като предупреди Нарагуана. Вождът обеща да му изпрати хора. Но мина седмица и никакви вести, никакви бързоходци не дойдоха от страна на Нарагуана. А обикновено не минаваше и седмица да не дойде във фермата сам вождът или неговият син Агуара или изобщо някой от племето тоба. Само Сиприано се радваше, че индианците, а особено Агуара, цяла седмица не са посещавали семейството им. Сиприано мразеше младия индианец, защото той твърде много се заглеждаше в хубавичката му братовчедка Франсиска. А останалите се чудеха на тъй дългото отсъствие на гостите от толдерията.

Нарагуана никога не нарушаваше дадената дума и Халбергер нямаше основание да се съмнява в него и този път, затова не отиде при вожда, а търпеливо очакваше пристигането на обещания конвой. Когато обаче изминаха три седмици, а от червенокожия вожд нямаше никакво известие, Халбергер започна да се безпокои. В Чако имаше много враждуващи помежду си племена. Дали някое от тях не е нападнало селото на тоба и изклало мъжкото население, а жените отвлякло в плен? Това беше възможно и за да се убеди във верността или неверността на предположението си, Халбергер реши да отиде в селото и заповяда да му оседлаят коня.

— Вземи и мене със себе си, татко! — обади се дъщерята.

— Да вървим, Франсиска, — отговори той.

— Почакай малко, веднага ще приготвя коня си.

И тя наистина не се бави.

— Вземи и Гаспар, Лудвиг, — нежно го посъветва жена му, която се безпокоеше, когато мъжът и тръгваше сам или с такъв ненадежден спътник като дъщеря им. — Ти знаеш, че в степта не е безопасно.

— Чичо, позволи ми и на мене да дойда с вас — помоли Сиприано, който не допускаше братовчедка му да ходи без него в индианското селце.

— И на мене — каза Лудвиг, по-големият син на Халбергер.

— Няма да взема нито единия, нито другия. Нима майка ти може да остане сама, Лудвиг? Освен това съм дал на двама ви урок, който трябва да научите. Не се страхувай, мила, — каза Халбергер на жена си — сега не сме в Парагуай и нашият стар приятел Франсия и неговите хора не ни плашат. На Гаспар също съм възложил работа и не искам да го откъсвам от нея. До селото е един хвърлей и ако всичко е наред, след два часа ще се върнем. И така, adios!12 Vamos13, Франсиска!

И, като махна с ръка за сбогом, той тръгна. Франсиска удари леко с камшика коня си и последва баща си.

Различни чувства вълнуваха гърдите на тримата членове на семейството, останали на верандата, докато гледаха след заминаващите. На Лудвиг просто му беше неприятно, че не го взеха на разходка. Сиприано остана дълбоко огорчен и не му беше до учене. Стопанката на къщата се измъчваше от неясно предчувствие за нещо недобро. Истинска дъщеря на Парагуай, тя беше свикнала да вярва във всемогъществото на диктатора. Струваше й се, че няма кътче на земята, където да може да се скрие човек от него. Още от люлката тя беше слушала приказки за силата и мощта на ужасния, неподбиращ средствата деспот. Дори в Чако, под покровителството на вожда на тоба, тя никога не се чувстваше в безопасност. А сега нещо се беше случило с Нарагуана и неговото племе и чувството на страх у нея се бе засилило. Тя гледаше след мъжа си и дъщеря си, които се отдалечаваха, и в душата й беше така страшно, че тя потрепери. Синът и племенникът забелязаха това, и започнаха да я успокояват, доколкото можеха, но напразно. Сламената шапка на Халбергер се скри зад билото на хълма, а фигурката на дъщерята бе изчезнала в далечината още по-рано. Нещо сякаш се скъса в сърцето на сеньората и, като се прекръсти, тя прошепна:

— Madre de Dios14! Няма да ги видим вече!

Глава V

НАПУСНАТОТО СЕЛО

Халбергер и Франсиска скоро стигнаха до индианското селце, но, за свое учудване, не видяха в него нито един червенокож. Селото сякаш беше мъртво. Бамбуковите, покрити с палмова шума колиби, бяха празни.

