Посъветвах ги в случай на някаква опасност да стрелят и аз веднага щях да се върна с Куджо и коня.
По пътя се питахме станал ли е плячка на вълците оня нещастен вол, който се принудихме да оставим до колата. Аз възнамерявах да му одера кожата и да я взема със себе си. Не очаквахме нищо добро и не знаех какво ще правим, ако не намерим нищо. Мислите ми бяха прекъснати от учудването на Куджо, който изведнъж се спря и втренчено се загледа напред. Аз също се вгледах и в полумрака съзрях нещо прилично на грамадно четириного.
— Господине — прошепна Куджо, — това може би е бивол.
— Възможно е. Вземи коня, а аз ще се опитам да се приближа колкото е възможно по-близо и да го убия с револвера.
Предадох коня и му казах да пази тишина; след това взех най-големия от револверите и започнах да се приближавам към животното на четири крака, мъчейки се да не вдигам шум, за да не го изплаша. Тъй като луната още не беше изгряла, не можех да го разгледам добре. Боях се, че ако отида много близо, то ще избяга, затова застанах на колене и се приготвих да стрелям. В момента в който вдигнах оръжието, конят изцвили и в отговор се чу продължително мучене, по което познах един от нашите волове. Действително това беше нашият вол, който бях оставил с колата и който с бавни крачки се беше движил към планината. Свежият въздух го беше ободрил малко, а верният инстинкт го водеше в същата посока, в която се движехме и ние.
Не зная какво изпитах при срещата си с нашия стар спътник — удоволствие или разочарование. В нашето положение един тлъст бивол би бил много бо на място, отколкото измършавелият вол, но като си помислих, че волът можеше да ни бъде още по-полезен в пустинята, счетох за щастие, че сме го намерили жив. Конят и волът се подушиха един друг, очевидно се поздравяваха. Като видях как волът удряше опашка в хълбоците, си помислих, че конят му съобщава приятната вест за тревата и водата, които се намираха наблизо. Страхувайки се, че волът ще се отклони от пътя, ние го вързахме за една върба, за да го отведем на връщане с нас.
Вече възнамерявахме да се отправим по-нататък, когато ми дойде наум, че ако имахме малко вода, беше възможно с помощта на коня и вола да дотътрим колата до планината.
Как приятно би се изненадала Мария, виждайки изведнъж не само одеялата, вола и колата, но и чашите, супника и всички кухненски прибори, да не говорим за кафето и големия сандък с провизиите. Каква радост! Съобщих хрумването си на Куджо. Моят спътник го одобри и каза, че е лесно осъществимо. Донесохме гърне с вода от ручея, но гърлото му се оказа твърде тясно и волът не можа да се напие.
— Почакайте, господин Ралф, като отидем при колата ще вземем голяма кофа.
Това голямо дете се усмихваше при мисълта за щастието, което на връщане щяхме да доставим на господарката му.
Без да умуваме повече, отвързахме вола и го поведохме към колата. На коня не се качи никой, защото му предстоеше достатъчно работа.
Намерихме всичко така, както го бяхме оставили. Вълците обикаляха наоколо и без съмнение, виждайки ги, нашият вол бе събрал всичките си сили, за да се надигне и напусне това място.
Сипахме в кофата водата, която носехме, дадохме я на вола и той я изпи до капка. След това впрегнахме двете животни и без труд потеглихме към нашия малък лагер.
Огънят ни служеше като пътеводна звезда и повдигаше настроението на моя спътник и на самия мене; дори конят и волът, усещайки края на пътуването ускориха ход.
Бяхме още далече, на около километър, когато от скалите се чу изстрел. Аз изтръпнах. Дали Мария и децата не бяха нападнати от индианци или от хищен звяр?
Без да се колебая нито за миг, се спуснах напред, като оставих Куджо с колата. Извадих револверите, напълних ги и се мъчех да доловя и най-малкия шум, идещ от огъня. Един или два пъти се спрях и се ослушах — в лагера беше тихо. Как да си обясня тази тишина?
