Гаучото Гаспар

Майн РидГаучото Гаспар

Глава IГРАН ЧАКО

Разгърнете картата на Южна Америка и погледнете района, разположен между реките Саладо, Парана и Парагуй. На горното течение на течащата югоизточно от Андите река Саладо ще видите град Салта1, а на горното течение на спускащата се от север река Парагуай — крепостта Корумба. Ако съедините с мислена линия двата града, тя ще затвори една твърде малко проучена област между двете споменати реки, но едва ли не най-интересната в целия южноамерикански континент. Нейното минало е много романтично, а настоящето й е изпълнено с тайнственост. В наши дни тези места са също тъй малко изследвани, както по времето на Мендоса и Писаро2. Искате ли да узнаете името на тази област, млади читателю? Тя се нарича Гран Чако.

Обитателите на тази област всяват ужас сред околното население, което по тази причина старателно избягва всякакво общуване с тях.

Съществуващото мнение, че испанците по времето на Колумб били покорили цяла Америка и господствали над всички червенокожи племена, е чиста историческа заблуда. Водени от жаждата за злато и, между другото, от желанието да разпространят християнството, испанските конкистадори3 обходили и двете части на американския континент, но все пак останали много области, където те не са стъпвали. Някои от тези пропуснати от цивилизаторите области по големина са равни на територията на Англия. Между тях са и областта Набахоа на север, земята на доблестните гуахири — в центъра, Патагония и Арауко — на юг и най-сетне лежащото между Кордилерите, Перуанските Анди и реките Парана и Парагуай Гран Чако. Тази огромна колкото цяла империя територия е останала до ден-днешен неизследвана. Пътешествениците, предприемали експедиции във вътрешността й, бързо се отказвали от намерението си и се връщали назад. Опитите на йезуитите и на францисканските мисионери да насадят там християнството, също били безуспешни. Дивите племена на Гран Чако не се покорявали нито на меча, нито на кръста.

Трите големи реки Саладо, Бермехо и Пилкомайо протичат през територията на Чако и се съединяват с Парана и Парагуай. Техните течения също са малко известни на географите, защото сравнително едва наскоро е бил направен опит за изследване на Рио Саладо, но и той е успял само по горното течение на реката, в колонизираните области Сантиаго и Тукуман. Единствено добре въоръжена военна експедиция би могла да рискува да я изследва по-нататък до изворите, защото по бреговете й се скитат хищни шайки от диваци.

Още по-малко са познати на географите Бермехо и Пилкомайо. Горно го течение на Пилкомайо се намира в Аржентина и Боливия — и там по бреговете й има множество градове и села, — по-нататък тя се губи из Гран Чако. Дори устието на Пилкомайо не е изследвано, макар че тази река се влива в река Парагуай, точно срещу най-старата испанска колония, столицата на Парагуай — Асунсион. По бреговете на делтообразното, блатисто и гъсто обрасло със сочна зеленина устие на Пилкомайо няма и следа от град или заселище, селища има само по горното течение на реката.

Никога не е стъпвал крак на бял човек в областта Чако, никога не се е издигала тук църковна камбанария с кръст. Европейците избягват Гран Чако не затова, че тази област е малко пригодна за колонизация. Гран Чако не е безплодна област като Патагония, не е влажна гориста низина като крайбрежията на Амазонка или делтата на Ориноко. Необхватните зеленеещи се савани, гъсталаците от тропически дървета, сред които най-много се срещат палмите, здравият климат и плодородната почва правят Гран Чако да прилича на парк-градина, засаден от самия Господ Бог и без съмнение биха привлекли тук преселници, ако не е коренното туземно население. Туземците са по природа ловци, а не земеделци и не желаят да пускат на територията си пришълци колонисти. Тези войнствени червенокожи индианци са отблъсквали опитвалите се да ги покорят войски и с не по-малък успех са прогонвали търсачите на руда и мисионерите. Тези независими диваци са смели ездачи, които като кентаври летят с буйните си коне по равнините на Чако. Те не обичат заседналия живот, а се местят от една ароматна гора в друга, като пчели, прелитащи от цвят на цвят. Където им се хареса, там разпъват шатрите си, там се разполага бивакът. Разбира се, те са диваци, но признайте, читателю, че завиждате на техния безгрижен начин на живот! Така ли е? Чувам ви да отговаряте: „Да“. Елате тогава с мен в Гран Чако.

