Другият — Скот, се сближил с нея под маската на приятелство. Той знаел както всички докъде е стигнало съдебното дело за плантацията на индианската вдовица и имайки известно влияние благодарение на връзките си във висшите кръгове, той обещал да направи всичко възможно за завръщането на земите й. Това било долно лицемерие — той нямал никакво намерение да изпълни обещанието си. С примамни думи успял да заблуди благородното и доверчиво сърце на Оцеола и те доверили семейните си тайни на това безсърдечно псе.
В продължение на месеци той ходел у тях, макар и не много често. През цялото време самозваният похитител я задирял, но не съвсем смело, тъй като се страхувал от смръщеното чело на страшния брат. И неговите усилия не се увенчали с успех.
Това е било добре известно на Рингоулд, когато той твърдеше тъкмо обратното. Думите му са имали само една цел — да ме уязвят. Едва ли би могъл да подбере по-подходящ момент за това.
Имах голямо желание да узная и нещо друго. Сигурно Маюми със своя остър усет можеше да помогне. Освен това някога девойките доверяваха тайните си една на друга. Искаше ми се да узная какви връзки са съществували между сестра ми и нейния брат, но колкото и силно да беше желанието ми, аз се въздържах да я попитам.
А говорихме и за двамата — особено за Вирджиния. Маюми си спомняше с нежност за сестра ми и ме разпитваше надълго и широко за нея. Чула, че Вирджиния била по-красива от всякога и превъзхождала всички с качествата си. Попита ме дали сестра ми си спомня за разходките и техните забавления, за онези щастливи часове на острова.
„Може би, мислех си аз, тя твърде добре си спомня за тях.“
Този разговор ми причиняваше болка.
Обърнахме мислите си към бъдещето. Миналото ми се струваше светло като небето, но облаци затъмняваха бъдещето.
Говорихме за това, което най-силно ни вълнуваше в момента — за задържането на Оцеола. Колко време ще трае? Какво може да се направи, за да се скъси колкото е възможно повече?
Обещах да направя всичко възможно и имах намерение да изпълня обещанието си. Бях твърдо решил да не оставя камък върху камък, но да освободя пленения вожд. Бях решен да прибягна до хитрост, ако правото не възтържествува. Бях решил, че трябва да го освободя дори с риск да бъда опозорен, да загубя службата си, да загубя и живота си.
Не бе необходимо да й се кълна, че ще го направя — тя ми вярваше и без това. Чувство на признателност озаряваше влажните й очи. Безмълвното притискане на пламналите от любов устни бе за мене по-сладко, отколкото каквито и да са благодарности, изказани с думи. Време бе да се разделим. Луната показваше, че е полунощ. На билото на хълма, очертана като бронзова статуя срещу бледото небе, стоеше безумната кралица. Дадохме й знак и тя се присъедини към нас. Още една прегръдка, още едно пламенно докосване на сладките устни, и аз се разделих с Маюми.
Нейната необикновена, но вярна защитница я поведе по тайни пътеки и аз останах сам.
Не можех да се отделя от това свято място и останах още няколко минути, отдаден на възторжени и радостни мисли.
Залязващата луна отново ме предупреди, че е време да си вървя. Превалих хълма и забързах обратно към форта.
ГЛАВА XLVII
ПЛЕННИКЪТ
Макар и да бе много късно, реших да посетя пленника, преди да си легна. Плановете ми не търпяха отлагане. Освен това твърде вероятно бе да загубя свободата си още на следния ден. Два дуела в един ден, двама ранени противници — и двамата приятели на командира, а аз — човек почти без връзки, след всичко това малко вероятно бе, че ще ме оставят „безнаказано свободен“. Сигурен бях, че ще ме арестуват. Може би щеше да ме съди и военен съд. Имаше голяма вероятност дори да ме разжалват.
Макар и да гледах равнодушно на каузата, която бях призван да защищавам като офицер, все пак не можех спокойно да приема един такъв изход. Вярно е, че нехаех за службата си. Можех да мина и без нея, малцина са безразлични към мнението на околните. Никой не би желал да носи клеймото на позора, независимо от това, дали е виновен, или не. Колкото и да не се грижи за себе си, човек не може с леко сърце да пренебрегне последствията, които ще се отразят на семейството и близките му.
