простират на много мили около изворите на река Амазура, известни под името Непристъпните тресавища на Ойтла-кучи.
Последното предположение бе по-вероятно. Но те бяха успели да се преселят така умело и прикрито, че никой не бе намерил следа от тях. Нашите шпиони измежду приятелски настроените индианци — най- добрите, които можеха да се наемат — също не бяха успели да открият посоката на отстъплението им. Предполагаше се, че индианците имат намерение да водят само отбранителни действия. Това означаваше, че те ще нападат и обират онези краища на страната, които не са пазени от войски, а после с плячката да се оттеглят в непристъпните мочурища. Предположението изглеждаше доста вероятно, като се имаше предвид тактиката на индианците досега. В такъв случай войната едва ли щеше да свърши лесно. С други думи, едва ли въобще щеше да има война, а само редица безплодни походи и преселвания. Ясно бе, че ако индианците решат да не влизат в открит бой с нас, възможностите да ги намерим в техните убежища са много малки.
Нашите войници се страхуваха, че противникът ще се „завре“ в мочурищата и ще бъде мъчно, ако не и невъзможно, да го открием.
Както и да е, това положение не можеше да продължава дълго. Индианците не можеха да живеят от грабежи, тъй като плячката им щеше да намалява с всеки изминат ден. Сред белите бяха разпространени неправилни схващания за числото им и всъщност те не бяха толкова малко, че да разчитат само на грабителски нападения. Според някои оценки индианците бяха между хиляда и пет хиляди, включително и бегълците-негри. Даже най-добре осведомените жители край границата можеха да правят само предположения за техния брой. Аз самият смятах, че дори след отцеплението на предателите са останали повече от хиляда бойци. Такова бе и мнението на човека, който ги познаваше добре — стария Хикмън, ловецът.
Как тогава толкова смели хора можеха да живеят сред тресавищата? Дали са били достатъчно предвидливи да натрупат там големи количества провизии? Не! На този въпрос можеше да се даде незабавно отрицателен отговор. Знаеше се, че обратното е вярно, тъй като тази година семинолите не бяха натрупали дори обикновените запаси. Искаха да ги преселят още през пролетта и поради несигурното бъдеще мнозина бяха засели малко, а други — никак. Затова реколтата бе по-слаба от обикновено. Още преди последния съвет във форт Кинг мнозина купували или просели храна от гражданите край границата.
Каква вероятност имаше тогава да намерят препитание по време на една продължителна кампания? Гладът щеше да ги принуди да напуснат крепостта си. Трябваше да излязат и да приемат битката или да молят за мир. Такова бе общото убеждение.
Това бе въпросът, който занимаваше всички, докато бяхме на път. Той представляваше голям интерес за младите бойци, които жадуваха за слава, защото ако противникът решеше да води такава безславна война, откъде щяха да наберат лаври? Една кампания сред зловонния и нездравословен климат на блатата по-скоро би улеснила буйния растеж на надгробните кипариси.
На повечето от войниците им се щеше индианците да изгладнеят и да излязат в открита борба на бойното поле и вярваха, че така ще стане. Имаше и хора на друго мнение — те смятаха, че индианците имат възможност да намерят прехрана за по-дълго време. Това бяха онези, които най-добре познаваха природата на страната. Така мислеше и старият ловец на алигатори.
— Индианците имат — каза той — тази проклета шипка с големи корени, дето й викат кунти99, тя май расте по цялото мочурище. Някъде е гъста като тръстика. Може да се яде, правят от нея и питие. После и дъбовите жълъди не са чак толкова лоши, като ги изпечеш на жар. Хиляди крини могат да наберат от тях. Па и палмовите зелки, тях зелени ще ги ядат. А там има и месо — елени, диви свини, колкото щеш ги има по мочурляка. Пък и алигатори могат да ядат. Да не говорим за костенурките, дивите пуйки, катеричките, змиите и пясъчните плъхове. Дяволите ги взели тия червенокожи, всичко могат да ядат, всичко, което може да се намери по земята — от тиквата до пора. Не смятайте, че индианците ще гладуват. Тази работа не е толкова лесна, колкото си я мислите. Ще се държат с нокти и зъби, докато има нещо за ядене по тези проклети мочурляци. Така ще е, ще видите.
