видяхме друга катерица, насочваща се към дървото.
Тя бягаше много бързо, сякаш нещо я гонеше. Така и беше. Скоро видяхме друго животно, което я преследваше. Беше с тънко и дълго тяло, два пъти по-голямо от катерицата, с красив жълт цвят. Веднага познахме, че е невестулка.
Гърмящата змия отвори уста, готова да се нахвърли върху жертвата си.
Катерицата стремглаво бягаше към дървото, поглеждайки от време на време назад.
Като стрелна главата си напред, змията силно удари катерицата. Това стана с такава бързина, че ударът сякаш не я засегна.
Но не стигнала още първия клон, катерицата започна да се изкачва все по-бавно и накрая съвсем спря. Задните и крака се влачеха по дървото, тялото й потреперваше, държеше се само с ноктите на предните крака. После падна право в устата на змията.
Щом видя гърмящата змия, невестулката спря като закована. Несъмнено беше силно раздразнена и недоволна от това, че изпусна жертвата си. Ние даже помислихме, че тя ще се бие със змията, за да й отнеме плячката.
При вида на противника змията отново се сви на кълбо и с отворена уста очакваше нападението. До нея лежеше тялото на убитата катерица, така че невестулката не можеше да я вземе без да попадне в страшната уста на змията.
При тази опасност, невестулката се обърна и тръгна към гората.
Тогава гърмящата змия започна малко по малко да развива горната половина на тялото си в посока към катерицата. Тя я изопна на земята и започна да я наслюнчва с раздвоения си език.
С интерес следяхме тази занимателна операция, когато вниманието ни бе привлечено от нов шум. Видяхме някакъв движещ се предмет. Беше тялото на огромно влечуго.
Дали не беше друга гърмяща змия? Не, защото гърмящата змия не пълзи по дърветата, а новото влечуго се уви около една лиана. Освен това и оцветяването му съвсем не приличаше на оцветяването на гърмящата змия. Тялото му беше съвсем черно и лъскаво. Това беше боа.
Казах, че в момента, в който я видяхме, тя се беше увила на спирала около лианата. Скоро започна да се развива, издавайки глава напред, под прав ъгъл спрямо стъблото на растението.
Това продължи, докато пръстените почти изчезнаха, с изключение на единдва в самия край на опашката. Всичко стана безшумно и с голяма предпазливост Сякаш черната змия си почиваше и в същото време наблюдаваше какво се върши долу.
А гърмящата змия беше твърде заета с катерицата, за да й е до каквото и да било друго.
За няколко секунди главата и гърдите на катерицата бяха погълнати.
Най-неочаквано гърмящата змия трябваше да спре своя пир. Черната змия постепенно се спускаше и я доближаваше — на лианата остана само част от гъвкавата й опашка. Дългото й тяло, спуснало се отвесно надолу, изведнъж се озова над тялото на гърмящата змия.
Само след миг, тя тупна на земята и светкавично се уви около пъстрото тяло на гърмящата змия.
Необикновена гледка представляваха тези две вкопчени твари, които се извиваха в тревата.
Боата с невиждана бързина се усукваше около тялото на гърмящата змия и я стискаше с цялата сила на мускулите си. Гърмящата змия имаше само едно оръжие, което можеше да противопостави — отровните си зъби. Но тя вече ги беше забила в тялото на катерицата и сега на можеше да ги използва против неочаквания враг. През цялото време тя не пускаше катерицата от устата си.
Движенията на двете змии ставаха все по-бавни. Скоро вече можехме да следим техния бой.
Зъбите на черната змия се забиваха в издутата част на опашката на гърмящата змия. Нейната собствена опашка пък се издигаше и спускаше със страшна сила, нанасяйки смъртоносни удари на врага.
Скоро боят свърши. Гърмящата змия беше мъртва, но боата продължаваше да стиска пъстрия труп, сякаш изпитваше някакво удоволствие от това.
След малко черната змия бавно се разви и започна да издърпва плячката от устата на жертвата си, но тогава Куджо, който мразеше всички влечуги, заби в победителя копието си.
