си мислех аз, а за намеренията на Аренс Рингоулд. Може би Хикмън знаеше нещо. Забелязах, че когато споменавахме името му във връзка с имената на Спенс и Уилямс, той ме поглеждаше по особен начин, сякаш имаше да ми каже нещо за тези негодници.
Точно чаках да открие някоя от тайните, когато до ушите ми достигна тропотът от копитата на бързо препускащ кон. Обърнах се и видях конник да се приближава край брега на реката. Той галопираше бързо, сякаш участвуваше в състезание. Конят бе бял, а конникът черен. Познах ги от пръв поглед. Ездачът бе Джейк.
Хикмън и аз стояхме сред дърветата. Излязох на открито, за да може да ме види Джейк и да не отиде чак до черквата, която бе по-нататък. Когато се приближи, му махнах.
Той ме видя, рязко изви коня и с галоп се приближи към нас. Явно, бе дошъл да ми съобщи нещо, но присъствието на Хикмън го възпираше да ми каже какво има на висок глас. Той скочи от седлото, приближи се и ми прошепна на ухото точно това, което очаквах — Аренс Рингоулд бил у дома.
— Тоя проклетник е там, масса Джордж — това бяха дословно думите на Джейк.
Изслушах съобщението спокойно, доколкото ми бе възможно. Не желаех Хикмън да разбере за какво става дума, нито пък да заподозре, че се е случило нещо необикновено. Затова отпратих с една единствена дума черния куриер и се обърнах отново към ловеца.
Върнахме се заедно с Хикмън при черквата, дето съумях да се изскубна от него, като се смесих с тълпата.
Малко след това отвързах коня, възседнах го и тихомълком се измъкнах, без да се обадя на никого, нито дори на Галахър. Не поех по правия път за плантацията, а заобиколих през горичката, която обкръжаваше черквата. Направих това, за да заблудя стария Хикмън или всеки друг, който бе забелязал бързото пристигане на Черния Джейк. Ако бях се върнал веднага с него, те можеха да се сетят, че не всичко у дома е в ред. За да избягна това и да заблудя любопитните, аз се престорих, че тръгвам в обратна посока.
След кратка езда през храсталаците аз се намерих на главния път, който води нагоре по реката. Забих дълбоко шпорите и се впуснах в галоп, сякаш ставаше въпрос на живот и смърт. Бързах, защото исках да стигна у дома навреме, преди да си отиде потайният гост, който беше добре дошъл за майка ми и сестра ми, но не и за мене.
Макар и да имах основателни причини да мразя този човек, нямах никакво намерение да проливам кръвта му. Нямах намерение да убия Аренс Рингоулд, макар и това да бе най-подходящият начин да се отърва от това долно и опасно влечуго. Познавах добре низостите, на които той бе способен. Разказът на Хикмън за неговите безобразия току-що беше раздухал омразата ми към него и аз можех в този миг да отнема живота му, без да се страхувам от угризения на съвестта.
Но въпреки че кипях от гняв и възмущение, аз все пак не бях още загубил разума си. Предпазливостта — обикновеният инстинкт за самосъхранение — все още не беше ме изоставила. Нямах намерение да играя ролята на Самсон98 от последното действие на неговата трагедия. Бях възприел по-разумен план.
Възнамерявах да се доближа до къщата по възможност незабелязано, да се промъкна до приемната, където, разбира се, щях да намеря госта, да вляза внезапно, да изненадам и госта и домакините, да поискам обяснение и от тримата и по този начин да разнищя тайнственото семейно съзаклятие, което ме озадачаваше и ми причиняваше болка. Щях да изправя лице с лице тримата — майка, сестра и ухажор и щях да ги заставя да признаят всичко.
„Да — говорех сам на себе си, забивайки нетърпеливо шпорите в хълбоците на коня. — Да. Ще ги накарам да се изповядат. Всички трябва да се изповядат или…“
Не бях решил с какво да заплаша майка ми и сестра ми, макар и тъмни замисли да се пораждаха в сърцето ми. В този миг моята братска и синовна любов бяха отстъпили пред гнева ми.
Ако Рингоулд не кажеше истината, щях първо да го ударя с бича си, после да го изритам навън и накрая да му забраня да стъпва в къщата, в която бях решил да бъда господар отсега нататък.
