Както обикновено на следващата сутрин отидох в лагера на доброволците. Галахър също дойде, тъй като този ден щяха да „приемат на служба доброволците“95 и ние трябваше да присъстваме на полагането на клетва.
Събраха се доста хора — по-внушителни по брой, отколкото на вид. Нашият доброволчески отряд бе кавалерийски, но тъй като всеки отделен човек се грижеше сам за екипировката си, нямаше дори и двама души еднакво въоръжени или с еднакви коне. Почти всички носеха пушки, неколцина бяха нарамили старите семейни мускети, останали от времето на американската революция. Други бяха въоръжени с едноцевни или двуцевни ловджийски пушки, заредени с големи сачми. Тези пушки, разбира се, не са за пренебрегване в случай на схватка с индианците. Имаше много и най-различни пистолети — от огромните пистолети с медни дръжки до малките джобни пистолетчета — също едноцевни и двуцевни. Но нямаше револвери, тъй като прочутият „Колт“96 не бе се появил още на границата. Всеки доброволец носеше ножа си — някои от тях приличаха на ками с украсени дръжки, докато повечето имаха дълги остриета и напомняха касапски ножове. Мнозина бяха затъкнали в коланите си малки секири — имитация на индианските томахавки. Те имаха двойно предназначение — с тях доброволците щяха да си проправят път в гъсталака и да разбиват черепа на някой дивак, когато се представи случай. Амуницията се състоеше от рог за барут, торбичка за куршуми или паласка — накратко казано, обикновените ловджийски принадлежности на хората от границата или на ловците на елени.
Конете на доброволците бяха толкова различни, колкото оръжието и снаряжението им — високи кокалести жребци, едри, въздълги коне за впрягане, жилави местни коне от андалузката раса97, мършави кранти, които носят на гърба си дрипави поселници, рамо до рамо с прекрасен арабски жребец, гордостта на някой красив млад плантатор, който го язди с чувството, че представлява величествена гледка. Мнозина яздеха мулета от американски и испански произход. Мулетата, които са научени да носят седло, не им отстъпват при походи срещу индианците. Те лесно се промушват там, където конете потъват или се препъват — сред непристъпните храсталаци, през гори от огромни дървета, където земята е мочурлива или е покрита с повалени дънери, откъртени клони и непроходими гъстаци от сплетени пълзящи паразитни растения. Най-опитните ловци все още предпочитат мулето пред буйния арабски жребец, когато ходят на лов.
Пъстро беше и облеклото на доброволците. Някои от офицерите носеха униформи или непълни униформи. Сред войниците нямаше двама облечени по един и същи начин: виждаха се червени, сини и зелени шаячни куртки, груби вълнени дрехи, сиви или червеникави на цвят; червени фланели, кафяви или бели ленени палта, а други носеха дрехи от дебело жълто платно, което се тъче по тези места, трети от небесносин памук. Някои бяха облечени в ловджийски ризи от щавена еленова кожа с мокасини и гамаши; ботуши от конска или алигаторска кожа, високи обувки — накратко казано, всички възможни видове обуща и дрехи, които се срещат в Щатите.
Шапките им бяха също така разнообрази и причудливи. Но нямаше военни фуражки, а кожени каскети, вълнени и филцови шапки, шапки от слама и палмови листа с широки периферии, килнати назад или нахлузени до ушите. Неколцина носеха фуражки от син плат, които донякъде придаваха военен вид на собствениците им.
Само в едно отношение доброволците си приличаха — всички имаха желание да се сражават с индианците, изгаряха от нетърпение да влязат в бой с омразните диваци, които бяха извършили такива издевателства по цялата страна. Кога ще ги поведат срещу тях? Това беше въпросът, който доброволците постоянно задаваха.
Старият Хикмън бе един от най-дейните. Заради неговата възраст и неговата опитност му бяха дали сержантски чин при изборите. Често имах възможност да разговарям с него. Ловецът на алигатори бе все още мой верен приятел, предан на нашето семейство. Този ден по една случайност останах насаме с него. Той доказа своята привързаност, като поде разговор, който малко очаквах. Ето как започна:
— Предпочитам индианец да ме скалпира, лейтенанте, ама не мога да понеса мисълта тази гадина да вземе сестра ти за жена.
— Да се ожени за сестра ми! Кой? — запитах изненадан. Дали имаше предвид Галахър?