Галахър бе на друго мнение по въпроса.
— Нека те арестуват и разжалват! Прати ги да вървят по дяволите! Що те е грижа, моето момче? Ако бях на твое място, с такава плантация и цял полк негри, щях да плюя на службата и да започна да отглеждам захар и тютюн. Кълна се в свети Патрик, така щях да направя!
Утешителната реч на приятеля ми не ме успокои. Аз съвсем не бях весел, когато потеглих към тъмницата на пленника, за да прибавя още по-основателни доводи за моето „разжалване“.
Заварих младия вожд на Червените пръчки неспокоен и разгневен. От време на време той изричаше страшни заплахи — приличаше на току-що заловен орел, на пантера, попаднала в клопка.
Стаята бе съвсем тъмна. Нямаше прозорец, през който да се промъкне бледото сияние на нощта. А ефрейторът, който ме заведе при него, не носеше нито факел, нито пък свещ. Той се върна в караулното да донесе светлина и ме остави на тъмно.
Чух човешки стъпки. Това бе шумът от крака, обути в мокасини — подобно на тихата стъпка на тигър. Но в същото време се чуваше и острото дрънкане на вериги. Чух дишане, което явно говореше за възбуда, а от време на време и възклицания на свиреп гняв. Чувствувах в тъмнината, че пленникът ходи с бързи, неравни крачки из стаята. Краката му поне бяха свободни.
Бях влязъл безшумно. Стоях до вратата. Знаех, че затворникът е сам, но очаквах да донесат светлина, преди да го заговоря. Стори ми се, че погълнат от мислите си, той не бе забелязал присъствието ми.
Но аз съм се лъгал. Той изведнъж спря. Изглежда се обърна към мене. В следващия миг неговият глас достигна до ушите ми. За моя изненада той произнесе името ми. Сигурно той виждаше и на тъмно.
— И вие ли, Рандолф — каза той с тон, в който личеше упрек, — и вие ли също сте в редовете на нашите врагове? Въоръжен, с униформа, готов да помогнете да ни изгонят от нашите домове.
— Пауел!
— Не Пауел, сър. Името ми е Оцеола.
— За мене вие все още сте Едуард Пауел, приятелят от детство, който спаси живота ми. Това име си спомням само.
Последва мълчание. Думите ми явно го бяха успокоили. Може би го завладяха спомени от миналото. Той отговори:
— Каква е целта на посещението ви? Като приятел ли идвате, или като другите, да ме измъчвате с празни думи? Посетиха ме вече несериозни, глупави дърдорковци, с раздвоени езици, които ме съветваха да постъпя нечестно. Със същата мисия ли сте натоварен?
От тези думи заключих, че Скот — лъжливият приятел, е бил при пленника. Вероятно пълномощникът го е изпратил.
— Идвам по собствена воля, като приятел.
— Вярвам ви, Джордж Рандолф. Като младеж вие притежавахте честна душа. Правите фиданки рядко израстват в криви дървета. Не ще повярвам, че сте се променил, макар и враговете да са ми говорили против вас. Но не! Дайте си ръката, Рандолф. Дайте си ръката и ми простете, че съм се съмнявал във вас.
Протегнах ръка в тъмнината, за да стисна неговата ръка. Но вместо едната аз сграбчих двете ръце на затворника — почувствувах, че и двете са оковани. Това бе здравото ръкостискане на верен приятел. Отвърнах му с не по-малка топлота.
Да, враговете са говорили против мене. Но нямаше нужда да питам кои са те — аз вече ги знаех. Сметнах, че е по-необходимо да уверя пленника в приятелските си чувства. За да осигуря успех на плана за неговото освобождаване, който бях изработил, аз се нуждаех от пълното му доверие. Затова му разказах подробно всичко, което се бе случило край езерото. Всъщност не всичко, а само част от него. Останалото не можех да доверя дори и на роден брат.
Очаквах яростен пристъп на гняв, но бях приятно разочарован. Младият вожд бе навикнал на
