който я беше оскърбил.
Брат й и неговите войни също зажадуваха да се срещнат с врага. Тяхната ярост не беше толкова голяма когато пристигнаха в имението, но тук те узнаха за възможното нападение на другия, още по- омразен враг, и в сърцата на диваците закипя гняв. При това Каолин имаше лични сметки за уреждане с Валдес. Той и неговите привърженици не признаваха натрапения им от Агаура мир с парагуайците и искаха да се бият с парагуайските куартелероси.
Макар че гаучото яздеше пред отряда индианци, той не им беше водач. Те познаваха местността по- добре от него. Неведнъж бяха ходили на лов за щрауси в тази равнина и я бяха обходили надлъж и нашир.
Въпреки че тръгнаха по пътя за старото заселище, Каолин нямаше намерение да идат до него. В долината на Пилкомайо имаше една крайбрежна скала, от върха на която се виждаше далече нагоре и надолу по течението на реката. Дълбока клисура прорязваше скалата.
Когато дойдоха до скалата, Каолин и Гаспар слязоха от конете и започнаха да се катерят към върха. Оттук те видяха това, което очакваха. От двете страни по брега се приближаваха шайки въоръжени хора: отрядът на Агуара и отрядът войници. Последните лесно се разпознаваха по блясъка на копията и щиковете им. Двата отряда бяха на еднакво разстояние от изоставеното селище на тоба. Ето те влязоха в него, срещнаха се. Каолин видя как се спряха и започнаха, изглежда, преговори. Но недоверието им бързо изчезна. Начело на двете шайки стояха мошеници, които веднага се познаха, излязоха един срещу друг и си стиснаха ръцете. Започнаха да се побратимяват и техните спътници.
След тези прояви на приятелство конниците слязоха от конете си, като че ли се готвеха да се разположат на лагер. Каолин, който искаше да отиде да устрои засада в долината, остана на хълма, за да наблюдава по-нататък.
В това време слънцето залезе. Цялата долина на Пилкомайо потъна в червеникав здрач. Вдигналата се над реката мъгла закри селото. Но преди да настъпи нощта Гаспар и Каолин успяха да видят как куартелеросите, с високо вдигнати копия и развяващи се върху шлемовете пера, започнаха двама по двама да го напускат. Беше още толкова светло, че можеха да се различат и двамата конника, които яздеха най- отзад. — За това спомагаха дрехите им: единият, с обшитата с пера наметка, беше Агуара — позна го Каолин; в другия гаучото разпозна своя най-зъл враг — Руфино Валдес.
Гаспар Мендес изгаряше от нетърпение да се отърве завинаги от своя враг, а Каолин жадуваше смъртта на човека, който беше оскърбил сестра му. Затова те не останаха нито минута повече на върха на скалата, а побързаха да се присъединят към придружаващите ги храбреци. Каолин заповяда на хората си да направят засада в най-тясната част на долината, а самият той застана на издатината, така че можеше с дългото си копие да достига и двете страни на клисурата.
Скоро дойде часът на възмездие за обидата, нанесена на сестра му. Самата Нансена беше свидетелка на това. Със стиснати устни и суров израз на лицето, тя стоеше там сякаш очакваше печално и мъчително зрелище. Не й беше жал за Агуара. Ударът, който й беше нанесъл той, бе превърнал любовта й в омраза. Тя не само не спираше брат си, но и с мълчанието си го насърчаваше за мъст.
Едва успяха да устроят засадата и конниците се показаха иззад издатината на скалата. Първи вървяха младият вожд Агуара и Валдес. При вида на последния, Гаспар си спомни всичкото зло, което му беше причинил той, спомни си убийството на обичания от него Халбергер и с мъка се сдържа да не скочи и да започне боя; но Каолин го възпря. Той сам замахна с копието си — Агуара с вик падна сразен. С друг удар Каолин повали на място и Валдес.
Идващите след тях войници се спряха. Изведнъж над главите им прозвуча дивият боен вик на племето тоба и от скалата се изсипа дъжд от „бола“, това ужасно оръжие, което троши черепи.
