бяха свалили горните дрехи.
Първото ми впечатление беше, че корабът е щял да потъне, затова го разтоварваха, за да олекне. Започнах да мисля, че наистина сме могли да попаднем във водовъртеж и че всичките ми досегашни предположения са плод на страха и вълненията.
Вече не се учудвах, че платноходът е влязъл в залива. Предположих, че негрите са под палубата и подават денковете. А защо не чувах техния шум и смях, както обикновено.
„Какво ли е станало с тях?“ — помислих си.
Но скоро работата на Блен и непознатия силно ме заинтересува. Видях, че развързваха денковете, смъкваха платнищата, които ги обвиваха, после поставяха други. В началото това ми се видя безсмислено, ала скоро разбрах каква е работата. По свалените платнища с едри букви беше написано името на притежателя им. От мястото си виждах надписа „Уудли“. Надписът на новите беше друг. Там с едър шрифт пишеше „Н. Брадли“!
Всичко беше ясно, очевидно, неоспоримо. Наблюдавах една сцена на пиратство, за което разправяха, че ставало много често по бреговете на Мисисипи. Плантаторите пирати превземаха кораба и променяха товара така, щото да може да се продаде на пазарите в Ню Орлеан.
Нат Брадли беше главатар на шайка. Това се доказваше от факта, че сега на денковете пишеше неговото име. Не го видях на разтоварването, ала не се съмнявах, че съм чул гласа му.
Отново се сетих за негрите. Дали бяха заспали, или са затворени? Може би са мъртви? Не се решавах да допусна, че това е истина, но негрите все още не се показваха.
Само Стигнър продължаваше да търка стъпалата. „Откога пък е станал толкова чист?“ — помислих си.
И точно тогава погледът ми попадна случайно на водата около корабчето. Тя беше червена, сякаш боядисана от кръв. Изтръпнах и си спомних какво бях чул през нощта, но го сметнах за лош сън. Спомних си гърмежа и след него — агонизиращ вик.
Не беше ми се присънило. Убийство наистина е имало и Стигнър измиваше следите от престъплението. Негрите не се показваха… Значи тях са убили; тази кръв бе тяхна, а труповете им вероятно бяха хвърлени във водата.
Колкото и ужасни да бяха тези предположения, нищо не можеше да ги разсее. Скоро бях съвсем убеден. Замръзнах от ужас на своя клон.
Глава двадесета
Пиратите
Продължавах да седя неподвижно. Въпреки умората и неудобствата нямах ни най-малкото желание да сляза долу.
Разбирах, че съм в голяма опасност. Тези хора бяха убийци, едно престъпление повече нямаше да ги спре. Напротив, щяха да побързат да се избавят от мен и не можех да очаквам милост, ако ме забележеха. Още повече се притаих.
Реших да чакам да се стъмни. Тогава ще се промъкна през гъсталака към изоставената лодка, ще я отвържа и ще се измъкна от залива. Такъв ми беше планът.
Тъй като нямате какво друго да направя преди полунощ, призовах на помощ цялото си търпение и енергия. Струва ми се, никога времето не е минавало така бавно. Сякаш денят нямаше край, слънцето не искаше да залезе.
Най-после се примирих със съдбата си. Започнах да наблюдавам тримата пирати. Мъчех се да доловя откъслеци от разговора им, но не успях, те почти шепнеха.
Най-сетне всички денкове бяха обвити наново, Стигнър също свърши и тримата слязоха под палубата. Няколко часа не се показаха.
Вероятно не за пръв път вършеха тази работа, защото се справиха за няколко часа. Сега си спомних, че когато ходих на лов за орли, видях парчета платно за обвиване край брега на заливчето — парчета от плячката на пиратите, които водата е изхвърлила.
Ето как Нат Брадли бе забогатял тъй бързо на новата си плантация.
Съсипан от умора, полумъртъв от глад и жажда, измъчван от раната си и от треска, не зная как не загубих съзнание и не се изтърколих долу, право в ръцете на враговете си.
Мръкваше, когато те отново се показаха на брега. Събраха набързо останките от покривалата на балите, свиха ги на няколко големи топчета, привързаха ги с камъни и ги хвърлиха в дълбокото… След това внимателно затвориха платнохода, качиха се на лодката и с няколко удара на веслата излязоха от лагуната и се изгубиха.
Когато се уверих, че наистина са заминали, с голяма мъка слязох от дървото и легнах на покритата с мъх земя. Чаках съвсем да се стъмни. Едва тогава се реших да се примъкна до мястото, където бях видял лодката.
Скоро я открих. Тя беше заседнала до половината в пясъка, но след като счупих клоните, за които беше привързана, лесно я избутах във водата. Когато се качих в нея, видях, че има само едно весло, но за мен това не беше голямо нещастие, тъй като можех да греба само с една ръка.
Предпазливо се промъкнах между брега и борда на платнохода и напуснах залива. Не срещнах никого. Нощта беше тъмна, а след залез се появи и гъста мъгла.
Вече лесно можех да се ориентирам. Трябваше да се движа срещу течението, като се пазя да не ме отнесе към средата на реката. Беше доста трудно, тъй като имах само едно весло и не можех да си служа с другата ръка. Но след като надвих умората и вълнението, почувствах, че заедно с надеждата за спасение и отмъщение отново ми се върна цялата предишна енергия.
Умеех да греба и отиването ми до плантацията беше само въпрос на време, стига да не попаднех на водовъртеж или да бъда завлечен сред реката.
След като бях гребал вече половин час и се убедих, че никой не ме гони, спрях да си почина. Бях отплавал доста далеч от свърталището на убийците, така сполучливо наречено Дяволски остров.
С удоволствие бих излязъл на брега, за да стигна пеша до плантацията, но реших, че е по-безопасно да остана в лодката. Така не рискувах да срещна диви зверове или хора и при всеки подозрителен шум можех да се скрия в храсталаците около брега.
Не мина и четвърт час след изгрева на слънцето, когато достигнах до пристанището на плантацията Уудли.
Тук нямаше никакво жилище, бяха привързани само две лодки, които веднага познах.
Толкова рано не се надявах да ме види някой, а и не желаех това. Минаха вече няколко часа, откакто изчезна всяка опасност, и сега аз мислех за бъдещето — как да отмъстя на пиратите убийци и как да докажа престъплението им.
Знаех, че в тази необикновена страна, където живееха Уудли, човек трудно можеше да намери правосъдие, ако сам не се погрижи. Затова реших, че въпреки доказателствата, които имам, трябва да заловя Брадли с хитрост.
По-добре беше негрите от плантацията да не ме виждат, преди да се срещна с домакина и да съставим план за действие.
Привързах лодката на брега, навлязох между дърветата и предпазливо се запътих към къщата.
Глава двадесет и първа
Уплашеният негър
Не срещнах никого, докато минавах между купчините дърва, приготвени за зимата. Оставаше да вляза в къщата, без да ме забележат негрите, които вероятно вече работеха наоколо.
Чуваха се човешки гласове и кучешки лай. Не трябваше да се приближавам много. Бях толкова променен, че едва ли биха ме познали: дрехите целите в кал, изцапани с кръв, лицето измъчено, ръката с превръзка. Но точно това беше опасното.
Докато размислях как да постъпя, чух шумолене на листа и приближаващи се стъпки. Някой идваше от къщата към мен. По тежкото и лениво ходене познах, че е негър, и скоро се убедих, че не съм се излъгал.
Идваше Джек, предишният ми водач. По-добра среща освен със самия мистър Уудли не можех да