Глава IIПАРАГУАЙСКИЯТ ДЕСПОТ

Казах, че в Чако не е имало европейски колонисти, сега ще спомена едно изключение. В 1836 година на сто мили от устието на Пилкомайо имаше къщичка — една несъмнено европейска постройка. Като архитектура не беше нещо особено — стените й бяха от бамбук, а покривът от палмови листа, но се отличаваше от индианските колиби по големината, по просторната, покрита с навес веранда, оборите за животни и хамбарите за складиране на царевица, маниока4 и другите продукти на тропическото селско стопанство.

Вътрешната наредба на къщичката също говореше, че собствениците й са европейци. Столовете, креватите, цялата мебел беше от бамбук — местно производство, но красива, изящна и удобна. На пода бяха постлани рогозки от палмови листа; тук-там бяха опънати плетени люлки; по стените бяха окачени картини — местни пейзажи; цигулка, китара и куп ноти допълваха наредбата на къщата.

В някои стаи, а също и на верандата, се виждаха препарирани животни, птици и влечуги, забодени върху палмови пръчици насекоми, пеперуди, блестящи бръмбари и накрая образци на различни растения и минерали. Собственик на тази богата сбирка беше преселникът от Германия, берлинският естественик Лудвиг Халбергер.

Странно беше да се види жилище на пруски учен, забутано сред този пущинак, далече от целия цивилизован свят, сред саваните, където бродят само червенокожи туземци, които мразят „белоликите“.

За да се обясни как немският естественик беше попаднал в негостоприемното Гран Чако, трябва да се кажат няколко думи за предишния му живот в Америка.

Преди четвърт век, когато в Парагуай е властвал жестокият диктатор доктор Хосе Франсия, в този благословен край живеел известният естественик, приятел и сътрудник на знаменития Хумболт — Еме Бонплан. Като истински учен, Бон-план бил скромен и много от неговите научни открития се приписват сега на неговия приятел Хумболт, с когото те заедно правели екскурзии с научна цел. Бонплан мирно почива, отдавна забравен от всички, на брега на Парана, сред чудната природа, която толкова обичал; всъщност потомството би трябвало да уважава името му не по-малко от името на славния Хумболт. Но аз се спрях на личността на Бонплан не за да разказвам биографията му, а защото, ако не беше Бонплан, нямаше да се озове в Южна Америка и Лудвиг Халбергер, преселил се отначало в Ла Плата, а след това в Парагуай, по примера на този френски философ-натуралист.

Бонплан живеел не в самия Парагуай, а на другия бряг на реката, в Аржентинската република, и се занимавал там с обработването на плантации от парагуайско чайно дърво. Мирното индианско племе гуарани обикнало учения за неговия ласкав и кротък характер и започнало да му помага при отглеждането на чайното дърво. Работата вървяла чудесно.

Френският учен изглеждал на върха на щастието, когато от север се задал облак, който помрачил това щастие. Мълвата за неговата успешна дейност стигнала до диктатора на Парагуай — тиранина Франсия, който смятал чайната култура за един от многото други изключителни монополи на Парагуай, с други думи — за своя собствена. Наистина, Бонплан бил на подвластната нему територия на Аржентинската република, но Франсия признавал само едно право — силата на щика. В град Кориентес, където живеел френският учен, нямало гарнизон и ето, през една тъмна нощ четиристотин подкупени от диктатора злодеи — куартелероси — преплували Парана, разорили плантацията, избили малкото слуги на Бонплан, а самия него взели в плен и го откарали в столицата на Парагуай.

Отслабналата от вътрешни междуособни войни Аржентина, не протестирала. Нея малко я интересувала участта на чужденеца французин. Опитите на английския консул и на комисията, изпратена от френския институт за освобождаването на Бонплан, не довели до нищо. Ако Бонплан е бил от знатен род, лорд или някой княз, за неговото освобождаване са щели да организират войска; но той бил само учен, естественик и го оставили да се мъчи в плен цели девет години. Наистина, затворът не бил особено тежък за него.