Видях пленниците — те бяха вързани за няколко дървета наблизо. Сред тях познах водача им, когото правителственият пълномощник Томпсън бе благоволил да провъзгласи за „крал на семинолите“. Хората наоколо не се отнасяха с голямо почитание към „негово величество“. Мнозина се навъртаха наоколо и явно личеше, че са готови да станат цареубийци и да отнемат живота му без много церемонии. Възпираха ги вождовете, които бяха против насилия — те бяха решили да съдят Оматла според законите и обичаите на своя народ.
Когато пристигнахме, съдът бе започнал. Вождовете се съвещаваха.
Един от индианците, които ме бяха пленили, съобщи за нашето пристигане. Забелязах, че когато той свърши да говори, сред вождовете се разнесе шепот на разочарование. Не бях аз пленникът, когото очакваха. Не ми обърнаха никакво внимание. Оставиха ме свободен; имах възможност да наблюдавам какво вършат.
Съветът, който съдеше пленения вожд, скоро свърши. Предателството на Оматла им бе добре известно; нямаше какво да разискват надълго: разбира се, той бе намерен за виновен и осъден да заплати с живота си. Присъдата бе произнесена в присъствието на всички. Предателят трябваше да умре.
Възникна и един друг въпрос. Кой ще бъде палачът?
Имаше мнозина доброволци да изпълнят присъдата — да отнемеш живота на предател според разбиранията на индианците е благородно дело. Лесно щеше да се намери палач.
Мнозина изявиха желание, но съветът не прие услугите им. Това бе въпрос, който трябваше да разрешат с гласуване.
Гласуваха незабавно. Всички знаеха за клетвата на Оцеола. Затова неговите привърженици настояваха той да отмъсти. Единодушно го избраха да изпълни присъдата. Оцеола прие.
С нож в ръка той се приближи към вързания пленник, който трепереше. Всички се събраха, за да видят съдбоносния удар. Подтикван от някакво жестоко любопитство, аз не можах да се стърпя и се приближих заедно с останалите.
Стояхме сред мъртва тишина, очаквайки всеки миг да видим как ножът ще потъне в сърцето на престъпника.
Видяхме издигнатата ръка и удара, но не видяхме рана — нямаше кръв! Ножът разряза ремъците, които обвързваха пленника и Оматла бе освободен.
Чу се шепот на неодобрение. Какво искаше да каже Оцеола? Да не би да имаше намерение да остави Оматла да избяга? Да остави да избяга предателят, осъден от съвета на вождовете, от целия народ?
Но скоро разбрахме, че той няма такива намерения.
— Оматла — каза Оцеола, като погледна сурово противника си. — По-рано те смятах за смел мъж, почитан от племето си и от целия народ на семинолите. Белите те подкупиха. Направиха те предател на своята страна и на нашата кауза. Въпреки това ти няма да умреш като куче. Ще те убия не по такъв начин. Отвращавам се от мисълта да убия безпомощен и невъоръжен човек. Ще се бием честно и хората ще видят, че правдата ще възтържествува. Върнете му оръжието. Да се защищава, ако може.
Неочакваното предложение бе посрещнато с известно неодобрение. Мнозина, възмутени от предателството на Оматла и все още възбудени от неотдавнашната битка, биха го заклали, както бе вързан. Но те разбраха, че Оцеола ще постъпи, както бе решил, и не му оказаха съпротива.
Един от бойците излезе напред и подаде оръжието си на осъдения вожд. Даде му само томахавката и ножа си — Оцеола щеше да се бие със същите оръжия.
След това тълпата мълчаливо се отдръпна и противниците останаха сами в центъра.
Борбата бе колкото кратка, толкова и кървава.
Още с първия си замах Оцеола изби брадвата от ръката на противника си и миг след това с друг удар повали Оматла на земята. За миг победителят се наведе над падналия противник с гол нож, чието острие лъскаше на лунната светлина. Когато се изправи, стоманата бе загубила блясъка си. Тя бе потъмняла от червена кръв.
Оцеола удържа клетвата си. Той бе промушил сърцето на предателя. Оматла бе мъртъв.
