Скоро селото доби привлекателен вид. С общо съгласие му дадоха името Амистад — приятелство, на испански. Не след дълго новите колонисти пристъпиха към земеделските работи.
През това време в Есперанса се случи важно събитие — по-големият син на семейство Мъртън, добрият и изпълнителен Том, напускаше колонията, за да отиде в Англия да се учи. Младежът отдавна хранеше надежда да постъпи в богословския факултет на някой университет, а после да стане свещеник и, когато се върне в Есперанса, да помага на баща си в самоотвержените му мисионерски дела.
На бащата и майката им беше тежко да се разделят с големия си син, но нямаше какво да се прави и те го благословиха. От своя страна, мистър Керизърс се зае да придружи младежа до Англия и дори да му помогне да постъпи в някой университет. Въпросът за издръжката на Том не затрудняваше никого, понеже в банката в Англия лежеше малкият капитал на мисис Мъртън с лихвите и приходите от имота на мъжа й.
Макар ясна и безоблачна, пълна с тъга бе сутринта, в която Том се раздели с плачещото семейство. С него пътуваха мистър Керизърс, Алмагро, Пол и още шестима индианци — всички на отлични коне и с добро оръжие — те изпратиха пътниците до Буенос Айрес.
След няколко седмици изпращачите се завърнаха с добри известия за отпътувалите, които успели вече да се качат на един английски кораб. Освен писмо от Том, те донесоха и подаръци от мистър Керизърс — чай, захар, книги, плат за рокли и др.
Измина още една зима в усърдна работа и усилия за просвещаване на диваците, а през лятото се завърна от Англия мистър Керизърс. Посрещнат с шумни приветствия, той съобщи, че Том благополучно се настанил в университета, здрав бил и доволен от положението си и се надявал да се завърне скоро при своите, за да дели отново с тях труд и радости. После следваше разказът за пътуването до Уинстън, за тамошните енорияши, които със сълзи от радост слушали за живота на добрия им пастор. За спомен мистър Керизърс донесе от тях всякакви подаръци: и вълнени чорапи, и гърненца със сладко, и котенца (станали вече две хубави котки) за Нана, и овчарски кучета. Освен това, по поръчка на Чарлз, бяха докарани много неща за домакинството, а от себе си мистър Керизърс беше накупил за обучаване на индианските деца учебници, тетрадки, писмени принадлежности и др. Сега той посвети цялото си време на обучението на неуките диваци и на всекидневните богослужения в Амистадската църква, която до неговото пристигане беше напълно завършена.
Малкият касик Алберто, под ръководството на своите приятели, получи отлично образование. Пъргавото и умно момченце даваше големи надежди и доктор Луис възнамеряваше да му предаде с течение на времето медицинските си познания. От това авторитетът на касика сред неговите поданици щеше още повече да се издигне.
В деня на петата годишнина от основаването на Есперанса в новата къща се събра голямо общество. Освен нашите колонисти тук бяха Пол и Ана (бившата Ара), а също и Педро и Сара с малкия си син Кристобал. Педро, възхитен от видяното в благоденстващата колония Амистад, каза по този повод на мистър Мъртън:
— Сърцето ми ме тегли към вас. Нима ти не си наш общ баща? Нима тези младежи не са братя на Педро и Сара? Но индианците, които скитат из пампасите, се гордеят със своята независимост и презират християнския закон на смирение и покорност. Старците от моето племе са външно кротки и смирени, а в душата си приличат на ягуар, прилепил се до земята, за да се хвърли върху своята жертва. Нима аз трябва да поднеса факела на разрушението към стрехата, която даде подслон на детето ми? Нима веселите песни на моите сестри, които се издигат към небето, подобно на песента на горските птици, ще се превърнат в жални писъци и стонове? Не, отче мой! Аз съм против това! Нека моят народ си остане там, на юг, докато смъртта не грабне старците, а младите не се научат от белите си приятели да обичат Бога на мира!
Мистър Мъртън, който в душата си изпитваше страх пред многобройното и войнствено племе на Педро, бе до сълзи покъртен от думите на разсъдливия и предан касик. А мистър Керизърс, от своя страна, обеща да навестява често южните села и изказа увереност, че след няколко години, заедно с християнството, мирът трайно ще се възцари сред този народ.
Обядът беше сложен на полянката пред къщата и щастливите родители с радост гледаха доволните лица на своите деца. Наистина едното от тях липсваше, но им беше достатъчна мисълта, че то беше добре и че е поело по верен път.
— Простете ми, приятели — започна мистър Мъртън след десерта. — Аз може да съм стар егоист, но не мога спокойно да мисля за възможността да се разделя с когото и да било от вас. От друга страна, не може да се настоява млади, жадуващи за действие хора да се помирят завинаги с живота в тази пустиня. Покоят, тази наслада на старостта, за младостта изглежда бреме. Кажи ти, Луис, мой стари, изпитан приятелю и съветнико, имам ли аз дори право да моля всички ви да останете тук, далече от радостите на света, прогреса и културния живот?
Доктор Луис вдигна очи към засмените лица на седящите на трапезата и, след като прочете в тях общите мисли и желания, отговори:
— Ние не сме ваши пленници, безценни ми приятелю, а ваши обичащи ви деца и поданици. Ние можем по собствено желание да напуснем Есперанса, но защо да го правим, когато и тук ни е добре?! Впрочем може би скъпата ми, обичаща да философства Матилда, в действителност има желание да изпита прелестите на цивилизования живот и да се засели в някой град?
— Как можеш да говориш така! — обади се с укор девойката. — Тук е моята родина за цял живот.
— В такъв случай, драги ни татко — продължи докторът, — надявам се, ще ме приемеш в числото на своите деца, като ми дадеш за жена твоята мила, безценна дъщеря Матилда. По този начин ще осигуриш на Есперанса двама коренни нейни граждани.
— Вие се шегувате, приятелю! — извика смаян бащата. — Децата ми са още твърде малки — има още време, докато станат за брак.
— Моля те, татко — възрази Джек сред избухналия весел смях, — та Матилда е на двайсет години! И всички ние сме на възраст, в която вече мислим за собствено семейство. Мария е съгласна да ме вземе за мъж, а Мери отдавна вече е дала съгласието си на Чарлз.
— Такава ли била работата? — продума объркан мистър Мъртън. — Това съвсем не го очаквах! Значи ние с жена ми ще останем съвсем сами?
— Няма такова нещо — възрази Джек. — Ние всички ще се заселим тук, около вас, както е било в патриархалните времена. И ти ще си родоначалникът на Мъртъновото коляно!
Въпреки тези уверения, съпрузите Мъртън не можаха отведнъж да се помирят с неочакваната за тях крачка на децата им от юношеството в зрелия живот като самостоятелни членове на обществото. Учудваше ги и решителността на Чарлз да се засели окончателно в това глухо място, далеч от светския блясък. И наистина, кой би могъл преди пет години дори да помисли, че този строен, разглезен от богатство младеж ще предпочете някога тихия селски живот пред всичките удоволствия на светския?
Но факт е, че се случи именно така и Есперанса запази всичките си първи граждани, тъй като скоро трябваше да се завърне и Том. С това завършваме истинския си разказ. Читателите, смятаме, сами ще си направят от него извод, че твърдостта в изпитанията и упоритостта в труда са единственият път към душевно и материално доброденствие.
Информация за текста
© Майн Рид
© 1991 Е. Попова, превод от английски
Thomas Mayne Reid
Сканиране и разпознаване: vens, 2009
Редакция: ClubRipBoss, 2009
Издание:
Майн Рид. Есперанса
Издателство Абагар-МК/90
