поставеното ведро. Донесохме големия котел, запалихме огън. След няколко часа котелът се напълни и бе сложен на огъня.
Когато течността вря достатъчно, я сипахме в малки гърнета, където, след като се охлади, изкристализира в захар. Получената захар имаше твърде тъмен цвят и беше много твърда.
Сокът тече няколко дена и през всичкото това време ние бяхме заети. Ако беше пролет, за тази работа щяха да са необходими няколко седмици, защото сокът тогава е по-обилен и тече по-дълго.
У дома идвахме само по работа — бяхме си направили малка палатка от платнището на старата кола. Мястото нарекохме „Захарният лагер“.
Накрая нашата работа свърши — захарният сок започна да тече все по-бавно и скоро спря съвсем.
Бяхме успели да съберем повече от четиридесет килограма захар.
Вечерта, когато насядахме край масата да се храним, жена ми заяви, че е сварила последното кафе. Тази вест ни подейства много неприятно. От всички продукти, които бяхме взели със себе си от Сейнт Луис, кафето беше най-ценният.
— Нищо — казах аз. — Ще се научим да живеем и без кафе. Пък и за какво ли ни е толкова? Колко ли бедни хора биха били щастливи, ако имаха всичко, което имаме ние!
— Татко — прекъсна ме Хенри, — във Вирджиния съм виждал как нашите негри приготвяха кафе от царевица, аз го пиех и го намирах много вкусно. Не може ли и ние да използваме царевицата вместо кафе?
— Деца, знаете, че имаме други по-належащи нужди от кафето. Ако имахме царевица, най-напред бихме си приготвили от нея хляб. За нещастие, на двеста километра околовръст не можеш намери нито едно зърно.
— Но, татко, ние имаме царевица — тя е само на сто крачки оттук.
— Не, моето момче, грешиш. Сигурно си взел някое друго растение за царевица.
— Не, тази царевица, за която говоря е пътувала с нас от Сейнт Луис и е в колата!
— Какво? Царевица в колата! — викнах аз. — Сигурен ли си, Хенри, в това, което казваш?
— Видях я даже тази сутрин — тя е в колата, в една стара торба.
— Да вървим! Да вървим! — завика Куджо. — Вземи факел!
Аз тичах до колата. Когато влязох в нея, сърцето ми силно заби.
В колата имаше стара волска кожа и конски хамут. Разхвърлих всичко това и видях дебела торба — в западните щати в такива торби държат царевицата.
Познах в нея една от торбите, които взехме от Сейнт Луис с храна за коня и воловете. Аз обаче бях останал с впечатление, че в нея не е останало нито зърно. Вдигнах я и много се зарадвах, когато видях, че останалото беше доста. Освен това имаше пръснати зърна по пода на колата и по ъглите. Събрахме ги внимателно — не оставих нито едно зърно. После отнесох торбата вкъщи и я изсипах на масата. С радост видяхме, че имаме цяла крина царевица.
— Сега — казах — вече имаме хляб.
За жена ми това беше рядко щастие. Ние събирахме и печехме букови жълъди, хранехме се със зърната от бодливата акация, ядяхме различни плодове, но нищо не можеше да замести истинския хляб.
Тук зимата беше къса. Но ние още в този момент можеше да засеем. Зърното щеше да стигне за четири декара. Царевицата щеше да узрее за седемосем седмици. Така, още преди настъпването на зимата, щяхме да имаме храна.
Седяхме около масата и разговаряхме за радостната перспектива, когато едно от момчетата извика: „Пшеница! Пшеница!“.
Надникнах, за да проверя.
Ровейки златистите зърна царевица, момчето наистина беше открило няколко зърна пшеница. Като разровихме по-добре торбата, намерихме още няколко зърна от това растение. След като най-внимателно сортирахме двата вида зърна, установихме, че броят на пшеничните зърна беше стигнал до хиляда и едно. Вярно, че това беше съвсем малко, но ние си спомнихме една стара пословица: „Големите дъбове израстват от малките жълъди“.
— Вие виждате — казах аз на моето малко семейство — как Провидението се грижи за нас. Сред тази пустиня Бог ни дава всичко необходимо за живота ни. Сега, с малко търпение, ще можем да направим и състояние.
— Ще имаме и плодови сладки — добави Хенри. — Намерих тук диви сливи, вишни и ягоди.
— Да, вече от кафе нямаме нужда.
— Разбира се, че не! — викнаха двете момчета.
— Скоро ще имате и кафе — засмяна каза майка им.
— Как, мамо? Да не си намерила друго дърво?
— Да, намерих и друго дърво.
— Истинско кафеено дърво?
— Да, кафеено дърво.
— Кафеено дърво! Аз мислех, че то расте само в тропическите страни.
— Така е, ако под кафеено дърво разбираш онова дръвче или храст, от който добиват обикновеното кафе, което сте свикнали да пиете. Обаче много близо до нас има едно голямо дърво, чийто зърна могат напълно да заместят кафето. Ето ви и мостра.
Като каза това, тя сложи на масата голям сив плод, външно напомнящ плода на бодливата акация, но отличаващ се от него по своите размери.
— Дървото — каза жена ми, — от което откъснах този плод, расте на много места в Америка. Вие навярно сте го виждали тук.
— Да, виждал съм го — каза Франк. — Кората му твърде лесно се бели, а то е много крехко. Върховете на клоните му са покрити с израстъци, нали мамо?
— Вярно е — потвърди майка му. — Французите наричат това дърво „канадски пън“. Наричат го още „кафеено дърво“, защото първите преселници по тези места, нямайки истинско кафе, използвали вместо него орната на това дърво, което и ние смятаме да направим.
— Колко се радвам! — извика Хенри. — Но все още колко далеч сме от това!
— Ах, господин Хенри, господин Хенри — възрази майка му, — боя се, че сте от онези хора, които никога от нищо не са доволни и които не заслужават благословията на Небето. Спомнете си колко нещастници нямат даже късче хляб. Може би в момента на улицата в някой голям град гладно дете се е спряло пред някоя хлебарница и поглъща с очи сложените на витрината хлябове. Вие имате и друга храна, а то няма. Неговият глад е по-мъчителен, защото вижда пред себе си примамливия хляб, от който го дели само стъклото. Горкото дете! Помисли върху това, детето ми, и се научи да бъдеш доволен от съдбата!
— Права си, мамо. Няма повече да се оплаквам.
— Много добре, Хенри. Сега ще ти разкажа за едно интересно и полезно дърво, което ти още не познаваш.
— Сигурно за хлебното дърво. Не, не е то, него аз го познавам.
— То може да се нарече и хлебно дърво, тъй като през дългите зимни месеци осигурява хляб на много индиански племена. И не само хляб, а и всичко необходимо за живота.
— Никога не съм чувал за такова дърво.
— Това е елата.
— Какво? Ела с плодове?!
— А ти виждал ли си някога ела без плодове?
— Ти наричаш плодове шишарките?
— Да, това са истински плодове.
— Да, но аз съм ги опитвал — те са твърде горчиви.
— Ти си опитвал плодовете на обикновената ела. Има и други видове, чийто семена са вкусна и здрава храна.
— Но има ли такива ели и в нашата долина? Ние не сме виждали.
— В долината няма, но аз се надявам да намерим в планината.
