живееха под закрилата на гарнизона, щяха тайно да потеглят и да се срещнат с пълномощника и генерала на определено място — на същото място край езерцето.
Срещата бе определена за същата вечер веднага след мръкване, за да могат изкусителите и предателите да се приближат към мястото, без никой да ги види.
Скоро след като слънцето залезе, се стъмни, тъй като луната се намираше в третата си четвъртинка и не се показа на небето след залеза. Скоро тримата се отправиха към мястото — генералът, комисарят и преводачът — точно както по-рано.
Вождовете не бяха там и това малко ни изненада. Индианците винаги изпълняват задълженията си със забележителна точност и затова ние очаквахме да ги намерим там, тъй като определеният час бе настъпил. — Какво ли ги е задържало? — се попитаха пълномощникът и генералът.
Отговорът на въпроса не се забави. Той долетя отдалеч и по необикновен начин. Това, което чухме, отговори на техния въпрос.
Нощният ветрец донесе далечен шум от борба — остър пукот от пушка и пистолети. Над всичко се носеше пронизителният боен вик: „Йо-хо-ехи“.
Шумът идваше отдалеч, но бе достатъчно ясен, за да разберем, че се води борба на живот и смърт. Не можеше да е примамка, нито лъжлива тревога, предназначена да привлече войниците от форта или да уплаши постовете. В дивия шум и пронизителните викове имаше нещо, което убеждаваше слушателя, че наистина се лее човешка кръв. Моите спътници се губеха в предположения. Разбрах, че и двамата не са много смели — не е необходима смелост, за да станеш генерал. По време на сражения съм виждал не един генерал да се крие зад някое дърво или стена. Дори един от тях, който по-късно бе избран за вожд на двадесет милиона хора, се беше сврял в една канавка, за да се предпази от заблудени куршуми, докато неговата бригада се биеше смело под водачеството на младши лейтенанта на около една миля пред него.
Но защо сега да разправям за тези неща? Светът е пълен с такива герои.
— Те са, по дяволите! — възкликна пълномощникът. — Причакали са ги и са ги нападнали. Ах, този негодник Пауел!
— Това е твърде вероятно — отвърна генералът по-спокойно. Изглежда той имаше по-здрави нерви. — Сигурно са те. В тази посока няма наши войски. Нито пък бели. Сигурно индианците се бият помежду си. Какво друго може да бъде освен нападение срещу приятелски настроените вождове? Прав сте, Томпсън.
— Ако е така, генерале, няма никаква полза да стоим тук. Ако са нападнали Оматла, те сигурно са по- многобройни и той ще загине. Няма какво да го чакаме.
— Не, няма вероятност да дойде. Нито той, нито Луста. Съгласен съм с вас, че няма смисъл да стоим тук. Смятам, че можем да се върнем във форта.
За миг и двамата се поколебаха — стори ми се, че и двамата разсъждават дали би било достойно така бързо да се откажат от задачите и целите си.
— А ако дойдат? — попита генералът.
— Господин генерал — казах аз, като си позволих да го прекъсна. — Ако желаете, аз ще остана тук известно време, за да почакам. А ако дойдат, аз ще прескоча до форта, за да ви уведомя.
Едва ли бих могъл да направя по-приемливо предложение. Веднага го приеха и двамата професионални герои си тръгнаха и ме оставиха сам.
Не след дълго аз вече съжалявах за своето прибързано великодушие. Генералът и пълномощникът едва ли бяха достигнали форта, когато внезапно виковете на боя секнаха и чух победоносния вик на семинолите „каха-куин“! Аз още чувах дивите звуци, когато шестима тъмнокожи мъже изскочиха от храстите и ме обградиха. Въпреки оскъдната светлина на звездите виждах лъскащи остриета, пушки, пистолети и томахавки. Оръжията се намираха наблизо и не можех да ги сбъркам със светулките, които бляскаха наоколо. Освен това до ушите ми достигаше и звънтенето на стомана.
Нападателите действаха мълчаливо, може би защото се намираха много наблизо до форта, а моите викове бяха скоро заглушени от удар, който ме повали на земята. Аз загубих съзнание.