— Как кой? Ами, разбира се, тоя, дето всички разправят… Този проклет Аренс Рингоулд.
— О, за него ли става дума? Наистина ли всички говорят?
— Да, наистина. Всички в поселището само за това говорят. Ама да не ми казват Хикмън, ако позволя такова нещо, Джордж Рандолф. Сестра ти, толкова хубаво момиче, едно от най-хубавите в нашия край, да вземе такъв проклетник. Какво като има долари? Не ща и да чуя такова нещо. Слушай, Джордж, казвам ти, че ще страда цял живот. Дяволите да го вземат!
— Много любезно от твоя страна, че ми даваш съвет, Хикмън, но смятам, че това, от което се страхуваш, няма вероятност да стане.
— Защо тогава хората разправят? Всички казват, че ще стане. Ако не бях стар приятел на баща ти, Джордж, нямаше да седна да ти говоря, ама бяхме приятели и сега съм твой приятел и затова реших да си поговорим по тоя въпрос. Може да си разправяме за индианците, но в цяла Флорида няма по-големи разбойници от Рингоулдовци — и от бащата и от сина, и от целия им род. Старият си отиде и кой знае как се чувства сега. Май рогатият го с хванал и сега той си плаща за всички дяволии. Ще му се върне за онова, дето направи на тези бедни метиси от другата страна на реката.
— Семейство Пауел?
— Да, да. Такава мръсна работа през живота си не съм виждал. Така си е.
— Значи знаеш какво се е случило?
— Знам, разбира се. Знам цялата им игра. Това е най-долната сделка, дето бял и то който се смята за „джентълмен“, е направил.
По моя молба Хикмън продължи и ми разказа в подробности, които не знаех, за ограбването на нещастното семейство Пауел. Според него те не изоставили плантацията доброволно. Напротив, за самотната вдовица това било тежък удар. Не само защото земята била скъпа — най-добрата земя в цялата област, но защото за нея мястото било свързано със спомени за някогашния щастлив живот и за нейния добър съпруг. Отишла си само когато силната ръка на закона и палката на шерифа я изгонили.
Хикмън присъствал на тази сцена и я описа с прости думи, но вълнуващо. Разправи ми за горчивата мъка на семейството, когато се разделяло от своя дом, за възмущението и гнева на сина, за сълзите и молбите на майката и дъщерята. Разказа ми как онеправданата вдовица предлагала всичко, което й било останало — дори скъпоценностите, подарени от починалия й съпруг, само и само грубияните да й оставят къщата, стария дом, осветен от дългите щастливи години, прекарани под неговия покрив.
Молбите били напразни. Безсърдечните люде не ги съжалили и ги прогонили.
Старият ловец ми разправи всичко с чувство на възмущение. Макар и езикът му да бе простоват, а външният му вид груб, неговото сърце беше изпълнено с човечност, той мразеше несправедливостта и силно ненавиждаше всички Рингоулдовци. Разказът му отново разпали у мене възмущението, което изпитах, когато за първи път научих за тази чудовищна и жестока постъпка. Чувствата ми на приятелство към Оцеола, които в последно време бяха заглушени от съмнения, отново възкръснаха, докато слушах за нанесените му неправди.
ГЛАВА LIX
БЪРЗИЯТ ПРАТЕНИК
Бяхме се отдалечили с Хикмън от тълпата, за да можем да си поговорим свободно.
Като мина известно време, старият ловец се разгорещи и започна да говори по-свободно. Държанието му ми подсказа, че има да ми разправи още нещо. Твърдо вярвах в неговата преданост към нашето семейство и в приятелските му чувства към мене. На няколко пъти щях за малко да му разкрия мислите, които ме караха да се чувствам нещастен. Дългият опит го бе направил мъдър — той беше грубоват, но в негово лице може би щях да намеря добър съветник. Не познавах друг човек, който да притежава и половината от неговия жизнен опит. Хикмън не бе живял само сред алигатори. Той бе преживял много. Аз смело можех да се доверя на неговата преданост и разум.
Уверен във всичко това, аз щях да споделя е него тежките тайни на сърцето си или поне част от тях, ако не смятах, че той вече ги знае. Известно ми бе, че знае за появата на Жълтия Джейк. Той твърдеше, че никога не е бил съвсем сигурен, че мулатът е мъртъв. Отдавна бил узнал, че е жив. Но не за Жълтия Джейк
