затвор — пустинята, едно непредвидено събитие направи заминаването ни невъзможно, поне за няколко години.
Това се случи на четвъртия ден от нашето пристигане в долината. Тъкмо привършвахме обяда. Седнали край огъня, наблюдавахме Мария и Луиза, които с детско безгрижие тичаха по зелената поляна. Изведнъж чухме някакъв необичаен шум откъм гората. Отначало ни се стори много далечен, но все повече и повече наближаваше. Напомняше вик на животно, гонено от нещо или изпитващо страшни болки. Потърсих с поглед нашия вол — на поляната се виждаше само конят. Викът, идващ от гората, ставаше все по-силен и по-страшен. Това беше мучене на вол.
Грабнах пушката. Франк и Хенри ме последваха. Куджо се въоръжи с индианското копие. Кучетата бяха готови при първия знак да се спуснат напред.
Още веднъж чухме страшния вик, придружен от трясък на клони. Конят започна тревожно да цвили, кучетата нетърпеливо лаеха, а децата закрещяха. Най-после от гората се показа червеникаво животно. Веднага разпознахме нашия вол. Чудовище ли го гонеше или хищен звяр? Не, никой не го преследваше, но минутите му бяха преброени.
За миг се вцепенихме. В шията на вола беше забил нокти някакъв звяр. Отначало помислихме, че това са дълги сиви косми на самия вол — тъй здраво се беше вкопчил хищникът. Когато наближихме, видяхме дългите нокти, късите и мускулести крака на една страшна твар. Главата й беше върху шията на вола, от чието разкъсано на много места тяло, неспирно шуртеше кръв.
Излизайки от гората, волът се движеше много бавно и слабо мучеше. Скоро падна на земята в предсмъртни гърчове.
Тогава познахме страшния „каркажу“ или канадски боркус. Той забеляза присъствието ни и тръгна към нас. Още миг и щеше да бъде при Мария и децата.
Всички стреляхме, но не улучихме. Грабнах ножа и се хвърлих напред, но Куджо се оказа по-бърз от мене. Копието му блесна във въздуха като падаща звезда и се заби в тялото на звяра. Животното глухо изпъшка, преобърна се, но пак успя да забие в Куджо страшните си нокти. Тогава грабнах един от моите пистолети, премерих се в корема на животното и стрелях. Изстрелът беше смъртоносен. Бяхме спасени! Нашият вол обаче, който трябваше да ни изведе от пустинята, бе вече мъртъв.
Глава VIII
НАПРАЗНО ТЪРСЕНЕ
За миг рухна надеждата ни да напуснем пустинята.
Конят не можеше да тегли сам нашата кола и дори да се решехме да тръгнем пеша, то и тогава нямаше да има сили да превози провизиите ни и водата.
Колкото повече мислех за това, толкова по-мрачно си представях бъдещето.
Нима никога нямаше да напуснем тези пусти места? Каква надежда можехме да имаме, че ще ги оставим? Явно беше, че няма човешко същество, което да ни помогне. Може би никога преди нас човешки крак не беше стъпвал в тази низина.
Не допусках, че случаят може да Доведе тук някой търговски керван или група пътници. Пустинята наоколо представляваше непреодолима преграда. Освен това знаех, че планината е на юг, настрана от пътя, по който минават редовните кервани. У мен остана само една надежда. Възможно е на юг и на запад пустинята да не се простира толкова далече, колкото изглеждаше.
Може би, ако от нашата кола направехме друга, по-лека, щяхме да можем да пропътуваме пустинята?… Реших да тръгна сам и да разузная в тези две посоки.
На сутринта оседлах коня и го натоварих с толкова провизии и вода, колкото можеше да носи. Нежно прегърнах жена си и децата и оставяйки ги на Божията грижа, тръгнах на запад.
Не извървях много, защото трябваше да минавам по камънаци и пясък, в който краката на коня затъваха до коленете.
На другия ден към пладне се отказах от своето пътуване, опасявайки се, че няма да успея да се добера до долината. Все пак се върнах, но конят и аз просто умирахме от жажда.
Намерих всичко в ред, обаче не донесох никакви радостни вести. Седнах на един пън до коня, обхванат от дълбоко отчаяние.
Мислех си за мрачното бъдеще, което ни очакваше. Изведнъж усетих на рамото си нечия ръка. Вдигнах очи и видях Мария, която беше седнала до мен. Тя нежно се усмихваше и лицето й изразяваше явно доволство.
— Тук не е ли доста хубаво? — каза тя, махвайки с ръка, като че искаше да обхване цялата околна природа.
Аз се вгледах и неволно започнах да се любувам на прелестната картина. Наистина, това беше чудесно място. Широката поляна, зеленият покров с играещите по него златисти лъчи на слънцето; пъстрите цветя, далечните висини, които бяха в пълен контраст с тъмните цветове на кедъра и на бора; още по-далече белоснежните планински върхове, врязани в лазурното небе и приятно освежаващи въздуха; всичко това съставяше вълшебна панорама, от която беше невъзможно човек да откъсне погледа си.
— Да, Мария — казах аз, — това наистина е един прелестен кът.
— Тогава, Робърт — попита тя, като ме изгледа, — защо трябва да се безпокоиш, че няма да го напуснем?
— Защо ли? — повторих машинално, съвсем изненадан от този въпрос.
— Да, защо? — продължи тя. — Ние търсим колония. Такава можем да основем тук. Къде ще намерим по-хубава колония, дори ако допуснем, че ще поискат да ни дадат място?
— А как ще живеем откъснати от света, скъпа? Ти например си възпитана в общество и си приучена на изтънчен живот.
— Обществото ли — отвърна тя, — какво ни интересува то? Нима децата ни не са при нас? Ето нашето общество — то ни е напълно достатъчно. Спомни си как се е отнасяло досега обществото с нас. Бяхме ли щастливи сред него? Не, защото, според мен, аз тук вкусих повече щастие, отколкото в онова общество, за което говориш. Помисли върху това, Робърт, преди да напуснеш тази възхитителна долина.
— Мария, ти не можеш да си представиш на какъв труд ни обрича един такъв живот!
— И аз мислих за това — отвърна тя, — за всичко мислих, докато ти отсъстваше. Според мен, да се добият тук средства за преживяване, не е много трудно. Тук ще намериш всичко потребно за живот; колкото до излишъка, аз не мисля за това.
Тези думи ми направиха силно впечатление. До този момент не бях помислял да оставам тук — през цялото време търсех начин да се махна. Сега обаче в мислите ми настъпи обрат. Лошото държане на хората с нас, превратностите на съдбата, неспирните ни разочарования, все по-несигурното ни положение в обществото — всичко това намаляваше у мен желанието да се върна в същото общество. Аз все повече и повече започнах да възприемам идеята на Мария.
Доста време седях мълчаливо и разсъждавах върху нейното осъществяване. Имахме пушки и за щастие, достатъчно барут. А когато се свършеше този запас, щяхме да измислим друго средство за ловуване.
Впрочем в долината имаше доста растения, годни за храна. Някои от тях ние употребявахме. Така че храна и вода не липсваха.
Колкото повече мислех за това, толкова по-изпълнимо ми се виждаше предложението на Мария. Накрая и аз станах също толкова горещ привърженик на тази идея, колкото и жена ми.
Куджо, Франк и Хенри също бяха повикани на съвет и те с радост приеха проекта. Верният Куджо, както призна, беше доволен от съдбата си, щом можеше да споделя всичко с нас. Децата, те бяха във възторг, когато научиха за този свободен и усамотен живот.
В такъв разговор прекарахме цялата вечер.
