На сутринта Бен Брас стана пръв. Бе изгубил последната надежда, че китоловците ще се завърнат и бързаше да предложи по-бързо приготвяне на припасите. Трябваше да тръгнат на изток, за да стигнат земя. Без церемонии той събуди негъра, Уилям и Лали. Гъстата мъгла ги обвиваше все още така, че дори кашалотът, който бе само на няколко крачки, не се виждаше.
Закусиха набързо. После тримата мъже се изкачиха на кашалота, а Лали остана на сала.
Мъглата не се вдигаше. Снежко намери с мъка „печката“, сложи нов фитил и го запали. Яркият огън пламна бързо и месото на акулата започнала се опушва.
Работата и сега не бе сложна. Трябваше само да се обръщат парчетата риба, за да се опушат равномерно, и да се заменят готовите със сурови. Снежко бе седнал до „печката“. Бен и Уилям стояха до него.
Изведнъж негърът се извърна рязко.
— Кой говори там? — попита той.
— Какво те прихваща? — попита Бен.
— Нима не чувате нищо?
— Не.
— Чух някакви звукове.
— Какви?
— Още не знам.
— Сигурно някоя птица.
— Не, не е птица. Това е по-скоро човешки глас! Мълчете!
Бен и Уилям се подчиниха. Знаеха, че Снежко е надарен с необикновено развит слух. Нали неведнъж бе доказвал това.
В същото време отдолу се раздаде сребристия глас на Лали:
— Хей, Снежко! Чувам човешки глас там, във водата!
— Тихо, момичето ми! — отвърна Снежко полугласно. — Мълчи!
Бен и Уилям, убедени че думите на Лали не могат да бъдат случайни, също внимателно се прислушаха. Стори им се, че наистина се чуват някакви много далечни човешки гласове. Впрочем, те можеха да бъдат и наблизо. Над океана все още имаше мъгла, а мъглата, както е известно, заглушава звука. Във всеки случай, разстоянието се намаляваше, но двамата не намираха потвърждение на мисълта си, тъй като пазеха гробно мълчание и лицата им изразяваха по-скоро недоверие отколкото радост.
— Проклятие! Сигурно е големият сал! — извика Бен Брас.
— Големият сал? — повтори като ехо Снежко. — Дали ще се окаже така?
— Да. Струва ми се, не се лъжа. И сега няма да видим добро. Не знам как са оцелели. Ако не са успели като нас да уловят кит, значи те…
„Капитанът“ млъкна. Кимна към Уилям и даде на Снежко да разбере, че не иска да изкаже ужасното си предположение, да не би момчето да си глътне езика от страх. Снежко разбра и на свой ред кимна с глава.
— Те имаха съвсем малко вода — каза Бен, — едва ли е стигнала досега. Когато валя дъждът, те, разбира се, са могли да се снабдят с вода. Наистина, имаха много ром, но от него жаждата се усилва. А от пиянство тия герои няма да се удържат. И сега в гърлото им гори… така че, ако са сити, разбираш, Снежко, какво искам да ти кажа, те умират от жажда, а като е така …
— Излиза, че ще ни вземат водата и ние ще загинем. Това е вярно, както е вярно, че две и две е четири.
— Има една надежда … че може да излязат други … че нейде е станало друго корабокрушение.
— А ако това е лодката на капитана? Какво тогава?
— Тогава няма да бъде така страшно. Тая лодка съвсем я забравих. Онези, дето останаха в нея, не са чак толкова негодяи. И са само пет-шест човека. Аз сам ще се справя поне с трима, а ти и Уилям с останалите, но това, прочее не може да бъде. Капитанът има хубава лодка, компас. Ако са се заловили за веслата, сега вече са далече оттук. Но ти имаш остри уши, драги, я слушай хубавичко. Добре познаваш гласовете на моряците. Може би ще разбереш чии са тия, дето ги чуваш.
Но ето че гласовете сякаш нарочно заглъхнаха. Минаха десет минути в пълно мълчание.
Изведнъж нова мисъл прониза съзнанието на Бен: а може би това е китоловният кораб! Нима той наистина би могъл да изостави такава богата плячка като кашалота!
Бен се задържа с усилие да не извика. Трябваше да се въоръжи с търпение и да бъде предпазлив. Защото ако това все пак бе екипажът на „Пандора“, видът му можеше да навлече смъртна опасност и нему и на приятелите му.
Той сподели съмненията си тихо с негъра. Двамата с мъка обсъдиха положението — може би на някакви сто сажена от тях минаваше кораб, който би могъл да ги спаси. Ако го изпуснат с мълчанието си? След един час навярно щеше да бъде непоправимо късно…
Една дума, един вик биха могли да ги спасят.
Благоразумието победи.
— Прочее… ако това са китоловците — каза Снежко, — те ще намерят кашалота. Няма да оставят току-така плячката си. Ще почакат докато се разпръсне мъглата и тогава нашата победа е готова.
Но всичко се изясни преди още мъглата да се бе размърдала.
— Ей! Приятелю! — извика груб глас. — Вижте, на сала има мъртвец!
Нашите трима приятели замряха моментално.
— Легро! — пошепна негърът. — Това е Легро! Само той!
— Мъртвец ли? — попита друг глас. — Какъв мъртвец?
— Ирландецът! — отвърна трети. — Вижте, убили са го. В гърдите му стърчи нож!
— Това е собственият му нож — възрази четвърти. — Знам го добре. Той го беше купил от мене и беше изрязал името си на дръжката.
За няколко минути гласовете замлъкнаха. Виждаше се, проверяваха се последните думи.
— Вярно е — потвърди някой.
— Сам се е заклал — властно заяви първият глас.
— Не се учудвам, решил е сам да свърши със себе си. Все едно, нали го очакваше неизбежна смърт!
— А защо тъкмо него да го е очаквала смъртта? — попита третият.
— Нали дуелът му с Легро не бе завършил!
— Но победата бе на негова страна, защо забравяте това? Слушайте, приятели, тук е замислена лоша игра. Ирландецът е мъртъв, това е неоспоримо, но кой го е убил? Това е въпросът! Повтарям, няма причини да се е заклал сам. Работата тук не е чиста. Трябва да се разследва!
— И кого именно обвиняваш?
— Никого. Трябва да се направи разпит. Не сте ли чули нещо нощес?
Мълчание.
— Време е да приключим — раздаде се див, сякаш на хиена, глас1 — гладен съм като акула, отложете разпита, първо да похапнем, пък после ще се заловим с търсенето на убиеца.
Никой не отвърна на варварското предложение. Но ето че внезапно някой ревна:
— Огън! Гледайте! Огън!
— Огън! — чуха се множество гласове.
— Същият, дето го видяхме снощи! Това е кухненско огнище. До нас има кораб!
— Ей, кораб! Ей! Ей!
— Дявол да те вземе, корабе, защо не отговаряш?
— На веслата! На веслата! Всички на веслата! Морските вълци, види се, са заспали! Ей! Ей!
Бен, Снежко и Уилям си размениха безнадеждни погледи. Бяха забравили, че огънят ги издава.
— Бен, ще ни намерят! Какво да правим, Бен? Ще ни изколят като нищо, ако останем тука!
— Да останем тука? Какво говориш! Живо, Снежко! Бързай, Уилям! Не се бавете! Спускайте се на „Катамаран“! Нашият сал е здрав, върви добре. Няма да ни настигнат!
— Да се надяваме, капитане! — каза Снежко, скачайки от въжето върху сала.
Да прережат въжето и да се отблъснат бе работа за минута. Предметите можеха да се виждат вече по-
