изток, докъдето стигаше погледът, представляваше гладка, подобна на тих океан равнина.
Когато се показа жълтият слънчев диск, човек можеше да помисли, че излиза от самата земя. Бавно се издигаше той по прекрасното съвсем безоблачно лазурно небе.
По тези високи равнини в Америка често може да се пътува с дни, без да се види нито едно облаче.
Бяхме в отлично настроение, добре отпочинали и повече не се бояхме от преследване от страна на диваците, които бяха пресрещнали нашите спътници. Освен това, видът на антилопата, с изстудената й от нощния хлад тлъстина, доста ни ободряваше. Тъй като Куджо е изкусен месар, предложих му да нареже месото, а аз тръгнах из планината да насека дърва. Мария се занимаваше с гърнета и чинии — почистваше и миеше съдовете от обилния прах на тези равнини, вдигнат от колата. Трябва да кажа, че имахме богата покъщнина.
Скоро донесох дърва. Запалихме огън. Мария опече кафе и взе да го мели. Аз започнах да пека парчета дивеч, а Куджо в това време събра достатъчно акациеви зърна, които изпечени, заместваха хляба, защото нямахме нито хляб, нито брашно.
Свалихме от колата големия сандък, в който държехме провизиите, сложихме му покривка и така направихме маса. Около сандъка наслагахме големи камъни за сядане. Всички насядахме, започнахме да пием ароматно кафе и да унищожаваме вкусните късове дивеч.
Изведнъж Куджо, въртейки бялото на очите си, извика:
— Боже велики! Господине, госпожо! Погледнете там!
Всички едновременно се обърнахме, тъй като бяхме седнали гърбом към планината, а Куджо сочеше именно натам.
Видяхме високи върхове, а по тях пет червеникави фигури. Те толкова бързо бягаха, че отначало ги взехме за птици. След малко разбрахме, че това пред нас са четириноги, но те толкова леко се прехвърляха от скала на скала, че трудно можеха да бъдат разпознати. На пръв поглед можеха да бъдат взети за кошути, малко по-големи от овца или коза. Вместо малки рогчета, всяка от тях имаше по чифт големи извити рога. Ние с учудване ги наблюдавахме как се хвърлят надолу с главата.
На по-малко от сто крачки от нас се издигаше един хълм. Той свършваше като скалист връх, висок двайсет метра над останалото равнище.
Животните се насочиха към този хълм и скоро стигнаха до отвесна скална стена. Като видяха пропастта, те изведнъж спряха, сякаш искаха да я огледат. Тогава ги разгледахме по-добре. Любувахме се на техните грациозни форми и извити рога, които по дължина не отстъпваха на тялото. Предполагахме, че скалният откос ще им попречи да продължат напред. Изведнъж, за голяма наша изненада, първото от тях полетя надолу, превъртя се във въздуха, падна на рогата си, подскочи и стъпи на крака, след което застана напълно спокойно. Едно след друго, останалите животни направиха същото.
Мястото, където се хвърлиха, се намираше на около петдесетина крачки от нас. Но аз така бях поразен от този опасен скок, че съвсем забравих за пушката, която държех в ръцете си. Животните също като че ли бяха изненадани от нашето присъствие, защото в началото те не ни бяха видели. Кучетата залаяха, с което ми напомниха какво трябва да правя, но същевременно напомниха и на нашите гости за опасността от такова съседство. Те веднага се обърнаха и се заизкачваха по планината. Стрелях наслуки. Помислихме, че не съм улучил, защото всички животни продължаваха бързо да се изкачват, преследвани от нашите кучета. Те не бягаха, а летяха; едно обаче започна да изостава. Останалите скоро ги изгубихме от очи. Изоставащото се спря, падна и след миг се озова в зъбите на кучетата.
Куджо, Франк и Хенри бързо се изкачиха горе и се върнаха с доубитото от кучетата животно. Беше с размери на кошута. По големите рога и другите белези видях, че това е аргал или див овен, който ловците наричат още „бигхорн“. Ние знаехме, че това животно може да се използва за храна, особено от хора в нашето положение. След закуската аз и Куджо наострихме ножовете, одрахме кожата и окачихме месото при това на антилопата. Кучетата получиха за труда си една хубава закуска, а ние, при вида на достатъчния запас от прясно месо и бистрата вода на ручея, сметнахме, че съвсем сме се отървали от ужасите на пустинята.