Като слезе от коня си и обиколи няколко от тях и помещението за селски събрания, Халбергер се убеди, че няма жива душа. Бяха изчезнали всички — и стари, и млади. Грижливият оглед дори го успокои. Ако населението беше станало жертва на нападение на неприятелско племе, навсякъде по улиците щяха да се търкалят труповете на убитите, а вместо колибите щяха да останат само купища пепел. Напускайки селото, индианците бяха взели със себе си и всички домашни вещи. Явно, те не бяха побегнали да се спасяват от нещастие, а спокойно бяха тръгнали да скитат, вземайки със себе си всичко необходимо.

Чудно само, че Нарагуана не беше предупредил за заминаването си. И къде бяха отишли? Ако бяха на лов или на военен поход, в селото щяха да останат жените и децата, а сега селото беше сякаш мъртво.

Преди да тръгне да се връща, Халбергер внимателно огледа следите от копитата на конете и товарните животни, с които бяха заминали жителите, за да узнае в каква посока са изчезнали. Следите вървяха отначало по брега на реката, а след това извиваха към саваната. Тревата беше още прясно смачкана от ездитните коне и обоза, тук-там се търкаляха счупени домашни вещи, захвърлени като ненужни.

Слънцето беше още високо и можеха да се приберат у дома по светло, но Халбергер забрави, че беше обещал на жена си да се върне скоро и не бързаше. Искаше му се да узнае, дали индианците са тръгнали по брега на Пилкомайо или по-малкия приток, който се влива в нея на десет мили от селото. Той и Франсиска пришпориха конете и препуснаха в галоп. По тинестия бряг на Пилкомайо видяха отпечатъци от около двеста конски копита. Индианците бяха отишли н долу по брега на реката.

Халбергер вече се канеше да се връща, с намерението на другия ден заедно с Гаспар да отиде на по- продължително разузнаване, когато изведнъж го порази следното обстоятелство: сред множеството следи от копита на диви коне, той видя следи на подкован кон. От опитното око на жителя на саваните не остана скрито и това, че докато следите на тоба бяха отдавнашни — индианците бяха минали преди три седмици — следите от подкования кон бяха пресни: конникът беше минал преди не повече от една седмица. Какъв беше този конник — европеец или червенокож? Индианците не подкова-ват конете си, а как са се осмелили бели да навлязат в пределите на Чако, гостоприемно открито само за един бял — Халбергер?

Ловецът естественик вече се канеше да преплува с коня си притока на Пилкомайо, за да проследи индианците по-нататък, когато изведнъж от отсрещния бряг се чуха гласове и смях. Гласовете приближаваха.

Бреговете на двете реки бяха гъсто обрасли с ниски храсти, над които тук-там се издигаха красиви палми. От тази растителност беше невъзможно да се види приближаващата се кавалкада. Само на едно място степните животни и стадата диви коне, отивайки на водопой, бяха отъпкали пътека и бяха направили нещо като проход в тази зелена стена. В този проход Халбергер наистина видя група от тридесет конника. Те яздеха по двойки, като първите двама бяха на известно разстояние пред другите. Докато индианците, които живеят в горите, яздят един зад друг, населяващите пампасите червенокожи обичат да яздят по двама, а понякога и в колона. С изключение на първите двама, всички конници бяха облечени просто и бедно. Горната част на телата им беше гола; само от пояса до коленете те бяха покрити с бяла памучна тъкан, а някои — с ярка вълнена материя на ленти. Това облекло приличаше на широките панталони на северните индианци, но не се допълваше, както при тях, от гамаши и мокасини. На юг е горещо, а привикналите на езда червенокожи почти не слизат от конете, така че няма защо да пазят краката си от камъните и пясъка.

Голите от колената до петите нозе на конниците, както и голите им тела, бяха като изваяни от длетото на Праксител. Телата им не бяха боядисани, като у другите червенокожи, с цинобър, тебешир и въглен. Бронзовата им кожа дишаше здраве. Единствените им украшения бяха огърлиците от раковини или семена на местно растение.

Те яздеха ниски, но хубави кончета с дълги опашки и вълнисти гриви. Кожа от бивол или елен заместваше седлото, връв от трева — юздата и въпреки това, те майсторски управляваха своите бързоходни коне. Конниците сякаш бяха подбрани — все млади, не по-стари от двадесет години. Главите им бяха остригани, само по темето и на тила бяха оставени гъсти дълги плитки, които падаха до под кръста и се смесваха понякога с опашките на конете.

От двамата конника, които яздеха отпред отделно от останалите, единият беше също такъв червенокож

Вы читаете Гаучото Гаспар
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату