като тях, само че по-млад от всички и се отличаваше с богатите си дрехи. По всичко личеше, че той е вождът. От гърдите до коленете беше облечен в свободна бяла туника от памучна тъкан. Голите му от раменете ръце бяха украсени със златни гривни, на краката под коленете имаше украшения от раковини, на главата си носеше, набодена с ярки пера от южноамерикански папагал, богато обшита превръзка. Но най- великолепна от всичко беше наметката му — предметът, с който гаучосите се гордеят, — така нареченото „пончо“15, направено от сърнешка кожа, тънка като ръкавица; върху него с най-ярки цветни пера бяха ушити цветя и други рисунки.
Докато младежът по стройност и красота можеше да се сравни с Аполон, неговият спътник по-скоро приличаше на сатир. Този висок, мускулест тридесетгодишен човек беше несъмнено бял, макар да беше облечен като гаучо, с широки гащи, наметка, а главата му беше увита с копринен ешарф, като тюрбан. Не напразно видът му бе някак зловещ. Това беше известният престъпник, способен на най-низки злодеяния — Руфино Валдес. В Асунсион всички го познаваха като автор на многобройни убийства, наемник на Франсия.
Глава VI
СТАРИЯТ ВРАГ
Ако Халбергер подозираше какво се беше случило в действителност в селото, ако знаеше що за върволица от конници е тази, той веднага би препуснал с дъщеря си към къщи и след като вземеше семейството си и слугите, щеше да побърза да избяга и оттам. Но той не очакваше нищо враждебно. Конниците още не можеше да види, чуваше само веселите им гласове, нямаше да намери за нужно да бяга, тъй като твърде вярваше в покровителството на Нарагуана и се чувстваше на територията на Чако в пълна безопасност. Слушайки тропота на конете и човешкия говор, той беше сигурен, че това са тоба, които се връщат в селото си.
Но изведнъж му мина мисълта: „Ами ако са индианци от враждебните племена ангуите или гуайкуру?“ Тогава те ще го посрещнат като неприятел. Тогава по-добре е да не им се мярка пред очите, а по-скоро да бяга към къщи. Лошото е само, че на връщане ще трябва да излезе и да язди на открито, наистина не за дълго, но все пак достатъчно, за да го забележат враговете от отсрещния бряг. До фермата имаше двайсет мили. Да препуска през цялото време, преследван от червенокожите кентаври, беше твърде рисковано. Все пак, ако беше сам, би се доверил на буйността на добрия си кон; но с него беше Франсиска на своето малко пони. По-разумно беше да се скрият в гъсталаците, да изчакат да минат индианците и едва тогава да бягат. Като се огледа наоколо, Халбергер видя при самия бряг смрадликова горичка. Обвити с пълзящи растения, тези дървета представляваха непроницаем за погледа лабиринт. Бащата и дъщерята насочиха конете си към прокараната от тапирите пътечка в гъстака и може би щяха да направят по-добре, ако бяха отишли по- надалече. Но на Халбергер му се искаше да види що за индианци са тези-можеше и да са приятели от племето тоба. Той накара дъщеря си да спре понито и двамата се притаиха в гъстака. Франсиска не беше изнежена градска девойка. Тя беше израсла в саваната, беше виждала отблизо опасност, разбираше я и сега. Сложила ръка върху шията на понито, тя го успокояваше и спираше, като се отнасяше към това, което ставаше, не по-малко съзнателно отколкото бащата.
Не стана нужда да чакат много. Индианците излязоха от гъсталака на открито на отсрещния бряг. Макар да ги разделяше разстояние от четвърт миля, бащата и дъщерята ясно видяха, че това наистина са индианци, а силните очи на девойката дори различиха, че индианците са от племето тоба. Тя позна и младия вожд с ярката наметка.
— Това са тоба, татко, — прошепна тя — а единият от ездачите отпред е Агуара.
— О! В такъв случай няма от какво да се страхуваме-отговори бащата, въздъхвайки с облекчение. — Ние можем направо да отидем насреща им. Навярно те се връщат в селото. Чудно, къде са могли да бъдат толкова дълго. Сега ще тръгнем заедно с тях. Но какво значи това? До Агуара язди един бял! Кой може да е той?
Халбергер и неговата дъщеря внимателно се вгледаха в лицето на спътника на Агуара. Дали зрението на Франсиска или усетът й бяха по-добри, отколкото у баща й, но тя първа позна този човек.
