Сигурно така щеше да стане, ако Оцеола не се бе появил навреме.
Неговото пристигане и неговият глас ме успокоиха. Под негова закрила нямаше от какво да се страхуваме. Един нежен глас ми прошепна, че той е дошъл да ни спаси.
Скоро всички разбраха целта на посещението му. Той спря коня си в средата на лагера. Видях го да слиза от красивия черен жребец, украсен разкошно, както и самият той да подава юздите на един от близкостоящите и да се отправя към нас. Държанието му бе величествено, дрехите му — блестящи и живописни. Още веднъж видях трите щраусови пера, но този път истинските, перата, които бяха станали причина да се съмнявам в него.
Като се приближи, той спря и погледна към нас. Необикновеното ни положение можеше да го накара да се усмихне, но по лицето му не видях никакъв признак на лекомислие. Напротив, то бе сериозно и издаваше състрадание. Стори ми се дори, че е натъжено.
Няколко мига той стоя неподвижен, без да каже ни дума. Очите му поглеждаха ту единия, ту другия, ту мене, ту другата жертва, сякаш се опитваше да ни познае. Това не бе лесно. Димът, потта и пепелта сигурно ни бяха направили да изглеждаме съвсем еднакви. Мъчно бе да ни разпознае.
В този миг Маюми се приближи безшумно към него, пошепна му нещо, после се върна отново, коленичи до мене и започна да разтрива слепите ми очи с нежните си ръце.
Като изключим младия вожд, никой друг не чу думите на сестра му. Но на него те незабавно подействаха. Лицето му изведнъж се промени. Тъжното му изражение внезапно отстъпи място на израз на неудържим гняв. Обръщайки се внезапно към Жълтия вожд, той изсъска една единствена дума:
— Злодей!
Няколко секунди той не каза нищо повече, а стоеше с вторачени в мулата очи, сякаш искаше да го убие с погледа си. Мулатът се сви и затрепера като лист, но не отговори.
— Чудовищен злодей! — продължи Оцеола, без да промени тона и държанието си. — Така ли изпълняваш моите нареждания? Тези ли са пленниците, които ти наредих да заловиш? Подъл роб! Кой ти даде право да ги измъчваш с огън? Кой те научи на това? Разбира се, не семинолите, чието име възприе и чието име опетни. Би трябвало да те поставя на тяхното място и да те изгоря на пепел, но заклел съм се във Великия дух Уйкоме никога да не измъчвам неприятел. Махай се от очите ми! Върви си!… Не, остани тук! Може би ще ми дотрябваш.
Завършвайки с тези неочаквани думи, младият вожд се обърна и се приближи до нас.
Мулатът не посмя да отвърне, макар в погледа му да се четеше желание да си отмъсти. В един миг, докато Оцеола го бичуваше с думи, стори ми се, че мулатът обръща очи към свирепите си последователи, сякаш ги накара да се намесят.
Но те знаеха, че Оцеола не е сам. Когато той дойде, се чу тропот от копитата на много коне. Ясно бе, че неговите воини се намират недалеч в гората. Само едно единствено „йо-хо-ехи“ и добре познатият глас на техния вожд ще ги накара да му се притекат на помощ, преди още ехото да е заглъхнало.
Изглежда самият мулат знаеше, че бойците са наблизо, затова и не отвърна. В този миг една негова дума можеше да му коства живота. С начумерено лице той мълчеше.
— Освободете ги — каза Оцеола на негрите, които преди това бяха изкопали гробовете ни. — И внимавайте с лопатите!
— Рандолф — продължи той, като се наведе над мене, — страхувам се, че не съм дошъл навреме. Намирах се надалеч, когато научих какво е станало и препусках като вятър. Научих, че сте ранен. Тежка ли е раната ви?
Опитах се да изразя благодарността си и да го уверя, че раната не е много тежка, но гласът ми бе толкова слаб и прегракнал, че едва се чуваше. Обаче под благотворното въздействие на разхладителното питие, което ми бе поднесено от нежните пръсти, гласът ми се възвърна и скоро бях в състояние да разговарям свободно.
Бързо ни изкопаха и отново свободни, ние се намерихме на поляната. Първата ми мисъл бе да се втурна към сестра си, но за моя изненада вождът ме възпря.
— Търпение — каза той. — Потърпете още малко! Маюми ще отиде да я увери, че сте в безопасност. Тя сигурно вече знае. Върви, Маюми, кажи на мис Рандолф, че брат й е в безопасност и че веднага ще отиде при нея. Но тя трябва да остане, там, където е, поне още за малко. Върви, сестро, и я ободри.
Обръщайки се към мене, той добави шепнешком:
— Нарочно са я накарали да стои там. Ще разберете по-късно защо. Елате с мене и аз ще ви покажа зрелище, което ще ви изненада. Нямаме нито миг за губене. Чувам сигнала на моите разузнавачи. Тръгвайте.
Без да кажа ни дума, забързах след вожда, който бързо закрачи към гората.
Той навлезе сред дърветата, но не отиде по-навътре. Когато се скрихме зад гъстия листак, той спря и се обърна с лице към лагера. Аз се подчиних на знака му и направих същото.
ГЛАВА XCIV
КРАЯТ НА АРЕНС РИНГОУЛД
Нямах никаква представа нито за намеренията на вожда, нито за зрелището, което той ми обеща. Нетърпеливо го попитах какво очаква да види.
— Нов начин да спечелиш любимата — каза той с усмивка.
— Но кой е любимият, коя е любимата? — попитах аз.
— Търпение, Рандолф, и ще видите рядко зрелище — един забавен и хитър план, който щеше да бъде наистина много смешен, ако в него нямаше нещо трагично. Но сам ще видите. Ако не бе един верен приятел, аз нямаше да бъда тук, нямаше да зная какво става, за да дойда. За моето присъствие, за живота ви, както сега се оказа, и още повече може би за безопасността на сестра ви, вие сте задължен на Хай- Юа.
— Благородна жена!
— Шт! Наблизо са! Чувам тропота на конете. Един, два, три — сигурно са те. Ето там! Гледайте!
Погледнах към указаната посока. Малка група конници, всичко шестима на брой, се появи от гората и бързо препусна към поляната. Веднага щом излязоха на открито, те пришпориха конете си в галоп и с високи викове бързо се втурнаха към лагера. Когато стигнаха там, те изгърмяха с пушките си във въздуха и после продължиха да яздят, като надаваха викове.
Видях, че са бели. Това ме изненада. Но това, което ме удиви, бе, че ги познавам. Най-малкото, знаех ги в лице. Сред тях познах неколцина от най-долните отрепки на нашето поселище.
Очакваше ме друга изненада, когато ги разгледах по-внимателно. Един от тях познавах още по-добре. Отново Аренс Рингоулд!
Едва бях се съвзел от третата изненада, когато последва четвърта. Хората от лагера — негри и ямаси — изглежда бяха в ужас от лъжливата атака, разпръснаха се и се скриха в храстите. Те викаха и стреляха, докато отстъпваха, но също като нападателите те стреляха във въздуха. Загадка на загадките! Какво ли значи всичко това?
Щях да попитам Оцеола, но забелязах, че другарят ми бе зает със собствените си работи и не желаеше да го безпокоя. Видях, че се занимава с пушката си — проверяваше мерника.
Отново обърнах очи към поляната и видях, че Рингоулд бе близо до мястото, където стоеше сестра ми, и точно спираше коня си. Чух го да се обръща към нея на име и да я поздравява. Той сякаш имаше намерение да слезе от коня си и да се приближи към нея пеша. В същото време хората му галопираха из лагера, крещяха свирепо и гърмяха с револверите си във въздуха.
— Дошъл е последният му час — промълви Оцеола, като се плъзна край мене, — Той отдавна заслужи това, което ще го сполети. Най-после часът настъпи. — С тези думи той излезе на откритото.
Видях го да вдига пушката си. Той насочи дулото към Рингоулд и в следващия миг над лагера прозвуча гръм.
От устата на Оцеола се разнесе пронизителният възглас „ка-ха-куине“ — когато конят на плантатора скочи напред без ездач. Видяхме Рингоулд да се гърчи на тревата.
Останалите нададоха викове на ужас. С уплаха и изненада, изписана на лицата им, те с галоп се върнаха в храстите, без дори да се спрат и да продумат на ранения си водач и без да се опитат да стрелят към човека, който го бе ранил.