Куартелеросите не издържаха, обърнаха конете си и удариха на бяг. Бяха сигурни, че тоба предателски ги бяха тикнали в засадата, затова оставяйки в тъмната клисура дванайсетина души убити и ранени, минаха през индианското селище и препуснаха по течението на реката по посока на Парагуай.
Колкото до войните от дружината на убития Агуара, като видяха че вождът е убит, те и не помислиха да отмъщават за него и да се бият с хората от собственото си племе. — Когато узнаха за всички тайни замисли на Агуара и за неговото съглашение с Валдес, индианците решиха, че двамата негодници са получили заслуженото си наказание.
Глава LXI
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
След два дни, прекарани в старото им заселище, двата отряда индианци се върнаха в Свещения град на тоба. Заедно с тях отиде и сеньора Халбергер с децата си и верните си слуги. От само себе си се разбира, че с тях беше и Гаспар Мендес. Те отидоха не като пленници, а като почетни гости. Тоба ги взеха под свое покровителство. Защита им трябваше, разбира се, повече от всякога, тъй като едва ли можеше да се очаква, че парагуайският диктатор ще ги остави на спокойствие и те не можеха да се смятат в безопасност в малката си къщица сред пампасите.
Затова пък в Свещения град нищо не ги заплашваше. Приеха ги така радушно, както би направил това самият Нарагуана. Спасилият ги от гибел Каолин сега беше вожд на тоба.
Всъщност, те не се ползваха дълго от неговото гостоприемство. Скоро след пристигането си в Свещения град узнаха, че този, който им беше причинил толкова страдания, е умрял. Хосе Франсия, който всяваше ужас не само у жителите на Парагуай, но и извън неговите граници, се беше явил пред Съдника на лошите и добрите. Неговите забравени и наплашени поданниците още дълго говореха за него със страх, само че вече го наричаха не Ел Супремо, а Ел Дифунто, т.е. „Покойния“.
Сега госпожа Халбергер можеше спокойно да се върне в родината си, но Гаспар я разубеди, опасявайки се да не би да й припишат съучастничество в убийството на Валдес — нещо, за което тя нямаше вина. Той я посъветва да се засели в Аржентинската република, страната на свободата, където хората бяха католици и където живееха гаучосите. Тя послуша съвета му и те отидоха през степта, през големи реки в Аржентина — Самият Каолин ги придружи с отряд храбри войни. Нансена също тръгна с него.
Когато ги изпратиха до границата на Сан Росарио през Рио Саладо, индианците се сбогуваха със своите гости. Но сестрата на Каолин не се върна с брат си в Свещения град. Тя остана с този, който й беше станал по-скъп от брат — с приятеля на Каолин от детството, Лудвиг, спечелил дивото сърце на индианската девойка и заел в него мястото на отминалата страст.
Бихме могли да продължим повестта си и по-нататък и вместо — както досега — страдания и бедствия, да опишем спокойното щастие на нашите приятели. Може би за читателя няма да бъде безинтересно да узнае, какво правят неговите стари познайници десет години след тяхното преселване в Аржентина. По пътя от Сан Росарио към наскоро основаните немски колонии на река Саладо, близо да старинната мисия Санта Фе, се издигат постройките на голяма ферма — красива къща и обори за добитъка. Това е домът на вдовицата Халбергер. С нея живеят синът й и племенникът й, сеньор Сиприано. Той е женен за нейната дъщеря. Синът на вдовицата, Лудвиг, е женен за красавицата индианка.
Животът им е охолен и по всичко се вижда, че са спечелили богатството си с честен труд. Семейството живее в разбирателство и в също такова разбирателство растат и децата на Лудвиг и Сиприано.
Цялото стопанство, както някога във фермата на брега на Пилкомайо, завежда верният домоуправител, гаучото Гаспар Мендес.
Информация за текста
© 1991 З. Подвързачов, превод от английски
Thomas Mayne Reid
Gaspar the Gaucho,
Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2008
Публикация:
