ясно и по-надалече. Китът се издигаше като огромна скала. Зад него плаваше салът на останалия екипаж на „Пандора“, на не повече от сто сажена. Двадесетина души, окъсани, брадясали, кости и кожа, се суетяха около кормилото, при платното и при веслата. Види се, бяха крайно поразени от открилото се пред очите им зрелище.
Нашите приятели, разбира се, не бяха учудени. Те вече знаеха каква е работата, благодарение на подслушания разговор.
Моряците от „Пандора“ се втрещиха като видяха сал, приличен на техния. Какви бяха тези четирима самотници сред океана? Светлина та все още не бе достатъчно ярка и да се различат лицата не бе възможно. Те знаеха, че Бен и Уилям са се спасили със сал, но нали бяха само двамината, освен това салът им нямаше бурета, нито мачти, нито платна.
Когато на големия сал забелязаха бягството на „Катамаран“, решиха, че бегълците имат вода, която не искат да делят с други. Щом тази увереност се появи у онези, които умираха от жажда, всички с удвоена енергия се заловиха за работа. За няколко минути те доплаваха до голямата тъмна маса, увенчана с огъня, който бе пробудил толкова надежди. Познаха в нея кашалота и се досетиха за причината, поради която се намираше той на това място. Някои предлагаха да останат и да се наядат до насита.
— За сега нямаме нужда от ядене! — изкрещя Легро. — Трябва да пием. На кашалота няма да намерим пиене, я! По-скоро да настигнем тоя сал, да вземем водата му и тогава да се върнем тук!
Предложението бе одобрено, гребците залегнаха за веслата с нова сила.
Ще се върнем лесно — продължи да говори задъхан Легро, — след час мъглата ще се вдигне съвсем. Ще видим кита и от двадесет мили по дима. Гребете, дяволи! Не забравяйте, че в едно от буретата има вода! Там! Пред нас!
Последните думи имаха магическо въздействие. Още известно време преследвачите не можаха да разгледат лицата на бегълците, мъглата ги скриваше, но ето че малко по-малко слънцето заля цялата околност и стана съвсем светло.
Най-напред моряците познаха своя бивш готвач — по черната къдрава глава.
— Ей, ей! — закрещяха. — Почакай, черньо! Защо, дявол да ви взе ме, сте побързали да прережете въжето? Почакайте! Няма да ви направим нищо лошо!
Тези думи имаха съвсем обратно действие. Снежко се залови още по-здраво за веслата. Бен и Уилям не му отстъпваха по старание. Никой не искаше да възобнови познанството със старите си спътници от „Пандора“. Тогава увещанията се замениха с ругатни и заплахи. Но като не получиха нито дума в отговор, те замлъкнаха и яростно започнаха да догонват „Катамаран“.
XVIII
На двата сала се изпотрепаха да натискат веслата по-здраво. „Катамаран“, който бе по-добре устроен, по-добре екипиран, разбира се, би могъл да изпревари враговете си, ако му помогнеше вятърът. Но за жалост, вятър нямаше и трябваше да се задоволят с веслата. В това отношение предимството бе на страната на врага. Той имаше двадесет весла, които бяха и пуснати в ход заедно с ханшпугите, дъските, парчетата от мачтите. А на „Катамаран“, освен чифт весла, нямаше друго. Скоро четиримата приятели забелязаха, че враговете ги настигат все по-бързо.
По-малко издръжливи хора биха се отказали от такава борба. Но Бен и Снежко не се даваха без бой. Дори без да се надяват на успех, те решиха да защищават себе си и юношите до последната капка кръв.
— Не можем да очакваме от тия диваци друго, освен да ни изядат-каза Бен. Те са акули, не хора. Дръж веслата! Още не е пропаднало всичко!
— Не се безпокой! — каза Снежко. — Докато ми служат ръцете, няма да се оставя. За мене не се бойте!
Докато траеше преследването, на хоризонта се бе появила тъмна ивица. Тя именно поддържаше бодростта на моряците. Простият наблюдател не би обърнал внимание на тази ивица, но опитният моряк веднага можеше да се досети че тя предвещава силен и при това попътен вятър.
Бен я показа на Снежко и двамата се ободриха. Щом духнеше вятърът, щяха да отминат много напред.