Тези мъдри разсъждения убедиха хората, които ги чуха. В края на краищата врагът може би не беше толкова безпомощен, както повечето от нас смятаха.
Походът на доброволците не бе проведен по строгите военни правила. Отначало имаше ред, но офицерите скоро се убедиха, че е невъзможно да го запазят. Не можеха да удържат войниците, особено по-младите, които от време на време напускаха строя, за да надигнат някое подозрително шише. Щом някой видеше в гората да се мерне елен или пуйка, той се втурваше след тях с надежда да ги улучи. Офицерите разбраха, че тези хора не разбират от дума, тъй като, когато им се скарваха, те отвръщаха начумерено.
Сержантът Хикмън много се ядосваше на някои от пакостниците.
— Новаци! — възкликваше той. — Проклети неопитни новобранци! Да правят, каквото щат. Скоро ще мирясат, ако не е така, алигатор да ме изяде! Залагам крантата си срещу кой да е кон в отряда, че ще одерат скалпа на някой от тях, преди още слънцето да е залязло. Да пукна, ако не стане така.
Никой не се хвана на бас със стария ловец, но думите му се оказаха пророчески. Един млад плантатор, който си въобразяваше, че е в безопасност, сякаш се намираше на собствената си плантация от захарна тръстика, се отдели с галоп от редиците. Еленът, който пасеше в саваната, представляваше примамка, на която той мъчно можеше да устои.
Не бяха минали и пет минути, след като неговите другари го бяха изгубили от погледите си, когато се чуха два бързи последователни изстрела. В следващия миг неговият кон без ездач се върна обратно при отряда.
Редиците спряха. Всички се обърнаха към посоката, откъдето бяха чули изстрелите. Група войници се отправи натам. Не откриха никакъв враг, нито следи, оставени от мъртвото тяло на младия плантатор. Той беше поразен от два куршума и лежеше на мястото, където бе паднал от седлото.
За другарите му това бе добър, макар и суров урок. Те се отказаха от елените. Плантатора погребахме на лобното му място. Сега доброволците се движеха в по-сбити и правилни редици. Това улесняваше работата на офицерите. Продължихме похода необезпокоявани и преди залез слънце бяхме зад оградата на форта.
ГЛАВА LXII
УДАР ПО ГЛАВАТА
Като изключим един единствен кратък час, с форт Кинг не ме свързваха никакви приятни възпоминания. По време на отсъствието ми бяха пристигнали нови хора, но сред тях нямаше човек, с който заслужаваше да се сприятеля. Те само правеха квартирите ни по-многолюдни и затрудняваха настаняването. Търговци и най-различни шмекери бързо трупаха състояние. Изглежда, че те заедно с интенданта, закупчика100, доставчика на добитък бяха единствените хора, които преуспяваха. Контето Скот, докаран както винаги, бе все още главен адютант, но аз почти бях престанал да мисля за него.
Още с пристигането ми възложиха задача, и то, разбира се, неприятна. Повикаха ме в главната квартира на командира преди да мога да отдъхна от дългата езда, преди дори да се измия от праха.
За какво ли му бях потрябвал толкова бързо? Дали заради дуелите? Дали щяха да уреждат стари сметки? Бях доста неспокоен, когато се представих на генерала.
Излезе обаче, че работата няма нищо общо с миналото, макар че когато научих какви задачи ми възлагат, аз почти съжалявах, че не ме извикаха, за да ме мъмрят.
При командира се намираше и правителственият пълномощник. Бяха намислили нова среща с Оматла и Черната кал. Трябвах им просто за преводач.
Говориха за целта на новата среща с вождовете в мое присъствие. Искаха да изработят план за общи действия между войските и приятелски настроените индианци, които щяха да се бият като наши съюзници срещу сънародниците си. Според известни сведения последните бяха съсредоточили голяма сила в мочурищата на Ойтлакучи. Не се знаеше точното им разположение, но двамата генерали бяха сигурни, че ще го открият с помощта на приятелските вождове и разузнавачите, които постоянно се намираха в движение.
Срещата бе предварително уговорена. Вождовете, които както казахме, бяха отишли във форт Брук и
