Санто. На брега на залива се издигаше форт Брук — укрепено място, подобно на форт Кинг. Той се намираше на около деветдесет мили южно от нас. Това бе една от военните крепости, изградени по границата на индианския резерват — седалище на войски, хранилище на провизии, а така също и склад на храни, които пристигат от пристанищата на мексиканския залив.
В момента на избухването на враждебните действия там бяха настанени около двеста войника — главно артилеристи и малък отряд пехотинци.
Скоро след безплодните съвещания във форт Кинг генерал Клинч нареди на тези войски или на част от тях да се отправят към нас и да се присъединят към главната армия.
В изпълнение на заповедта сто войника с необходимия брой офицери потеглиха към форт Кинг. Майор Дейд командуваше отряда.
Те бяха поели от форт Брук на Бъдни вечер 1835 година с висок дух, надявайки се, че могат да срещнат индианския неприятел и в битка да спечелят лаври. Блазнела ги мисълта, че това ще е първата битка в тази война и спечелвайки я, те ще си спечелят име и слава. Те изобщо не се съмнявали в своята победа, а мисълта за поражение и наум не им идвала.
Знамената гордо се развявали, барабаните весело гърмели, ехтели топовните салюти и овациите на другарите, които оставили във форта, когато затръбили за тръгване и отрядът се отправил в поход. Съдбоносен поход, от който му било писано никога да не се върне!
Точно седем дни по-късно — на 31 декември — пред портата на форт Кинг се появи човек, който лазеше по ръце и крака. От изпокъсаните му дрехи едва личеше, че е облечен в униформата на войник, редник от отряда на Дейд. Дрехите му, напоени от водата на потоци изцапани от калта на мочурища, бяха покрити с прах и обагрени с кръв. Войникът бе тежко ранен на пет места — в дясното рамо, в дясното бедро, близко до слепоочието, в лявата ръка и в гърба. Той бе блед, изтощен, измършавял като скелет. Другарите му едва го познаха, когато съобщи със слаб, треперещ глас, че е „редникът Кларк от втора артилерийска дружина“.
Скоро след това редниците Спраг и Томас се появиха в същото състояние. Това, което те разказаха, съвпадаше със сведенията, които донесе Кларк: командата на майор Дейд била нападната от ин-дианци, разбита и унищожена до човек. От целия отряд, който неотдавна бе напуснал форта с дързост и вяра в своята сила и с надежда, че скоро ще се покрие със слава, те били единствените, останали живи.
Разказът им от край до край бе верен. Другарите им — на брой 106 души — бяха загинали по бреговете на Амазура. Вместо лаври бяха намерили надгробни кипариси.
Тримата оцелели участници в похода били повалени на бойното поле и индианците ги взели за убити. Те се престорили на мъртви и по-късно успели с пълзене да напуснат мястото на боя и да се върнат във форта. По-голямата част от пътя си Кларк бе изминал, влачейки се по ръце и колене, изминавайки така 60 мили със скорост една миля на час.
ГЛАВА LXVI
БОЙНОТО ПОЛЕ
Разгромяването на отряда на Дейд нямаше равно на себе си в историята на индианската война. Нито една друга подобна битка не бе толкова съдбоносна за белите, които участваха в нея. В този случай те бяха напълно унищожени — двама от тримата ранени войника, които бяха оцелели, скоро след това умряха от раните си.
При това индианците не са били по-многобройни. Но те са проявили по-голяма хитрост и по-голямо познаване на военната тактика.
Отрядът на майор Дейд бил нападнат скоро след като прекосили река Амазура104. Нападението било извършено на място, сравнително открито — рядка борова гора — така че индианците всъщност не са имали по-изгодни позиции. Нито пък е доказано да са били значително по-многочислени от унищожената войска — численото им превъзходство е било незначително, не повече от едно към две. Във военните действия срещу индианците белите смятаха това съотношение за благоприятно.