Какво беше станало с кучетата? Дали не са убити от индианците, които безшумно нанасят смъртоносни удари? Не са ли убити жена ми и децата?
Обзет от такива мрачни мисли, аз ускорих своя бяг, готов да се хвърля върху врага, който и да е той и скъпо да продам живота си.
Най-сетне стигнах при огъня. Какво беше моето учудване и радост, когато видях край огъня жена си, до нея малката Луиза, а Мария си играеше в краката й. Къде обаче бяха Хенри и Франк? Нищо не можах да разбера.
— Какво се е случило, скъпа? — извиках аз тичешком. — Къде са децата? Не стреляха ли те?
— Да — отвърна тя. — Хенри стреля в нещо, но не зная…
— В какво? В какво?…
— В едно животно, което съвсем не познавам. Но мисля, че са го ранили, защото се спуснаха с кучетата да го гонят и още ги няма.
— В коя посока? — попитах бързо.
Мария ми показа и аз се хвърлих в тъмнината. На около стотина крачки видях Хенри и Франк с кучетата около убитото животно. Хенри беше много горд със своя успех и чакаше моите поздравления. Улових животното за задните крака и го вдигнах срещу светлината. То беше голямо колкото теленце, но имаше по- изящни форми. Познах го — това беше антилопа с вилообразни рога — единственият вид, който се среща в Северна Америка.
Мария подробно ми разказа това приключение. Те мълчаливо седели край огъня и чакали с нетърпение нашето идване, тъй като колата доста ни забави. Изведнъж на няколко метра от тях, видели две големи светещи очи. Това било достатъчно, за да внуши страх при мисълта, че е вълк или нещо по-страшно — мечка или пантера. Но те не се изплашили; с бягство не биха могли да избегнат опасността. Затова Франк и Хенри грабнали пушките и се премерили между светещите очи. Димът и мракът не им позволили да видят дали са улучили животното или не.
Кучетата, които лежали край огъня, веднага се спуснали да го гонят, настигнали го и започнали да го разкъсват. Франк и Хенри отишли точно на време.
Макар Хенри да не се хвалеше със своя успех, видът му издаваше победителя. Благополучният изход на лова осигури прехраната ни за три дни. Само преди час ние не знаехме какво ще закусваме, така че основание за гордост имаше. Тогава аз си спомних сюрпризът, който ги очакваше, когато пристигнеше не само колата със съдовете, одеялата и покривките, но и най-добрият ни вол.
— Къде е Куджо? — попита жена ми. — Носи ли одеялата?
— Да — казах аз, — и други неща.
В този момент чухме трополене и видяхме големия бял покрив на колата ни, който отдалече отразяваше огъня. Франк скочи и пляскайки с ръце от радост, завика:
— Мамо, мамо, колата!
Тогава мощният глас на Куджо проеча с неговото радостно „hola“5 и колата приближи до нас. Конят и волът изглеждаха твърде бодри. Човек можеше да каже, че имат сили да изминат без почивка дори още сто километра. Нищо не ни струваше да им предоставим вода и трева в изобилие.
Тъй като вече беше късно, а ние бяхме доста изморени от преживяното през деня, не се бавихме повече. Мария приготвяше легло в колата. В това време аз и Куджо одрахме антилопата, за да можем на другия ден веднага да пристъпим към приготвянето на закуската.
И кучетата не останаха равнодушни към нашата работа — горките животни бяха изгладнели повече от нас. На тях дадохме главата, краката и вътрешностите на антилопата. Одраната кожа окачихме високо на едно дърво, за да не бъде достъпна нито за вълците, нито за нашите кучета.
Мария беше приготвила леглата. Но преди да легнем трябваше да направим още нещо. Куджо хвърли дърва в огъня и когато всички насядахме около него, аз започнах да чета от Светото писание за онези събития, които имаха най-голяма прилика със сегашното ни положение — за това как Бог беше спасил Мойсей и синовете на Израил в пустинята.
След това с чувство на признателност коленичихме, за да благодарим на Всевишния за чудесното ни избавление.
На следния ден станахме на разсъмване и се насладихме на гледката на изгряващото слънце — целият
