Гледайте! Точно там, където залязва слънцето, виждам ясно светла точка! Това е сигурно корабна лампа!
— Измислици! — извика един испанец, — Това е просто отражение от слънцето.
— Дори да предположим, че е кораб — додаде друг, — няма защо да се радваме. Ако светлината е от корабна лампа, корабът се намира с кормилото си към нас. Каква полза тогава! Ние няма да можем да го достигнем!
— Кълна се! Това е огън! — потвърди един французин.
— Да, разбира се — повториха няколко гласа.
Вик на радост, на надежда огласи сала. Всички погледи се впериха на изток.
Мръкна се, огънят се виждаше все по-ясно. Това вече не бе светеща точка, а истински огън, който озаряваше тъмното небе.
Не можеше да има съмнение. В тая част на океана нямаше земя. Светлината бе само корабна и никаква друга. Няколко от моряците, зарадвани до умопомрачение, без да си дават сметка за разстоянието, започнаха да викат. Не искаха да знаят, че от предполагаемия кораб ги отделяха не по-малко от двадесет мили. На някои им се струваше, че корабът идва насреща им. От деня на крушението салът не се управляваше от никого и плаваше по волята на вълните и вятъра.
А сега мачтата бе поставена, платното вдигнато, шкотовете обтегнати. Тъй като светлината, към която се стремяха, не бе по посоката на вятъра, то двама моряци застанаха при кормилото, набързо направено от дъски. По такъв начин салът можеше да се насочва към светлината.
Моряците, които не бяха заети, нито при платното, нито при кормилото, гребяха. Веслата бяха малко. Приспособиха ханшпуги, дъски, всичко, което можеше що-годе да замени веслата. Това бе последната борба. Трябваше по всякакъв начин да достигнат кораба, или да умрат. Друг изход не можеше да има. Всеки отсрочен ден беше ден на смъртта на едного от тях. Скоро щеше да им се свърши запасът от вода и щяха да бъдат обречени на още по-големи мъки от жажда.
Благодарение енергичната работа на гребците салът напредваше бързо. Но за измъчените, изгладнели хора той се клатушкаше като черупка. Те пазеха гробно мълчание, само навремени избухваха в проклятия срещу бавния ход и срещу отдалечаващия се кораб. Мереха трескаво разстоянието с очи. Отчаянието лека — полека се промъкваше отново в сърцата им и ръцете отслабваха под тежестта на веслата. Предполагаха, че ги е измамил фосфорен блясък на някоя плуваща по повърхността риба. Никой не оспорваше това. На всекиго се бе случвало да види подобно явление.
Разочарованието достигна апогея си, когато светлината, за общо учудване внезапно изчезна. Моментално веслата и кормилото бяха захвърлени. При това вече бе настъпил пълен мрак. Небето бе безлунно, безвезедно. До сега те плаваха към светлина, сега нямаха пътеуказвач, вятърът духаше по всички посоки. Оставиха се на неговите капризи. Не бе ли все едно къде щяха да загинат?
Спусна се гъста мъгла и обгърна океана. На пет крачки не можеше да се различи каквото и да било. Разговорът се въртеше около странното изчезване на кораба. Гладът, който сякаш бе заглушен от внезапната надежда, се пробуди с нова сила.
В дълбокия нощен час, обгърнати от влажната и черна мъгла като от траурен креп, те си зашепнаха: кой ще трябва да умре. Въпросът за второто теглене на жребия беше отхвърлен окончателно. Победата на ирландеца беше несъмнена. Но групата на французина и този път надделя. Бе решено дуелът да бъде подновен и да продължи до тогава, докато един от съперниците не падне на полесражението.
Настъпилата нощ попречи за незабавното изпълнение на наредбата. Трябваше да дочакат утрото, а сега се опитаха да поспят.
Но малцина успяха да сторят това. Мъртвото мълчание се нарушаваше от дивото дишане на океана, от плясъка на вълните, от самия кошмар, изпълнил душите на хората.
