на горната граница на долината. Там пренощувахме. На следващия ден тръгнах да търся проход. Изминах няколко километра край скалата, но, за голяма моя изненада, навсякъде виждах само пропасти, които взеха да ме плашат, че този примамлив край е недостъпен и е създаден само да буди разочарование. Най-после стигнах края на един не толкова стръмен склон. Там намерих теснина, която постепенно се спускаше надолу. Това и търсех.
На другата сутрин, стигайки до мястото, където теснината завива надолу, спряхме колата. Мария и децата останаха, а аз и Куджо слязохме надолу, за да огледаме долината. Гората беше твърде гъста. Всички дървета бяха като свързани помежду си от клонаците, които се преплитаха, подобно на огромни змии. Това беше един непроходим лес, но ние видяхме, че тукашните животни бяха проправили път.
Тръгнахме по една следа, която ни заведе по права линия до брега на реката. Тогава водата не беше дълбока и по-голямата част от коритото беше съвсем сухо. Пътят беше превъзходен и ние продължихме по- нататък. На около три километра, намерихме места, където гората оредяваше. На десния бряг на ручея имаше възвишение, представляващо доста голяма поляна с пръснати туктам дървета. Това възвишение, което живописно се спускаше към водата, беше покрито с изобилна трева и цветя. Мястото беше очарователно.
При нашето появяване няколко изплашени животни избягаха в околната гора. Спряхме за миг, за да се порадваме на тази картина.
Куджо и аз се съгласихме, че това е най-подходящото за нас място за лагер. Тогава под „лагер“ разбирахме такова място, където можехме да останем, докато нашите животни отпочинат добре и докато ние набавим достатъчно храна за из път. С една дума, под „лагер“ разбирахме временно престояване. А ние и досега сме на същото място. Да, приятели, този дом е построен на същата онази поляна. Вие още повече ще се изненадате, когато ви кажа, че по онова време тук нямаше и подобие на езеро. Имаше само красива зеленина и дървета.
Останахме, колкото да огледаме околността. Знаехме, че Мария ще се безпокои, затова скоро се върнахме при колата. Не минаха и три часа и нейното бяло като сняг платнище застана насред поляната. Волът и конят, капнали от умора, жадно пасяха тревата. Малките играеха под сянката на една магнолия. Всеки от по-възрастните, в това число и момчетата, се заловиха за някаква работа, а птиците летяха над нас.
Денят свършваше. Ние решихме повече да не работим, а да се настаним. Много се бяхме изморили, докато теглехме колата по течението на потока.
Скоро приготвихме ароматно кафе. Остатъкът от антилопата се печеше на огъня. Мария подреди сандъка, върху който беше сложила покривка. Когато всичко беше готово, насядахме, очаквайки добре изпечения дивеч. Изведнъж вниманието ни бе привлечено от шум, идващ от близката гора. В миг всички обърнахме поглед натам. Скоро на ливадата се появиха три грамадни животни, тръгнали да я прекосят.
Едното от тях беше с размери на кон. Огромните рога на главите им ги правеха да изглеждат още по- големи. Това бяха елени, едри елени от Скалистите планини.
Те вървяха гордо изправени, признак на самоувереност, внушена им от тяхната сила и огромен ръст, а така също и от страшното оръжие, което носеха на главите си.
Като видяха непознатите за тях неща — нашата кола и огъня, те изведнъж се спряха, разтърсвайки глави, поеха въздух и няколко минути учудено ги разглеждаха.
При появата им, аз грабнах пушката и се приготвих. Франк и Хенри направиха същото.
Питах се дали да отида по-близо, когато те, за голяма наша изненада, вместо да се оттеглят в гората, изведнъж пристъпиха малко напред, отново спряха, разтърсиха глави и поеха въздух, както по-рано.
Изглежда, вниманието на нашите странни гости бе привлечено от нашата кола, с нейното грамадно бяло платнище. Те я огледаха озадачени. После пристъпиха още няколко крачки, спряха се, пак се придвижиха напред и отново застанаха.
Тъй като колата беше малко по-далече от огъня, до който седяхме ние, за да отидат при нея, те трябваше да минат покрай нас. Водачът им се доближи на разстояние един изстрел и аз не исках повече да чакам. Премерих се в областта на сърцето и стрелях. „Не улучих!“, възкликнах, когато видях, че и трите животни се обърнаха назад, сякаш нищо не беше станало.
