканици. Комунизмът трябва да се строи, а не да се говори за него.
Всичко би имало смисъл, ако Ломинадзе се ползуваше с предишното си влияние. Но в центъра, в областта, тук на място думата на Рязанов тежеше повече. Вярно, Ломинадзе бе любимец на Орджоникидзе, имаше пряка телефонна връзка с него, но всичко необходимо за завода Марк Александрович можеше сам да получи от Орджоникидзе. Пък и как за всяка дреболия да се обръщаш към Серго, всичко решава апаратът, а апаратът познаваше само Рязанов. Заводът — това беше той, Рязанов, неговият живот, неговата смърт.
Марк Александрович внимателно бе обмислил постъпката си с комисията, разбираше целия риск. Но в случай на успех печалбата щеше да бъде огромна, задълго щеше да укрепи положението му. Той разчиташе на подкрепата на Орджоникидзе — Пятаков бе изпратил комисията без негово знание. Освен това Серго ще оцени решението му да не намесва в историята и Ломинадзе. Марк разчиташе и на подкрепата на Ворошилов. Преди месец, на връщане от Далечния изток, той се бе отбил, бе останал доволен от всичко, приятелски бе потупал Марк Александрович по рамото.
— Имам болшевишки нюх, усещам миризмата на метал.
Рязанов се надяваше, че Сталин ще го разбере, защото на негово място би постъпил по същия начин — ето кое най-вече го ръководеше. Рязанов беше човек на Сталин, негов завод, негов Урал, Сталин не може да не цени това.
В Кремъл въпросът се обсъждаше от Сталин, Ворошилов, Орджоникидзе и Ежов — кротък, възпитан човек с теменужени очи, новия завеждащ организационно-разпределителния отдел на ЦК.
Марк Александрович даде обясненията си. Той никого не бе арестувал. Членовете на комисията можеха да идат където пожелаят. Просто бе забавил отиването им в завода, докато разговаря с другаря Орджоникидзе, бе искал да помоли другаря Орджоникидзе да върне комисията в Москва, тъй като бе смятал пребиваването й за вредно за завода. Той се бе обадил в Москва и му бяха казали, че Серго е на юг, ще се върне след няколко дена. Комисията можеше да почака през тези няколко дена, не беше фатално. Колкото до битовото строителство, то се извършва в рамките на утвърдените инвестиции и с доброволното участие на работниците. За проверка е било достатъчно да изпратят финансов ревизор, а не толкова авторитетна комисия.
Слушаха го мълчаливо, без да го прекъсват. Сталин се разхождаше из кабинета с лула в ръка, Орджоникидзе се мръщеше. Ежов скромно седеше в края на масата, държеше отворен голям бележник. Ворошилов окуражаващо се усмихна, а когато Рязанов нарече комисията авторитетна, се разсмя. Той пръв взе думата:
— Наскоро ходих в завода. Заводът бързо израства, дава метал, трябваше там да се изпраща професор, който е бил против създаването на комбината? Рязанов е постъпил правилно, не виждам нищо осъдително в действията му. Той е чакал другаря Серго, и комисията е трябвало да почака. Не пожелали. Добре, тяхна си работа. Пък и прав е Рязанов: обичаме да изпращаме комисии там, където е достатъчен един инспектор. Трябва да подкрепим другаря Рязанов.
Всички чакаха какво ще каже Орджоникидзе. Той сухо пророни:
— Всичко това е вярно. Да допуснем, че е вярно. Но вие, другарю Рязанов, сте лишили членовете на комисията не само от транспорт, но и от връзка със света. Искали сте да поговорите с мен — това е ваше право. Но и те са искали да се свържат с Москва — това пък е тяхно право.
— Неточно са ви информирали, Григорий Константинович — възрази Рязанов. — Връзката ни с Москва е лоша, това се знае. И практически е невъзможно да се свържеш с Москва по обичайния начин. А преки линии до вас, Григорий Константинович, имаме само двама души — аз и другарят Ломинадзе. Не са се обръщали към другаря Ломинадзе, той изобщо няма връзка с тая работа, а аз не сметнах за възможно да им предоставя своя апарат: щяха да се свържат с Пятаков и той щеше да потвърди мандата на комисията. А аз очаквах вас, честно казано, разчитах, че няма да потвърдите мандата.