Понякога някой от тях се изправяше и се препъваше в спящия си съсед. Ругатни, заплашвания се сипеха непрестанно. Дълбоката нощ настъпваше все по-застрашителна. Тъмнината ставаше непрогледна. Двама моряци седяха до мачтата и разговаряха тихо, толкова тихо, че и най-близките им съседи не можеха да ги чуят. Недалече от тях лежеше моряк по гръб и гръмкото му хъркане свидетелствуваше за дълбок сън. Той бе О’Хорман. Спеше по-спокойно от другите, въпреки очакващата го опасност в зори.
Събеседниците често обръщаха глави към него.
— Спи — продума след късо мълчание единият, — виж го ти, хърка като свиня.
— Като пън — съгласи се другият.
— Толкова по-добре, няма да гъкне. Как мислиш?
— Съгласен съм.
— Един сигурен удар ще го довърши. Няма и да забележи как ще прехвръкне в по-добрия свят.
— Ами ако гъкне? И другите чуят?
— Единият от двама ни ще му затисне гърлото, а другият… разбираш ме!
— Има си хас! Но утре какво ще кажем на другите? Ще се досетят кой го е свършил, подозренията ще паднат върху нас, особено върху теб. Помисли ли за това?
— Разбира се!
— И какво?
— Първо, на тях им е все едно, стига да има какво да ядат. Второ, нашата група е по-силна, те няма да помислят дори да вдигнат шум за подобни глупости. Трето, хрумна ми една хубава мисъл. Ще уверим тези диванета, че той се е убил сам.
— Как така?
— Ох, ти, дървена главо! Сигурно мъглата те е замаяла, та не ти помръдва мозъкът, знаеш, че ирландецът има нож, при това остър. Сещаш ли се сега?
— Ясно като ден. И сега… какво, веднага ли ще свършиш тая работа?
— Да. Колкото по-скоро, по-добре.
Морякът стана много тихо и предпазливо пристъпи към празното буре за ром, върху което отпочиваше главата на ирландеца. Французинът също се изправи, опря се о мачтата и тревожно зачака съучастника си, който се върна скоро и му подаде лъскав предмет. Двамата продължиха да стоят един до друг и да водят наглед незначителен разговор. Приближавайки се към бурето така бавно, така предпазливо, с толкова дълги промеждутъци, че движенията им не биха били забелязани дори на светло. Най-после се наведоха над спящия ирландец.
Раздаде се глух вик.
Мина секунда, дълга сякаш вечност.
Легро и съучастникът му, треперейки с телата си, се върнаха на предишното място и мълчаливо седнаха под мачтата.
Сънят на О’Хорман, придружен от високо хъркане, бе станал изведнъж тих и безмълвен. Той спеше вечния си сън.
XVII
Оставихме екипажа на „Катамаран“, който имаше усещането, че продължава да бъде екипаж на „Пандора“, единствен сред океана, да опушва месото върху гърба на кашалота. Четиримата бяха решили да приготвят колкото се може повече риба, за да им стигне за дълго. Работеха целия ден, дори няколко часа след залеза като долива ха навремени спермацет в импровизираната печка. Топливо имаха колкото искаха. Те биха могли да пекат акули цяла година. Но сланината не можеше да гори без фитил, а въжетата може би щяха да им потрябват за друго и не биваше да ги губят, затова през нощта изгасиха огъня.
На сала трябваше да се спуснат в дълбока тъмнина. Но те вече имаха достатъчно опит и преминаха благополучно по възловото въже, което им заменяше стълбата, освен това същото въже държеше сала до кита.
Вечеряха и като изпиха по няколко глътки вино, легнаха да спят.
В сравнение с предишните дни положението им значително се бе подобрило. И те заспаха спокойно.
Скоро зацари дълбока тишина, а на десет мили от тях, върху големия сал, в същото време настроението бе точно обратното. Изчезването на огъня бе хвърлило екипажа, както видяхме, в пълно отчаяние.