Мнозина от индианците се появили на полесражението на коне, но те останали далеч от обсега на пушките и само пешеходците взели участие в действията. Всъщност те извоювали победата толкова бързо, че не станало нужда конниците да нападат. Първият залп бил така смъртоносен, че хората на Дейд били напълно объркани — те не могли да се оттеглят, защото били обградени от индианските конници, които преграждали пътя им за бягство.
Дейд и повечето от офицерите паднали още при първия залп. Оцелелите нямали друг избор, освен да се бият. Опитали се да направят прикритие, като изсекли дърветата и ги наредили в триъгълник, но непрестанният огън на индианските пушки не им позволил да довършат работата си — те не успели да издигнат стените дори до височината на гърдите си. Оцелелите след първата атака се оттеглили зад несигурното прикритие и там падали един след друг под точния огън на врага. Скоро и последният войник паднал безжизнен. Битката свършила.
Когато по-късно нашите войски посетиха мястото на боя, намериха оградения триъгълник пълен с мъртъвци, натрупани един върху друг, така както са падали и издъхвали — напреко, един до друг, във всички възможни положения.
По-късно мнозина разправяха, че индианците измъчвали нечовешки ранените и ужасно обезобразявали мъртвите, което не е вярно. Като изключим тримата, които избягаха, не е имало ранени, които индианците да измъчват. Колкото до обезобразяването, имаше един-два случая, но сега се знае, че е било дело на избягали негри, които си отмъщавали за лични обиди.
Няколко трупа се оказаха скалпирани, но знае се, че това е стар индиански военен обичай. Понякога дори и белите, освирепели от битката, вършат същото.
Аз бях един от хората, които по-късно посетиха бойното поле, където извършихме инспекция по нареждане на главнокомандващия и нашият официален доклад е най-достоверен документ за държането на победителите. Той гласи следното:
„Майор Дейд и неговият отряд са били унищожени сутринта на 28 декември на около четири мили от лагера, където са прекарали предишната нощ. Те са се движели в походна колона, когато под прикритието на високата трева и малки палмови дръвчета многоброен враг ги нападнал. Завързала се ожесточена ръкопашна схватка с приклади, ножове и байонети. При втората си атака индианците използвали против нашия отряд мускетите, които взели от мъртвите и ранените. Кръстосан огън покосил редиците на артилеристите. Врагът пленил оръдията — индианците начупили лафетите и ги изгорили, а самите оръдия блъснали в едно езеро. В боя участвали и много негри. Индианците не взели никакви скалпове. Затова пък негрите със сатанинска жестокост промушили гърлата на всички онези, чиито викове и стенания показвали, че още живеят.“
Друг официален доклад гласи:
„Приближихме се към бойното поле откъм тила. Нашият авангард беше отминал мястото, без да спре, когато командващият офицер и щабът му се натъкнаха на най-ужасната сцена, която човек може да си представи. Най-напред видяхме няколко пръснати счупени сандъци за боеприпаси, след това кола с мъртви волове, които сякаш бяха заспали в ярема си. Малко надясно се виждаха два коня. После се приближихме до едно набързо построено укрепление, изградено от отсечени дървета, наредени във формата на триъгълник. В триъгълника по северната и западната страна имаше тридесет трупа, от които бяха останали само скелети; част от дрехите на убитите стояха все още по скелетите. Някои бяха паднали върху мъртвите си другари, но повечето от тях лежаха близо до дървените трупи с глави, обърнати към прикритието, над което са стреляли. Телата им лежаха успоредно едно на друго, в странен порядък. Явно са били застреляни на поста си и индианците не са ги пипали, а само са взели скалповете им, което, някои разправят, било направено от техните съюзници — негрите. Лесно разпознахме всички офицери. Някои все още носеха пръстените си и иглите на връзките си. В джобовете им намерихме пари. Погребахме осем офицера и деветдесет и осем войника.
Следва да отбележим, че атаката е била извършена не в хомък, а в рядка гора. Индианците са се скрили сред малките палми и тревата.“
От този доклад личеше, че индианците са се били не с грабителска цел и не подтиквани от жестока отмъстителност. Те са се ръководели от по-висши и чисти подбуди — те са защитавали Родината си,
