обучим. Те бяха сформирали един отряд, бяха избрали офицерите си и се занимаваха със събирането на нови доброволци. Ние трябваше само да ги инспектираме, обучаваме и ръководим.
Малката черква в центъра на поселището бе превърната в главна квартира на отряда. Там ежегодно водехме обучение.
Повечето от доброволците бяха бедни бели поселници — дребни плантатори, които работят наета земя, и заселници, които живеят край блатата и които успяват да си изкарат прехраната с помощта на секирата, а понякога с помощта на пушката. Между тях се намираше и старият ловец Хикмън. Но това, което ме изненада най-много, бе, че „господата“ Спенс и Уилямс също се бяха записали в доброволческия отряд. Реших да не изпускам из очи тези негодници и да се пазя от тях.
Мнозина от войниците идваха и от по-висшите среди. Общата опасност беше привлякла хора от различни класи.
Офицерите обикновено бяха богати и влиятелни плантатори. Мнозина от тях не заслужаваха да носят еполети. Затова беше виновна системата, при която са били избрани.
Мнозина от тези джентълмени имаха по-високи чинове от Галахър и мене. Полковниците и майорите като че ли не бяха по-малко от простите войници. Въпреки това те изпълняваха нарежданията ни. Няма нищо чудно един лейтенант от бойните редици или други по-младши офицери от редовната армия да командват по време на война някой полковник от народното опълчение или доброволческата армия.
Тук-таме се срещаха чудаци, които може би по-рано са учили в Уест Пойнт, но са пропаднали или пък са участвали някой и друг месец в походите на „стария Хикъри“. Те се смятаха за специалисти във военното изкуство и не бе много приятно човек да работи с тях. Понякога цялата непоколебима твърдост на Галахър бе необходима, за да ги убедим, че той е главнокомандващият в Суони.
Славата на моя приятел като решителен човек и майстор на дуелите, пристигнала преди него, спомогна за изграждането на авторитета му не по-малко от заповедта, която той донесе от главната квартира.
Общо взето, работата с тези джентълмени вървеше гладко. Повечето от тях изглежда желаеха да овладеят военното изкуство и с готовност се подчиняваха на нарежданията ни.
Не липсваше шампанско, коняк или пури. Съседните плантатори бяха гостоприемни и ако приятелят ми и аз бяхме склонни към разгулен живот, едва ли щяхме да намерим по-подходящо място да се отдадем на склонностите си.
Но никой от двамата не се поддаде на тези изкушения. Нашето въздържание без съмнение ни издигна в очите дори и на пияниците, които ни заобикаляха.
Новият ни живот в никой случай не бе неприятен. Ако не бяха главоболията у дома, щях да се чувствам доволен и щастлив.
Но у дома! У дома — там бе това, което ме разяждаше. Чувствах, че повече не беше мой дом.
ГЛАВА LVI
ТАЙНСТВЕНИ ПРОМЕНИ
Минаха няколко дни и аз забелязах внезапна промяна в държанието на Галахър — не към мене или майка ми, а към Вирджиния.
Почувствувах това още в деня след разговора ми с нея. Забелязах, че и тя бе променила отношението си към него.
Сякаш ледената учтивост помежду им се бе стопила изведнъж и някогашната искрена дружба бе възстановена.
Сега играеха, пееха, смееха се, заедно четяха и бърбореха глупости както преди.
„Ах — мислех си аз, — лесно му е да забрави. Той е само приятел и естествено, не може да изпитва същите чувства, каквито изпитва братът. Какво го интересува какви са нейните тайни връзки и с кого? Какво го е грижа, че тя тайно нарушава приличието? Тя е приятна събеседничка, нейният подкупващ чар го е омагьосал и той е забравил съмненията, които сигурно е изпитвал в началото също като мене“. Той или беше й простил за нейното държание, беше го забравил, или пък беше намерил някакво задоволително обяснение. Както и да е, аз сякаш бях загубил неговото съчувствие, а тя отново бе спечелила доверието и приятелството му.
Отначало бях учуден от тази нова степен на отношенията в семейния кръг, после всичко това ме накара да се замисля.
