следващия залез на слънцето. Нощта щеше да бъде лунна, ако не се появяха облаци, и ние възнамерявахме да пътуваме през първата половина на нощта и след това да се установим на лагер. По такъв начин щяхме да скъсим пътя си за следващия ден.
Водачът познаваше добре местността и всички пътища, които я пресичаха.
Дълго време пътят ни минаваше през редки гори и ние можехме да яздим един до друг, но пътеката се стесни и бяхме принудени да вървим в редици по двама.
Обикновено ние с младия вожд яздехме начело. Сестрите ни следваха непосредствено, а след тях Джейк и Вайола. Най-отзад препускаха пет-шест индианци — гвардията на Оцеола. Учудих се, че той не водеше много от последователите си, и му го казах.
Той гледаше леко на опасността.
Войниците, каза той, си знаели работата и не излизали нощем. А що се отнасяло до тази част, където ще минем през деня, там никога не минавали войски. Освен това в последно време не изпращали разузнавачи поради горещината. Ако сме срещнели хора, щели да бъдат от сънародниците му. Разбира се, от тях нямаше защо да се страхуваме. От започването на войната той често минавал по този път сам. Изглеждаше уверен, че не ни заплашва никаква опасност.
Но аз не бях уверен. Знаех, че пътят, по който вървяхме, минава на няколко мили от форт Кинг. Спомних си, че бандата на Рингоулд избяга. По всяка вероятност те са отишли направо във форта и са съобщили за смъртта на плантатора, като са украсили разказа и с тяхното смело „нападение“ на индианския лагер. Рингоулд не бе обикновен човек за властта. Можеха да организират отряд, да го изпратят към лагера. В такъв случай щяхме да го срещнем по пътя.
Сетих се и за други обстоятелства — тайнственото изчезване на мулата, който, както предполагахме, бе отишъл с бандата. Това бе достатъчно да породи съмнения. Споделих опасенията си с вожда.
— Не се страхувайте — отвърна ми той. — Моите следотърсачи са подире му. Те скоро ще ми донесат вести. Но не — добави той и за миг се замисли. — Може би няма да ги настигнат преди падането на нощта и тогава… Право казвате, Рандолф, непредпазливо постъпих. Онези глупаци не биха ме тревожили, но работата с мулата е съвсем друга — той знае всички пътеки и ако излезе предател, ако е… Но тръгнали сме и трябва да продължим. Няма защо да се страхувате, Рандолф. А що се отнася до мене… Оцеола никога не обръща гръб на опасността и няма да го направи и сега. Не, ще ми повярвате ли, Рандолф, аз дори търся опасността.
— Търсите опасността?
— Да, дори смъртта.
— Говорете тихо! Не трябва да ви чуят да говорите така.
— Да — добави той, като сниши глас и заговори сякаш сам на себе си. — Истина е, че копнея за нея.
Думите бяха изречени с такъв сериозен тон, че нямаше място за съмнение.
Някаква бездънна тъга бе обхванала духа му. Каква ли бе причината?
Повече не можех да мълча. Приятелски чувства, а не любопитство ме подтикваха. Запитах го.
— Забелязал сте го значи? Но не преди вашето приятелско предложение. Ах, Рандолф, вие ме направихте щастлив. Единствено грижата ми за нея ме караше да чакам с ужас приближаването на смъртта.
— Защо говорите за смъртта?
— Защото наближава.
— Но не при вас.
— Да, при мене. Обхванало ме е предчувствие, че няма да живея дълго.
— Глупости, Пауел.
— Вярно е, друже мой. Смъртта ме предупреди.
— Хайде, Оцеола, не е вероятно, не е достойно за вас! Сигурно не вярвате на такива суеверия. Не мога да повярвам!
— Мислите, че говоря за някакви свръхестествени предзнаменования ли? За крясъка на птицата на войната и на среднощния бухал? За знаци във въздуха, земята и водата? Не, не, не съм суеверен. Въпреки това знам, че скоро ще умра. Неправилно бе да нарека предупреждението за наближаващата смърт предчувствие — това е физическо усещане, което ясно показва нейното приближаване. То е тук.