А колкото за благоприличието, аз изобщо не се замислих за него. В този час съвсем не бях настроен да спазвам правилата за добро държание. Всякаква грубост към човека, който се бе опитал да ме убие, ми се струваше оправдана.
ГЛАВА LX
ПОДАРЪК НА ВЛЮБЕНИЯ
Както казах по-рано, възнамерявах да вляза у дома незабелязано, затова трябваше предпазливо да се промъкна до къщата. Ето защо, когато се приближих към плантацията, изоставих главния път и поех по една пътека, която заобикаляше зад къщата. Пътеката щеше да ме заведе до хомъка, езерото и портокаловата горичка, без да има опасност, че някой ще забележи приближаването ми. Робите, които работят в ограденото място, можеха да ме видят, когато минавам оттам, но те бяха полски работници и нямаше защо да се страхувам, че ще съобщят за пристигането ми. Опасявах се само, че може да ме види някой от домашните прислужници.
Джейк не бе се върнал направо у дома; бях му заповядал да ме чака на определено място и там го намерих.
Казах му да ме последва. Минахме през нивята и навлязохме сред гъстия шубрак на хомъка. Там спряхме и слязохме от конете. После продължих сам.
Приближих се към къщата — към дома си, към дома на моя баща, на моята майка и сестра, като ловец, който се промъква към дивеча или дивака към спящия си враг. Необикновено поведение за един син и брат! Наистина аз бях в странно положение!
Краката ми трепереха. Коленете ми се подгъваха. Гърдите ми се вълнуваха от бурята на силни чувства. По едно време аз се поколебах и спрях. Възпираше ме мисълта за неприятната сцена, която щях да предизвикам. Решителността ми отслабваше.
Може би щях да се върна и да изчакам друга възможност, за да постигна целта си по не толкова груб начин, но в този миг до ушите ми достигнаха гласове, които прогониха колебанието ми. Чух гласа на сестра ми, която се смееше безгрижно и радостно. Чух още един глас. Лесно можех да разпозная по пискливите нотки в него гласа на омразния ухажор. Гласовете сякаш ме подлудиха, моята омраза отново пламна. Като че ли те нарочно говореха, за да ми се подиграват. Как можеше моята сестра да се държи така? Как можеше тя да бъде така весела, когато аз се превивах под тежкия товар на подозрението, че нейното държание е непристойно?
Разгневен и огорчен, аз се отказах от мисълта да действам благородно. Реших да изпълня плановете си, но най-напред исках да чуя какво говорят.
Приближих се. Сега чувах по-ясно. Те не бяха в къщи, а навън, край портокаловата горичка. Стъпвах тихо, леко разделях клоните или се провирах под тях и така незабелязано се приближих на шест крачки от мястото, където бяха Рингоулд и сестра ми. Аз бях толкова наблизо, че виждах дрехите им сред листата и чувах всяка дума, която си казваха.
Не бе минало дълго време, когато разбрах, че съм пристигнал в критичен момент. Току-що любовникът се бе предложил за съпруг. Може би той за първи път правеше сериозно предложение. Вероятно това бе предизвикало смеха на сестра ми.
— Наистина ли, мистър Рингоулд, желаете да ви стана жена? Сериозно ли говорите?
— Не, не ми се подигравайте, мис Рандолф. Знаете от колко години съм ви предан.
— Наистина не знам! Откъде да знам?
— От думите ми. Стотици пъти съм ви го казвал.
— Думи! Думите за мене нищо не означават в такива случаи. Мнозина са ми говорили по същия начин, а предполагам, че пет пари не са давали за мен. Езикът е нещо несериозно, мистър Рингоулд.
— Но постъпките ми са доказали, че съм откровен. Аз ви предложих ръката и състоянието си. Това не е ли достатъчно доказателство за преданост?
— Не, глупави човече, нищо подобно. Ако се омъжа за вас, богатството ви си остава ваше. Освен това и аз имам малко състояние, с което вие ще разполагате. Така, че виждате ли, вие решително ще имате облага. Ха, ха, ха!
— Не, мис Рандолф, не смятам да разполагам с вашето богатство. Ако приемете ръката ми…
— Ръката ви, сър? Ако искате да спечелите една жена, трябва да й предложите сърцето си. За мене
