— Къде? — обади се Франсоа, който заедно с братята си слушаше разговора. — Къде другаде, ако не в прериите?
— В прериите? — неволно повтори бащата.
— Да, папа. Изпрати Базил, Люсиен и мен. Обещавам ти, че Ще намерим бял бизон!
— Ти си прав, Франсоа — извика Базил. — Аз сам исках да предложа това.
— Но вие чухте какво е казал господин Шото. Невъзможно е Да се намери бял бизон! А пък аз почти обещах!…
Неудоволствие и досада се четяха по лицето на полковника. На Люсиен му дожаля, като гледаше баща си така разстроен.
— Папа, господин Шото познава търговията с кожи, но фактите не съответстват на думите му. Нали Юго е видял две или три кожи в Сен Луи. Все някой трябва да е намерил бизони. Освен това чувал съм, че индианските вождове високо ценят тези кожи, носят ги като наметала, и белите бизони често могат да се срещнат сред индианските племена. Всичко това доказва, че те се въдят в прериите. Защо да не можем да ги срещнем?
— Да влезем вкъщи — каза полковникът, явно доволен от предложението на синовете си. — Да вечеряме и после ще поговорим.
По време на вечерята и след нея въпросът се обсъждаше от всички страни. Най-после полковникът се съгласи, тъй като много му се щеше да угоди на принца. Допадна му предприемчивостта на синовете му и той не искаше да охлажда техния порив. Често хвалеше момчетата пред съседите и приятелите си, като ги наричаше „малки мъже“ и „млади ловци“. Ланди беше възпитавал в тях самостоятелност, бе ги научил да яздят, да плуват, да хвърлят ласо, да пълзят по високи дървета, да се катерят по скали. Те бяха привикнали да спят на открито, в гората, в прериите — навсякъде, където поискат, покрити само с одеяло или бизонова кожа. Хранеха се просто и благодарение на своите познания по ботаника можеха да извлекат храна от дърветата и растенията, там където други биха умрели от глад. Освен това знаеха как да запалят огън без огниво и да познават посоките без компас — по небето, скалите и дърветата; прекрасно знаеха географията на местността от тяхното жилище до самия бряг на Тихия океан.
Въпреки всички опасности, дето можеха да сполетят синовете му, ако попаднеха в ръцете на индианците, полковникът все пак реши да ги пусне. Това може да изглежда странно. Но то криеше тайна, която читателят по-късно ще научи.
На сбогуване бащата извади от джоба си малка кожена кесийка, украсена с ежови игли, предаде я на Базил и каза:
— Пази това, Базил! Ти знаеш какво е то; никога не се разделяй с този предмет, от който може да зависи животът ви. Да ви пази Бог, мои храбри момчета! Сбогом.
Базил взе кесийката, закачи я на гърдите си, стисна бащината си ръка и бързо се отдалечи. Люсиен изпрати целувка на баща си й махна на Юго. Франсоа се приближи до слугата, дръпна го за дългите мустаци и със силен смях препусна след братята си.
Няколко минути полковникът и Юго гледаха след тях. Щом наближиха гората, трите момчета се обърнаха, свалиха шапки и извикаха последно „сбогом“, на което полковникът и Юго отговориха по същия начин. Когато звукът от гласовете им замря, се чу провикването на Франсоа:
— Не бой се, папа, ние ще ти донесем бял бизон!
Глава трета
Младите ловци се отправиха към залеза и скоро се озоваха във величествена гора. По това време на запад от Мисисипи селища на белите се срещаха рядко. По бреговете бяха скупчени жилищата на заселниците. Зад тях на стотици километри се простираха блата и гори. След час момчетата навлязоха в онази част на гората, където обикновено ходеха само индианци или местни ловци. Ала те добре я познаваха от предишни обиколки.
Вечерта се разположиха на една поляна. Бяха решили да се установят тук два часа преди залез, за да имат време да се приготвят за нощуване, да разпънат малката палатка. Но вечерта беше чудесна и всички предпочетоха да останат на открито.
Базил забиваше колчетата, Люсиен наглеждаше запаления огън, а Франсоа скубеше двата диви гълъба, убити по пътя.