Глава XII
ЗАХАРНОТО ДЪРВО
Вечерта се върнахме вкъщи с пълна торба сол. Тя беше достатъчно не само за консервирането на дивеча, но и за всички нужди за седмици напред. Освен това, когато се свършеше, вече знаех откъде да добия нова.
След вечеря Хенри, който цял ден се измъчваше от любопитство да узнае важното откритие на майка си, й напомни нейното обещание.
— Кажи сега, мамо, какво беше онова?…
— Добре — каза тя, — ето моята тайна. Тази сутрин, когато минавахме през долината, видях листата на едно от най-красивите дървета. То вирее в умерения пояс и най-големи размери добива в по-топлите места. Може би и вие сте забелязали едни големи, прави дървета с лъскави червени листа?
— Да, мамо — каза Франк, — аз знам едно място в долината, където ги има много: едни са с малинов, други — с оранжев цвят.
— Това, навярно, са същите дървета, за които говорим. Цветът на листата им е такъв, защото сега е есен. Ако не беше това време на годината, листата им щяха да са с блестящ зелен цвят, а отдолу — белезникав или синкав.
— О! — извика Хенри, сякаш се беше разочаровал. — И аз ги видях. Това са наистина красиви дървета, но каква полза от тях, когато са толкова грамадни. Нямат никакви плодове, ако не смятаме някакви дребни, покрити с мъх зърна, приличащи на омотан в паяжина паяк.
— Това са техните плодове.
— А какво можем да направим от тях? Такива плодове съм виждал у обикновената сикомора.
— Прав си, обикновената сикомора, както я наричаш, принадлежи към същия род. Но освен плодове, дървото няма ли и нещо друго, което да заслужава нашето внимание?
— Не, нищо! Чакайте…Не беше ли…сок?
— Аха! Сок! — повтори майката с особена интонация.
— Как, мамо… — възкликна Франк. — Това да не е клен?
— Да, захарен клен… Нали не е лошо, господин Хенри?
Тези думи направиха на всички много силно впечатление. Франк и Хенри бяха чували за прословутия захарен клен, но никога не го бяха виждали. Малките деца, Мария и Луиза, нищо не знаеха за клена, но познаваха добре думата „захар“ и тя им звучеше твърде приятно. Думата зарадва твърде много и възрастните — веднага на всички им се привидяха разни сладкиши. Даже Куджо посрещна с възторг новото откритие, макар че той по-малко от другите беше свикнал да употребява захар и не я обичаше чак толкова. В страните, където бе живял той, захарният клен не расте и той не беше го виждал изобщо.
Когато се поуспокоихме, Мария ни описа това забележително дърво.
— Захарният клен — започна тя — се познава много лесно по лъскавата кора и широките листа. Главното богатство на това дърво е неговият сок. Всяко дърво дава годишно килограм, килограм и половина превъзходна захар. За тази цел е необходимо пролетно време дървото да се надупчи; през лятото и зимата не се отделя сок. Той се отделя и през есента, но не толкова, колкото напролет. Да се надяваме, че ще съберем количество, което ще ни стигне до пролетта. Преди всичко трябва да си приготвим повече малки кофи — за всяко дърво, което ще надупчим, ще ни трябва и отделна кофа. След това трябва да се погрижим и за тръстикови цеви. Във всяко дърво се пробива дупка със свредел и в нея се поставя тръбичката за събиране на сока. Него ще го сипваме в котела и ще го варим на огъня така, както направихме със солената вода. Сега, Хенри, нека направим това, което току-що ти казах.
Хенри не чака да му се казва повече. Трета нощ вече, откакто красива бяла слана покриваше земята — това беше най-благоприятното време за надупчване на клена и ние веднага се заловихме за работа.
Куджо приготви около двайсетина ведърца и необходимите тръстикови тръбички. После във всяко дърво превъртяхме дупка, поставихме тръбичка и ведро под нея. Не след дълго от тръбичката се появиха прозрачни капки, след това течността се увеличи и накрая последва бистра струйка, която се изливаше в