Кучетата, които Куджо държеше, бяха пуснати след тях. И елените, и кучетата веднага се изгубиха от погледа.
Не допусках, че те ще ги настигнат и нямах намерение да ги гоня. Обаче неочаквано чух кучешки лай и яростен рев — изглежда се бяха нахвърлили върху елените.
Грабнах пушката на Хенри и придружен от Куджо, прекосих ливадата и тръгнах по следите на елените и кучетата.
В началото на гората видях кървава диря. Тогава ускорихме ход. Изпреварих спътника си, който не ми отстъпваше по пъргавина. Вървях натам, откъдето се чуваше лая на кучетата и скоро се озовах при тях.
Еленът беше коленичил и се бранеше с рогата си, а едното от кучетата лежеше на земята и се гърчеше от болки. Другото се бореше с елена, мъчейки се да го захапе изотзад. Той обаче бързо насочваше рогата си към онази страна, от която се готвеше да го нападне кучето.
Аз се страхувах, че еленът ще убие кучето и побързах да стоваря върху му приклада на пушката, с надеждата да го обезвредя. Бях замахнал с всичка сила към главата му, но не улучих и като залитнах напред, паднах между разклонените рога. Изпуснах пушката и посегнах да хвана краищата им, мъчейки се някак да се спася. Но закъснях. Животното се изправи и ме хвърли върху един храсталак. При падането се улових за клоните и така се отървах.
Няколко мига стоях увиснал и следях това, което ставаше под мене.
В това време дойде Куджо, който беше останал назад. Еленът го съгледа, наведе глава и с рев стремително се хвърли към него.
Силно се изплаших за моя верен слуга и приятел. Той имаше дълго индианско копие, намерено в лагера след избиването на нашите спътници, но ни най-малко не бях се надявал, че ще съумее да отблъсне това внезапно нападение. Мислех си, че ще се вцепени от страх, но бях се лъгал относно храбростта на моя Куджо.
В момента, когато копието беше само на метър от рогата на елена, негърът ловко изскочи иззад дърветата и животното връхлетя върху него. Аз се изплаших, но видях как Куджо заби копието си в хълбока на елена. Нито един испански матадор не би могъл да нанесе по-ловък удар.
Извиках радостно, когато видях рогачът да се строполява на земята. Когато слязох долу, намерих животното в предсмъртни мъки, а Куджо го разглеждаше с победоносен вид.
— Господарю — каза той с важност, в която прозираше гордостта на победителя, — господин Ралф, негърът си разчисти сметките със звяра. Той вече няма да боде бедния Кастор.
И като извади ножа, Куджо започна да дере животното по всички правила на изкуството.
На следния ден започнахме да обмисляме какво да правим. Имахме месо за дълго време. Само трябваше да го консервираме. Но как да го сторим без сол? За момент това неудобство ни се видя непреодолимо. Казах „за момент“, защото веднага след това си спомних, че месо може да се консервира и без сол, както често се практикува от испанците в страни, където солта се среща рядко и е скъпа. Месото, изсушено по този начин, се казва „тасахо“.
Куджо и аз веднага се заловихме за работа. Запалихме голям огън и натрупахме много зелени клони. Забихме в земята около огъня няколко кола и опънахме на тях въжета. След като отстранихме костите, нарязахме месото на дълги ивици и го окачихме на въжетата, над дима и пламъците. Оставаше само да поддържаме огъня и от време на време да поглеждаме да не би вълците или кучетата да отмъкнат месото.
След три дни месото беше добре изсушено и можеше да се пренася, без да се развали.
Три дни останахме на едно място. Можехме да си набавим още много месо, но и така разполагахме с много повече, отколкото ни трябваше; освен това искахме да пестим барута.
На третия ден подредихме месото както трябва и го сложихме в колата. Сега трябваше само да почакаме, докато животните ни починат добре. Конят и волът пасяха по цял ден. Те започнаха да се заглаждат и това ни радваше. Нямаше да се наложи да чакаме дълго.
Но колко нетрайни са човешките планове! Точно когато с радост мислехме, че скоро ще напуснем нашия