Когато спомена за пряката линия между Ломинадзе и Серго, Марк Александрович видя как трепна гърбът на Сталин.
Сталин веднага заговори, бавно произнасяше думите, явно се вълнуваше и грузинският му акцент се чувствуваше силно:
— На Урал не ни трябват хора, които не признават Урал. Онези, които не признават Урал, да си седят в Москва, в креслата си. Изпращането на такава комисия е груба грешка. Трябва да се обърне внимание на другаря Пятаков.
Той направи пауза. Ежов бързо записваше в бележника си.
— Жилищното и битовото строителство в разумни мащаби също е необходимо — продължи Сталин, — особено там, където успешно се изпълняват производствените задачи. Работническата класа трябва да вижда реалните придобивки на социализма. Не само заплатата, заплата дават и капиталистите. Тя трябва да вижда резултатите от социализма във вид на културни и битови учреждения, като почивни станции, детски градини именно за нейните деца, за децата на работниците. Работниците от комбината изпълняват плана си и имат право на това. Именно това е грижата за хората. Реално ли е? Реално е. Нагледно ли е? Нагледно е. Убедително ли е? Убедително е.
Той напълни лулата си, после попита:
— Но каква е ролята на градския комитет на партията в този конфликт? Аз не виждам неговата роля. Къде е той изобщо? Защо директорът на завода не му е съобщил за комисията? Защо не се е посъветвал?
Рязанов понечи да отговори, но Сталин го спря с жест и продължи:
— Авторитет ли няма? Защо няма авторитет? Ако другарят Ломинадзе не се занимава със завода, тогава, пита се, с какво се занимава? Той е активен човек, не може да стои без работа. Със световни проблеми ли се занимава? А защо не изпълнява преките си функции? Там, където партийните органи не изпълняват преките си функции, стопанските ръководители са принудени да предприемат действия, които в друга обстановка биха могли да ги компрометират. Защо секретарят на градския комитет има пряка телефонна връзка с народния комисар? Би трябвало да има пряка връзка със секретаря на областния комитет.
— Какво толкова — една пряка връзка — намръщи се Орджоникидзе.
— Дреболия, да — съгласи се Сталин и изведнъж добродушно се усмихна, — но разбираш ли, разсейва. Другите секретари на градски комитети нямат пряка връзка с теб и нищо, пак работят. Защо другарят Ломинадзе да бъде в привилегировано положение? Не е педагогично спрямо младия партиен ръководител, какъвто е другарят Ломинадзе. Това му вдъхва лъжлива представа за собствената му личност. Лоша услуга правим на другаря Ломинадзе.
Марк Александрович не се бе излъгал в Сталин. И Сталин не се бе излъгал в него. Те се сближиха вътрешно и това много извиси Марк Александрович. Разделящите ги хора, инстанции, документи — всичко сякаш изчезна, изгуби значение. Сега само Сталин ръководеше Марк Александрович. Само към него се обръщаше мислено Рязанов, с него се съветваше, по него премерваше и преценяваше постъпките си.
Това изпълваше Марк Александрович с гордото съзнание за собствената му сила и значение. Властен по природа, той вече не го криеше. Не промени нито начина си на живот, нито навиците си, преди да се качи при народния комисар, обикаляше отделите и секторите, разговаряше с обикновените служители. Те все така на драго сърце се занимаваха с неговите проблеми и ги решаваха така, както изискваха интересите на завода, тоест както искаше Марк Александрович. И никой не забелязваше новото, което се бе появило у Рязанов — подчертаната властност. По-рано той присядаше до бюрото, сега разговаряше прав, затова служителят също ставаше. Любезен и дружески разговор, но в движение. Това изглеждаше естествено: човекът беше не само прочут директор на прочут завод, не само любимец на Сталин и Орджоникидзе, но може би и бъдещ народен комисар. Но той продължаваше да идва при тях, редовите служители от апарата, не се възгордяваше, не се надуваше.
Леко се поусложниха отношенията на Марк Александрович и Орджоникидзе. На съвещанието при Сталин Орджоникидзе не възрази на Сталин и Ворошилов. Ала истинското му мнение беше, че Рязанов би