Сред поляната пасяха три коня. Черният, полуарабски, много силен и умен, беше любимецът на Базил, наречен Черният сокол в чест на смел индиански вожд, бивш приятел на стария полковник. Другият, обикновен червеникав кон, беше спокойно и добре охранено животно с прякор Буржоа. Той беше на Люсиен. Третият бе толкова малък, че можеше да бъде взет за пони и принадлежеше към онази буйна порода, която наричат мустанги. Този кон, който с петната си напомняше пантера, се наричаше Котка и принадлежеше на Франсоа.
На известно разстояние стоеше муле с калносив цвят и с бели петна по гърба. То беше, както всички мексикански мулета, извънредно зло, затова го и поставиха по-далече от конете, от които особено не понасяше мустанга. Наричаха го Жанет и Длъжността му беше да носи палатката, провизиите и покъщнината. Тук беше и тъмночервеникавото куче Маренго, дето можеше да бъде сбъркано с кугуар, ако не бяха широките му клепнали уши и дългата черна муцуна.
Франсоа пусна изчистените гълъби във врялата вода, прибави парче сухо месо, сол и пипер, подправи всичко това с брашно и започна да подсилва огъня.
— Жалко, че нямаме никакъв зеленчук! — каза той.
— Почакай! — извика Люсиен. — Там, край гората, има доста треви. Да видим няма ли да се намери нещо за нас.
Ала там Люсиен не откри нищо, едва на брега на ручея, който течеше между дърветата, наскуба цял сноп индианска ряпа и див лук.
— Истинско щастие! Сега ще стане чудесна супа! — радостно извика Франсоа, наряза корените и ги пусна в котлето.
Не след дълго супата беше готова и братята насядаха на тревата да вечерят. Те бяха взели запаси от сухари за няколко дни. Когато ги свършеха, смятаха да започнат брашното, а свършеха ли и него, щяха да карат съвсем без хляб, както бяха правили често по време на предишните си екскурзии.
Докато се гощаваха с вкусната супа, се чу шум, нещо жълто се мярна по поляната и бързо се покатери на едно дърво. Това беше катерица. Притисната до стеблото, тя се готвеше да направи нов скок.
— Колко е красива! Папа охотно би дал двадесет долара за такава кожа.
— Ще я получи много по-евтино — отбеляза Франсоа, като посегна към пушката си.
— Чакай, Франсоа — каза Люсиен. — Нека по-добре Базил да опита, той е по-добър стрелец от теб.
— Съгласен съм — отговори Франсоа. — Ако той не улучи, аз ще бъда готов.
Базил стана и взе дългата си пушка, а Франсоа се въоръжи с двуцевката.
Катерицата скочи на едно разцепено от буря или гръм дърво, което стоеше малко настрана от другите. Голото стебло се издигаше на двадесет метра височина и само на върха му стърчеше крив сух клон.
Докато Базил и Франсоа приготвяха пушките, катерицата скочи още веднъж и се сви на върха на този клон. Можеше да бъде застреляна само като се отидете близо до дървото и това не беше трудно, тъй като тя като че не обръщате внимание на присъстващите. Разперила като ветрило пухкавата си опашка, катерицата с удоволствие се греете на слънце. Момчетата тихо вървяха през поляната. Базил крачеше напред. Когато повдигна пушката и се прицели, катерицата, която досега не го забелязваше, изведнъж отпусна опашка, смъкна се от клона и се притисна към кората на стеблото. От какво се уплаши? Явно, не от момчетата — би се скрила зад дънера, както правят катериците. Муцунката й беше обърната нагоре по посока на хищната птица, която се въртеше над поляната.
— Почакай — прошепна Люсиен, хванал Базил за ръката. — Това е червеноопашат ястреб. Да погледаме как ще се спусне.
Започнаха да наблюдават. Клоните ги скриваха и ястребът не ги забеляза или пък бе твърде зает с преследването на плячката си, та не им обърна внимание.
Люсиен едва бе свършил фразата си, когато ястребът със силен крясък се спусна върху катеричката. Но
