намирахме близо до планината, ясно се виждаха дълбоките, тъмни долини, които я прорязваха и сребристите ивици, които смятахме за пенеща се върху скалите вода. Тази гледка ни вдъхна нови сили и след час бяхме на брега на кристално прозрачен поток. Оставаше ни да благодарим на небето за спасението си.
Потокът пред нас изминаваше неголямо разстояние в равнината, завиваше на югоизток и се съединяваше с потоците, които течаха от тази страна. Впоследствие видях, че всички те се вливат в коритото на голяма река, пресичаща тази висока равнина в източна посока.
Бяхме уверени, че няма да умрем от жажда, но нямахме никаква надежда, че тук щяхме да намерим храна. Пред нас се издигаше гора и скалиста планина. Туктам стърчаха само некрасиви кедри. Ако пустинята се простираше на всички страни от планината, тук щеше да ни бъде последната спирка и можехме да умрем, ако не от жажда, то от глад, което ни беше все едно.
Това най-много ни безпокоеше, защото цял ден нищо не бяхме яли. Спомнихме си за останалото късче говеждо.
— Аз ще го сваря и ще приготвя супа — каза Мария. — Това ще бъде най-доброто за детето.
Нещастната жена! Виждах, че е страшно изтощена и въпреки това се стараеше да изглежда весела.
— Да, татко, нека приготвим супа. Супата е много лека храна — добави Франк. Той се мъчеше да покаже на майка си, че не е изморен, надявайки се с това да я ободри.
— Прекрасно — казах аз. — Куджо, вземи брадвата да насечем дърва в планината. Забелязах там няколко бора, които отлично стават за тази цел.
Запътихме се с Куджо към гората. След стотина крачки стигнахме до място, оградено от всички страни със скали, от които изтичаше ручейче.
Когато доближихме дърветата, видяхме, че това не са борове. Стъблата и клоните им бяха обрасли с дълги като на таралеж бодли. Листата бяха светлозелени и лъскави. На всеки клон висяха дълги шушулки, подобни на бобовите. Бяха широки приблизително пръст и половина, а на дължина някои достигаха до дванайсет. Имаха тъмночервен цвят. По цвета приличаха на съвсем узрял боб. Разбрах какво е дървото пред нас, още щом го видях отблизо. Това беше Hony Locust, бодлива акация, позната под испанското име „алгаро-бо“. Известно ми беше и за какво се използва. Знаех, че за това дърво става дума в Светото писание, там, където се казва, че Йоан Кръстител в пустинята се хранил със „скакалци и див мед“. Затова го наричат още и „хляб на Св. Йоан“.
Куджо също показа дървото. В момента, в който очите му се спряха на тези дълги увиснали плодове, той силно извика:
— Господине! Господин Ралф, погледнете! Ето боб и мед.
За миг се озовахме под клоните. Аз започнах да събирам узрели плодове, а през това време Куджо се отдалечи да приготви дървата.
Скоро напълних кърпата и зачаках Куджо. Изведнъж чух радостен вик:
— Господин Ралф! Елате да видите какво създание има тук!
Аз изтичах при него, скачайки от скала на скала. Когато стигнах до мястото, където беше Куджо, намерих го наведен над една пукнатина. От нея се подаваше предмет, приличен на опашката на глиган.
— Какво е това Куджо?
— Не зная, господине. Никой негър никога не е виждал такова влечуго във Вирджиния.
— Хвани го за опашката и го извади от дупката.
— Уф, господине! Опитах се да го направя, но не успях. Ето, погледнете!
След тези думи моят спътник хвана опашката и затегли с всички сили, но не можа да измъкне животното.
— Видя ли го когато се мушна тук?
— Да, господине, видях го как влизаше в дупката си.
— На какво приличаше?
— На малко прлсенце. Аз мисля, че това е някаква костенурка.
— Не, това трябва да е броненосец.
— Броненосец? — Куджо никога не беше чувал за такова влечуго3.
Животното, което толкова много беше учудило моя спътник, е една от проявите на многообразие наприродата в животинското царство.
В Мексико и Южна Америка то е известно под името „армадильо“4. Названието произлиза от испанската дума „armado“ — която значи „облечен в доспехи войн“ — защото тялото им е покрито с твърди люспи, наредени в правилни редове. Това подреждане наподобява ризница. На главата си имат дори нещо като каска, съединена чрез връзка с другите части на роговото покритие, което прави още по-пълна приликата с ризница.
Бях слушал някога за едно средство, към което прибягват индианците при лова на броненосци, чието месо много обичат. Реших да го опитам и помолих спътника си да пусне опашката и да стои настрана.
Застанах на колене и започнах да гъделичкам животното с острия край на една кедрова вейка. Веднага забелязах да се отделя от скалата. След няколко минути животното придоби естествения си вид. Дръпнах го рязко и го накарах да излезе от дупката. Броненосецът падна пред краката на Куджо. Той така силно го удари с брадвата по главата, че тя се отдели от тялото.
Върнахме се при другите с дървата, плодовете и броненосеца. Жена ми изпита ужас като го видя, особено когато й казах, че служи за храна. Събраните шушулки, чиято месеста част беше сладка като мед, неизказано зарадваха малките Мария и Луиза.
— Сега, приятели мои — каза Ралф, ставайки от креслото си, — тъй като ви говорих за това растение, надявам се няма да откажете да изпиете една бутилка от напитка, собствено производство, която приготвих от плодовете на бодливата акация днес, докато вие разглеждахте земите ми и околностите на долината.
След тези думи нашият домакин отвори голямата бутилка и наля в чашите пред нас течност с кафяв цвят. Всички пихме от питието, което по вкус приличаше на мед, или на пресен сидър.
После Ралф продължи разказа си.
Глава VI
МЪРШАВИЯТ ВОЛ
Всички се хванахме на работа. Мария приготвяше сушеното говеждо. Куджо беше зает с паленето на огъня, Франк, Хенри и малките момиченца весело смучеха плодовете на акацията, а аз приготвях броненосеца за ръжена. Прибавете към тази картина и коня, който хрупаше сочната трева по брега на ручея и кучето (клетите животни, те най-много изтърпяха!), което внимателно следеше моята работа и лакомо хващаше малките късчета месо, падащи под ножа ми. Огънят се разгоря. Говеждото и бобът започнаха да врат, а броненосецът цвъртеше на ръжена. Скоро всичко бе готово.
Отначало мислех, че броненосецът ще си го ям сам, но въпреки отвращението, което изпитваше според собствените си думи, Куджо на няколко пъти иска от месото и аз започнах да се опасявам, че нищо няма да ми остане за вечеря.
Обаче нито Мария, нито децата можаха да се решат да споделят моята трапеза, въпреки всичките ми уверения, че месото на броненосеца е толкова крехко, колкото най-хубавото свинско печено. Това беше истина — месото на броненосеца много приличаше на свинското.
Слънцето залязваше и трябваше да помислим как да се настаним за нощуване. Всичките си одеяла бяхме оставили в колата, а въздухът ставаше все по-хладен, което е обичайно в близост до снежните планини. Да спи човек в такъв хлад, дори до разпален огън, означава да се подложи на големи изпитания.
Аз можех да се върна при колата, която се намираше само на осем километра от нас и да донеса одеялата. Но сам ли да отидех, Куджо ли да пратех или да отидехме и двамата? Известно време се колебах кой да остане с Мария и децата. Но жена ми ме съветваше да отида и аз, като ме уверяваше, че от нищо не се бои, щом Франк и Хенри са с оръжие при нея, още повече, че оставаше и кучето. И наистина, да я оставех с децата и кучето не изглеждаше опасно.