— Трябва да издържим още поне двадесет минути — каза Бен, — ако ти е скъп животът, греби по- бързо, съмна се, ще се приближат…
Развълнуваният глас на иначе спокойния и владеещ себе си стар моряк свидетелствуваше за близката неизбежна опасност. Негърът отговори с безнадеждно кимване. Двамата замълчаха, устремили вниманието си върху веслата. Лали и Уилям помагаха с каквото можеха, подканяха спасителите си, избягвайки сълзите. С тревога наблюдаваха приближаването на врага.
На големия сал цареше оживление и радост. Легро стоеше на носа, с дълъг прът, накрая с кука, ръководеше действията на другите, все така ги ободряваше, възкресяваше угасващата сила, напомняше за водата и яденето, което още малко и можеха да завладеят. Думата „вода“ действуваше все така магически. Скоро големият сал се приближи още повече. Вече можеше от него да се прескочи върху „Катамаран“. Бен и спътниците му замираха от ужас. Лали и Уилям гледаха с широко отворени очи и чакаха да бъдат убити и изядени.
— Вече нищо няма да ви спаси, мистър Бен — каза подигравателно Легро, — още малко и ще опитаме въдицата си. Слушай, готвач! Хвърляй веслото! Все едно, то няма да ти помогне. Не виждаш ли, че всички сте в наша власт? По-добре чуй с добро, иначе жив ще ти одерем мръсната кожа!
— Не се радвай толкова, господин французин! — отвърна негърът. — Никога няма да ме хванете жив. Най-напред ще стане нужда да се запознаеш с моя нож!
Французинът не го удостои с отговор. Между това саловете почти се срещнаха. Легро вдигна пръта и закачи „Катамаран“ с куката. Но Бен със силен удар на веслото не само отблъсна, но и изби пръта от ръцете на Легро, който изгуби равновесие, не падна хоризонтално, но започна да се плъзга надолу. Краката му се заклещиха между дъските на сала, той не можеше нито да се издигне, нито да се спусне. Внезапно нададе страшен, сърцераздирателен вик и конвулсивно размаха ръце.
Един от близките му приятели се хвърли да му помогне, улови го за раменете, като се мъчеше да го издърпа. Но изведнъж, като извика сам от ужас, изпусна французина. 8 ръцете му бе само горната част на туловището Краката бяха сякаш отрязани от гигантски ножици.
— Акула! — извикаха едновременно от двата сала.
Дивата драма, разиграла се пред очите на всички, накара и беглеците, и преследвачите да се смръзнат от ужас.
Първи дойдоха на себе си четиримата приятели, възползуваха се от залисията на врага. Нещастният край на Легро като гръм порази приятелите му. Неочакваната гибел им се струваше възмездие за тъмните му безчестни постъпки. Те също скоро се съвзеха от страха и подновиха преследването. Разбира се, не желанието да отмъстят за другаря си ги караше да ги гонят, а надеждата да утолят отчаяната, мъчителна жажда. Но те изгубиха време. Впрочем, бяха много и още можеха да наваксат.
Забелязаната от Бен тъмна ивица се бе увеличила и небето се бе покрило с тъмни облаци, вълните се удряха силно о сала, всичко предвещаваше близка буря.
Скоро платното се наду и „Катамаран“ тръгна бързо напред.
Сега преследвачите трябваше да помислят за собствената си безопасност и да не губят последните си сили за напразно преследване.
Още веднъж „Катамаран“ се избави от почти неизбежна опасност.
Вятърът се изви тъкмо навреме, да го спаси, но започна да се засилва и да взема застрашителни размери. Бен, разбира се, не се отчайваше. Бог, който толкова пъти ги бе спасявал, нямаше да допусне и сега да загинат.
Големият сал изостана толкова, че вече не се виждаше. За един час „Катамаран“ избяга с няколко мили напред. Четиримата приятели взеха всички възможни мерки против урагана. Като се убедиха, че вече не ги заплашва големият сал, те спуснаха платното.
Бен знаеше пословицата помогни си сам та и Бог да ти помогне. Затова не бе изпуснал и най-малките подробности, когато бе уреждал „Катамаран“ и всяка свободна минута бе посветил на укрепването му.