Чувствах се засегнат и гордостта ми не ми позволяваше да поискам обяснение от Галахър. И тъй като той сам не ми обясняваше нищо, аз останах в неведение. Забелязах, че майка ми също гледа на промяната в техните отношения с изненада, примесена с известно подозрение.
Досещах се за причините — на ней й се струваше, че сестра ми и Галахър са станали твърде много близки; струваше й се, че Вирджиния може да се увлече по представителния офицер и да сметне, че той би могъл да й бъде подходящ съпруг, въпреки че той нямаше друго състояние освен заплатата си.
Майка ми, която вече имаше свои планове за женитбата на дъщеря си, не можеше да гледа спокойно как тя си избира една такава съдба. Затова бе естествено за нея да гледа с ревниво око на твърде голямата близост между тях.
Щях да бъда доволен, ако можех да споделя нейните съмнения. За мене щеше да бъде истинско щастие сестра ми да се е спряла на него. С удоволствие щях да приема приятеля ми да ме нарича брат. Не бих се опълчил срещу брака им, въпреки че той беше без състояние.
Но на мене и през ум не ми минаваше, че между тях може да има нещо друго освен старата жизнерадостна дружба. При това бях уверен, че любовта не се проявява така. А що се отнася до капитан Галахър, можех да уверя майка ми, че тя няма от какво да се опасява.
И все пак за всеки друг те можеха да минат за влюбени. Те бяха заедно по-голямата част от деня, а също и до късно вечерта. Яздеха заедно в гората. Понякога ги нямаше по няколко часа. С всеки изминат ден приятелят ми търсеше все по-малко и по-малко моята компания. Странно, но ловът вече не му правеше удоволствие. Занемари службата си и ако на ученията не присъстваше неговият „лейтенант“, страхувам се, че отрядът щеше да остане недобре обучен.
Дните минаваха, а на мене ми се струваше, че Галахър започна да се държи по-сериозно. С положителност бе станал по-замислен, особено когато сестра ми отсъстваше, и видът му се измени. Сега той наистина приличаше на влюбен. Трепваше, когато чуеше гласа на сестра ми да долита отвън. Ушите му бързо долавяха всяка нейна дума. В очите му се четеше възхищение, когато тя влизаше в стаята. Видях няколко пъти да поглежда към нея с израз, в който имаше нещо повече от приятелство. Старите ми съмнения започнаха да възкръсват. В края на краищата може би той беше влюбен във Вирджиния.
Тя наистина бе хубава и можеше да спечели сърцето даже и на такъв непоколебим воин. Галахър не бе много влюбчив. Не знам някога да се е опитвал да завладее сърцето на някоя девойка — всъщност в компанията на момичетата той се чувствуваше неловко. Сестра ми изглежда бе единствената, с която говореше спокойно и свободно.
В края на краищата може би той беше влюбен в нея.
Щях да се радвам, ако бях в състояние да накарам сестра ми да отвърне на чувствата му. Уви, това не бе по силите ми.
Чудех се дали и тя го обича. Но не. Не бе възможно. Не бе възможно, ако мислеше за…
И все пак понякога тя така се държеше с него, че човек, незапознат с нейните лудории, би помислил, че е влюбена в Галахър. Даже и аз бях озадачен от постъпките й. Тя или го обичаше повече, отколкото се обича приятел, или се преструваше. Ако той я обичаше и тя знаеше, то държанието й бе крайно жестоко.
Отдавах се на такива размишления, макар и да се мъчех да ги прогоня от главата си. Това не бяха приятни мисли. Понякога дори ми причиняваха мъка.
Живеех в лабиринт от съмнения, озадачен и объркан от това, което ставаше около мене. Но по това време в историята на нашето семейство бе обърната нова страница, която със своята тайнственост затъмни всичко друго. До мене достигна слух, който, ако бе верен, трябваше да изгони всички новопородени теории от главата ми.
Научих, че сестра ми била влюбена в Аренс Рингоулд или по-точно — не била безразлична към ухажванията му!