По-късно белите нарекоха тази постъпка на Оцеола убийство. Но това не е вярно. Това не бе убийство, както не бе убийство и смъртта на Чарлз, на Калигула, на Тарквини102 и на стотици други тирани, които са подтискали или предавали родината си. Общественото мнение в такива случаи не е справедливо. То се определя от предразсъдъците на времето и се мени, както хамелеонът мени цветовете си. Лицемерие, срамна непоследователност! Убиец е само онзи, който убива с престъпна цел. Оцеола не бе убиец.
Намирах се в необикновено положение. Вождовете все още не бяха обърнали внимание на присъствието ми. Аз изпитвах опасения въпреки вниманието от страна на хората, които ме доведоха. Страхувах се да не би членовете на съвета, възбудени от това, което се бе случило и бидейки във война с нас, да ми отредят съдба, подобна на съдбата на Оматла. Затова с неспокойство очаквах да благоволят да ми обърнат внимание. Не мина дълго време и страховете ми се разсеяха. Веднага щом свърши с Оматла, Оцеола се приближи и приятелски ми подаде ръка, която аз бях щастлив да приема също така приятелски.
Той изказа съжаление, че неговите хора са ме ранили и пленили. Обясни грешката, после повика един от своите хора и му нареди да ме заведе обратно във форта. Нямах желание да оставам повече на злощастното място. Сбогувах се с вожда и последвах водача по пътеката.
Близо до езерото индианецът ме остави. Прибрах се зад портите на форта без други приключения.
ГЛАВА LXIV
БАНКЕТ СЪС ЗЛОПОЛУЧЕН КРАЙ
Тъй като служебният дълг ми повеляваше, направих доклад за сцената, на която неволно бях станал свидетел. Той предизвика оживление във форта. Веднага изпратиха един отряд на местопроизшествието, на който бях назначен за водач.
Това беше истинска глупост. Търсенето се оказа безрезултатно, нещо, което всеки можеше да предвиди. Разбира се, намерихме мястото и труповете, с които вълците бяха пирували, но не открихме жив индианец. Дори не можахме да открием по коя пътека са се оттеглили. Отрядът се състоеше от неколкостотин души — всъщност почти целия гарнизон на форта. Ако бяхме по-малко на брой, по всяка вероятност щяхме да се натъкнем на неприятеля.
Смъртта на Оматла бе най-сериозното произшествие до този миг; във всеки случай с най-важни последствия. Оматла бе провъзгласен за крал от белите. Убивайки го, индианците показаха презрението си към властта, която го бе короновала, а така също и решението си да се противопоставят на всички подобни вмешателства. Оматла бе под прякото покровителство на белите вождове, обезпечен с обещание, а така също и с договор. Затова неговото убийство представляваше удар срещу покровителите му. Правителството трябваше да отмъсти за смъртта му.
Но произшествието имаше по-голямо значение за индианците, особено за хората на Оматла. Ужасени от примера и уплашени от възможността за подобни отмъщения, насочени срещу тях, мнозина от племето на Оматла — помощник-вождове и бойци, изоставиха съюзниците си и се присъединиха към патриотите. Други племена, които досега се колебаеха, подтиквани от същите съображения заявиха, че са съгласни с волята на целия народ и вдигнаха оръжие, без повече да се колебаят.
Смъртта на Оматла бе не само сурово наказание, но и отличен политически ход от страна на враждебно настроените индианци. Този ход потвърждаваше големите способности на човека, който го бе замислил и изпълнил.
Оцеола се бе заклел да отмъсти и Оматла бе първата му жертва. Скоро падна и втората. Не мина дълго време и трагичната смърт на предателя бе затъмнена от друго, още по-вълнуващо и значително събитие. Едно от главните действащи лица в тази драма изчезна от сцената.
Като се върнахме във форта, се установи, че припасите бързо намаляват. Наличните не можеха да изхранят такава голяма войскова част — дълго време щеше да мине, преди във форт Кинг да пристигнат нови припаси. Щяхме да станем жертва на обичайната непредвидливост на правителствата, непривикнали на военни действия. Дажбите станаха толкова малки, че почти гладувахме. По всичко изглеждаше, че скоро и това няма да имаме и че ни очаква едва ли не гладна смърт.
Положението беше критично. Точно тогава главнокомандващият се прояви като голям патриот. Освен високия си военен пост генерал Клинч бе също и гражданин на Флорида — едър собственик и плантатор.