Като каза това, той вдигна ръка и посочи с пръст към гърдите си.
Разбрах скръбното значение на думите му. След кратко мълчание той продължи:
— Бих предпочел друга съдба, да падна на бойното поле. Вярно е, че смъртта не е примамлива в каквато и да е форма, но все пак предпочитам да умра в бой. Такава смърт бих предпочел, отколкото да линея. Но аз вече съм я избрал. Десет пъти досега съм предизвиквал смъртта. Отивал съм към нея, за да я срещна, но тя като подлец или като свенлива невяста е отказвала да ме посрещне.
Имаше нещо неземно в смеха, който придружи последните му думи. Странно сравнение, странен човек!
Не се и опитах да го ободря. Всъщност нямаше нужда. Той изглеждаше по-щастлив отпреди. Но и да не бе така, неубедителните думи, с които щях да го уверявам, че изглежда съвсем здрав, щяха да бъдат напразни. Той знаеше, че това щяха да бъдат само неискрени думи на приятел.
Дори и самият аз вече подозирах. Бях забелязал бледата му кожа, студените пръсти, трескавите и хлътнали очи. Това значи бе язвата, която сломяваше благородния дух, причината за неговата дълбока тъга. А аз бях отдал тъгата му на съвършено друга причина.
Бъдещето на Маюми тежеше най-много на сърцето му. Той ми каза това по пътя.
Нямаше нужда да повтарям обещанието, което му дадох. Нямаше нужда да се кълна, че ще го изпълня. Щях да загубя щастието си, ако не го изпълня.
ГЛАВА XCVI
СЪДБАТА НА ОЦЕОЛА.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Седяхме в края на малка просека, където лагерувахме — хубава поляна, която ухаеше от хиляди цветя. Луната изливаше потоци сребриста светлина и предметите наоколо се открояваха съвсем ясно, също като денем. Листата на високите палми, восъчнобелите цветове на магнолията, жълтите цветове на дървото зантоксилон личаха в ясната лунна светлина.
Четиримата — братята и сестрите — седяхме заедно и спокойно разговаряхме както преди. Тази сцена възкресяваше миналото. Спомените сега ни натъжаваха, защото пораждаха мисли за бъдещето. Може би четиримата никога вече нямаше да се срещнем така. Вперил очи в обречения приятел, сърцето ми не можеше да си спомни миналите радости.
Бяхме минали без премеждия край форт Кинг, без да срещнем бял човек. Странно е, че се страхувах да срещна някой от сънародниците си. Вече не ни грозеше опасност нито от обсада, нито от открито нападение.
Струпани около огъня в средата на полянката, индианските бойци и Черният Джейк готвеха вечеря. Вождът се чувствуваше така сигурен, че не постави дори и постове на пътеката. Изглежда всякаква опасност му бе безразлична.
Нощта преваляше. Точно щяхме да се оттеглим в палатките, които воините построиха за нас, когато от гората се разнесе необикновен шум. Приличаше на плясък от надигащи се води, на пороен дъжд, на грохота на далечни водопади.
Оцеола обясни шума по друг начин. Дължал се на свистенето на листата, причинено от минаването на голям брой хора или животни сред храстите.
Изправихме се веднага и се ослушахме.
Шумът продължаваше. Сега чувахме чупенето на сухи клони и металическото тракане на оръжие.
Бе вече късно за отстъпление. Шумът идваше отвсякъде. Въоръжени хора обграждаха полянката.
Погледнах към Оцеола. Очаквах, че ще се втурне към пушката си. За моя голяма изненада той дори не помръдна.
Неговите хора бяха в тревога и побързаха да отидат при вожда си да им даде нареждане. Думите и държанието им показваха, че са решени да умрат, но да го защитят.
В отговор на тревожните им думи вождът направи знак, който ги изуми. Те изведнъж отпуснаха пушки и