ГЛАВА LXIII
ИНДИАНСКО ПРАВОСЪДИЕ
Скоро дойдох на себе си. Индианците бяха все още наоколо, но не се държаха така заплашително, както преди да ме повалят. Напротив, те проявяваха съчувствие към мене. Един от тях бе поставил главата ми на коляното си, а друг се опитваше да спре кръвта, която шуртеше от раната на сляпото ми око. Останалите стояха наоколо и ме гледаха загрижено.
Държанието им ме изненада. Не мислех, че имат други намерения, освен да ме убият. Всъщност, когато се строполих от удара на томахавката и загубих съзнание, бях под впечатление, че съм смъртно наранен. Такова усещане не е рядкост у хора, които внезапно са загубили съзнание от удар.
Изпитах приятното чувство, че живея, че не съм тежко ранен и че хората, които ме заобикалят, нямат намерение да ми навредят. Те си говореха тихо, разглеждаха раната ми и явно бяха доволни, че не са ме убили.
— Ранихме те, но не е опасно — ми каза един от тях на родния си език. — Аз те ударих, халуук! Тъмно беше, приятелю на Изгряващото слънце, не те познахме. Мислехме, че си Ятика-клуко101. Неговата кръв искахме да пролеем. Очаквахме да го намерим тук. Той е бил тука. Къде отиде?
Посочих към форта.
— Халуук! — възкликнаха неколцина от индианците разочаровани. После се събраха настрана и започнаха да разговарят тихо.
— Не се страхувай — каза първият, като отново застана при мене. — Приятелю на Изгряващото слънце, няма да ти навредим повече. Но ти трябва да дойдеш с нас при вождовете. Те не са далеч. Ела!
Отново се изправих на крака и може би, ако бях направил отчаян опит, щях да избягам. Но този опит може би щеше да ми струва втори удар, дори и живота. Освен това учтивото държание на индианците ме успокои. Където и да ме водеха, чувствах, че няма защо да се страхувам. Съгласих се без колебание да ги последвам.
Червенокожите се наредиха в индианска нишка, поставиха ме в средата на редицата и тръгнахме през гората. Въпреки тъмнината ние лесно следвахме пътеката, по която бе поел водачът, и за известно време вървяхме бързо. Забелязах, че се движим към мястото, откъдето преди долиташе шумът на битката. Но сега беше тихо. Борбата явно беше свършила. Дори победителите вече не надаваха своето „каха-куин“.
Бяхме минали една миля, когато луната изгря. Гората не бе много гъста и аз ясно можех да разгледам индианците, които ме бяха пленили. Между тях познах един-двама, които бях виждал на съвета. Това бяха бойци от племето микосоки, привърженици на Оцеола. От това заключих, че той е един от вождовете, при които ме водеха.
Предположението ми излезе вярно. Скоро пътеката ни изведе на открито място сред гората, където се бяха събрали около стотина индианци. Малко настрана от тях стоеше по-малобройна група; тя се състоеше от вождове. Сред тях видях Оцеола.
На земята пред мене се откриваше необикновена кървава гледка. Наоколо лежаха трупове с пресни рани, от които течеше кръв. Някои от мъртъвците лежаха така, както ги бе заварила смъртта — паднали по гръб, с очи изцъклени срещу луната. Ножът за скалпиране бе свършил работата си. По черепите на труповете личаха белезникави петна с тъмночервени нишки. Това показваше, че е махната окосмената покривка на главите им. Индианците крачеха насам-натам с прясно одрани скалпове в ръце. Някои бяха закачили скалповете на дулата на пушките си.
Нямаше нищо тайнствено в това, което видях. Всичко ми бе ясно. Убитите мъже бяха от предателските племена — привърженици на Луста Хаджо и Оматла.
Вождовете, както бе уговорено с пълномощника, бяха тръгнали от форт Брук, придружени от специална охрана. Намеренията им бяха станали известни на патриотите; те ги проследили, нападнали ги по пътя и след кратка битка ги разгромили. Повечето от тях бяха загинали в борбата. Малцина бяха успели да избягат заедно с Луста Хаджо, а други, между които и самият Оматла, бяха паднали в плен — смъртта ги бе пощадила, за да умрат при по-тържествени обстоятелства.