— Татко! — с ужас прошепна тя, — това е онзи човек, който идваше у нас в Асунсион и който никак не се харесваше на мама, — сеньор Руфино.
— Шшш! — прекъсна я уплашено баща й. — Дръж понито си. Нито крачка напред!
Имаше от какво да се страхува. Руфино беше най-злият му враг. В Парагуай той беше оскърбил неговата жена. Диктаторът беше натоварил Руфино да преговаря с нея.
Как Руфино се беше озовал сред неговите приятели тоба и сега язди редом със сина на техния вожд? Те разговаряха най-приятелски. Нямаше никакво основание да се предполага, че Руфино е попаднал в плен у индианците. Не беше ли Нарагуана отново сключил мир с парагуайците? Може би самият този Руфино Валдес бе пристигнал като пратеник на диктатора за сключване на договора? Ако е така, за Халбергер ще бъде лошо, защото едно от условията на договора навярно ще бъде да предадат него и цялото му семейство на диктатора. Но нима Нарагуана е способен на такава долна постъпка? Не, това е невъзможно. Защо обаче вождът не бе предупредил белия си приятел, че напуска селото? Защо беше това внезапно бягство? Не беше ли то началото на измяната?
Във всеки случай присъствието на Руфино не обещаваше нищо добро. От него можеше да се очаква само зло, дори смърт. Тежко предчувствие сви сърцето на Халбергер, предчувствие, което премина почти в увереност, че предстоят тежки изпитания.
Малко по малко всички индианци излязоха иззад храстите и дърветата. Валдес приятелски разговаряше с младия вожд и Халбергер разбираше, колко опасна е тази дружба. Човекът на Франсия, разбира се, не е забравил старата си вражда към него. Валдес се славеше с изкуството си на опитен водач и от него не можеше да се укрие човек в тази горичка. Следи от копитата на коня и на понито бяха останали върху меката земя по брега на реката. Валдес и индианците нямаше да отминат, без да ги забележат, и щяха да потърсят бащата и дъщерята. Колко жалко, че не избягаха по пътечката на тапирите, докато имаше още време! Сега вече беше късно.
Такива мисли мъчително се роеха в главата на Лудвиг Халбергер, докато той, приведен на седлото, гледаше през прохода в гъсталака приближаващата се към брега на реката колона индианци. Колкото повече се приближаваха, толкова повече у него нарастваше увереността, че той и дъщеря му са загубени.
Глава VII
ВАЛДЕС
За да се разбере по какъв начин Валдес се беше озовал в обществото на тоба и на техния млад вожд, а също защо индианците бяха напуснали селцето си, трябва да се каже, че старият Нарагуана беше умрял няколко дена след като беше посетил за последен път Халбергер.
Той умря не в своето село, а в друг, старинен град, в центъра на Чако, където бяха погребани прадедите му. В този свещен град се намираха гробовете на тоба, загинали в поход, на лов или просто от болест. Тези гробове представляваха издигнати над земята дървени постройки.
Почувствувал приближаването на смъртта, Нарагуана накара да го пренесат на носилка в Свещения град, където той се беше родил. Заедно с него отиде и цялото племе. Ето защо Халбергер не намери в селото жива душа.
Ако някой беше минал преди три седмици по брега на реката, щеше да стане очевидец на интересна картина-преминаването през реката на цяло племе, преселващо се на друго място. Мъжете я пресичаха на конете си, а жените и децата — с лодки от животински кожи. Кучешки лай, викове и детски плач, всичко това се смесваше в един общ шум. Смях не се чуваше, защото всички бяха опечалени от болестта на своя стар вожд. А той беше толкова сериозно болен, че като пристигна в Свещения град, още на втория ден умря и тялото му бе изложено на също такова съоръжение, на каквото се белееха костите на неговите прадеди. Прахът на индианците не се предава на земята, а почива във въздушни гробове.
Смъртта на Нарагуана не мина без следа за вътрешните работи на племето тоба. Макар начело на племето да стои вожд, начинът на управление у тях е по-скоро републикански, отколкото монархически. Новият вожд се избира, а не се назначава по наследство. Но този път избраният беше все пак синът на Нарагуана, Агуара, който се ползваше с популярност сред младите тоба.