Замислихме се какво ще правим по-нататък. Бигхорнът и антилопата ни осигуряваха месо за цяла седмица. Ами когато месото свършеше, откъде щяхме да вземем друго? Волът можеше да ни послужи като храна за цяла седмица, после — конят, след това — кучетата, а най-накрая… ни чакаше сигурна смърт.
Страшно беше да се мисли за всичко това. Ако нуждата ни принудеше да заколим вола, нямаше как да превозваме багажа си. Единединствен кон не беше в състояние да ни пренесе през пустинята. А ако се наложеше да заколим и него, щеше да стане още по-лошо — трябваше да пътуваме пеша.
Какво трябваше да правим? Да останем там, където бяхме, беше невъзможно. По бреговете на ручейчетата, които извираха от планината, имаше много малко растителност.
Трябваше да решим още един въпрос. Простираше ли се пустинята и на север толкова далече, колкото и на юг? За да се убедим в това, реших да обиколя планината, оставяйки всички в палатката до моето завръщане.
Конят ми беше отпочинал. Аз го оседлах, взех пушката и тръгнах. Започнах обиколката, като се придържах до полите на планината, откъм източната й страна.
Изминах около осем километра. Стигнал западния склон на планината, можех да виждам цялата област на юг от нея. Докъдето стигаше погледът ми, виждах пред себе си местност още по-безплодна от северната част и само на изток следи от зеленина, малки участъци, покрити с рядка растителност.
Това беше печална картина. Трябваше да прекосим цялата пустиня, преди да стигнем до някое населено място. Насочването към източните граници на Съединените щати, в жалкото състояние в което се намирахме, би било безумие за нас. Освен това знаех, че в това направление живееха множество диви племена, враждебни на белите.
И така, макар тази област да беше плодородна, ние не можехме да минем през нея. Не можеше също така да се отиде нито на север, нито на юг, тъй като в тези посоки нямаше нито един пункт, населен с цивилизовани хора. Оставаше ни само една надежда — да преминем пустинята на запад, насочвайки се към мексиканските селища по Рио дел Норте, на повече от триста километра.
Забелязах, че южният склон на планината е по-леснопроходим и не толкова извит колкото северния, прорязан от теснини и пропасти. По това заключих, че тук трябва да изтичат огромни маси вода. Следователно тази страна беше много по-плодородна от всички други. Продължих пътя си, докато не срещнах горичка от върби и памукови дървета, които засенчваха водата, напояваща низината. Стигнах до ручей, ограден от пасища, далеч по-добри от тези край нашата палатка. Вързах коня за едно дърво и се изкачих нависоко, откъдето можех да разгледам южната и западната част на тази местност.
Бях поразен от чудната гледка — котловина с огромни размери, открита от едната страна. Прииска ми се да я разгледам по-отблизо. Върнах се на мястото, където бях оставил коня, яхнах го и тръгнах. Скоро стигнах края на пропастта. Чувството, което изпитах в този момент, не се поддава на описание. Само онези, чиито очи дълго време са гледали сухата почва на пустинята, са в състояние да разберат впечатлението, което ми направи богатата с растителност местност пред очите ми.
Беше късна есен. Гората пред мен показваше богата растителна премяна, прилична на картина, рисувана с най-разнообразни бои. От гъсталака долиташе радващата ухото птича песен, във въздуха се носеше ароматът на цветята.
Няколко минути стоях като зашеметен от възторг, а очите ми гледаха разкошната долина. Не видях никакви следи от човешко селище.
Казах, че престоях там само няколко минути — стоял бих дълги часове. Залезът на слънцето обаче ме накара да побързам. Бях на около трийсет километра от нашия лагер, а конят ми не беше достатъчно бодър. Реших на следващия ден да доведа всичките си спътници и потеглих обратно. Беше вече полунощ, когато стигнах до лагера. Всичко беше наред, само Мария беше много обезпокоена от моето забавяне. Но завръщането ми и новината за откритието, което бях направил, я ободри и зарадва. Решихме на другия ден рано сутринта да напуснем нашия лагер.
Глава VII
ЕЛЕНИ
Щом се събудихме, закусихме набързо и приготвихме колата, за да напуснем мястото, което нарекохме „Лагер на антилопата“. Ручеят по-късно получи името „Заливът на бигхорните“. Към два часа следобед бяхме
