отрасли, които имат влияние върху напредъка на човечеството. Затова особено ме заинтересува отглеждането на този материал, който след преработка се превръща в един от главните елементи на нашето облекло.
Показаха ми зелените зърна на памука, покрити с лек мъх. Разбрах как ги сеят, как премахват плевелите, за да не заглушат младите растения. Видях как се появява белоснежният цветец, как след това плодната кутийка се пуква и пред погледа на плантатора се открива късче бял памук. Присъствах и на прибирането на реколтата, на подготовката за изпращане на пазара.
За всичко това ми разказваше Уолтьр Уудли, но очарователната му сестра също присъстваше на тези уроци. Всичко се запази в моята памет така, че никога не бих могъл да го забравя. С удоволствие бих го изслушал още веднъж, дори да се наложеше да остана до следващата реколта, но положението ми на случаен гостенин, разбира се, не позволяваше това. Ето защо след една седмица си тръгнах от плантацията.
На пръв поглед в това мило семейно гнездо сякаш не можеше да има скрита рана, но аз все пак чувствах, че има нещо. Все още само смътно подозрение, то бе достатъчно, за да ме огорчи.
Не бях забравил Нат Брадли, нито безцеремонния маниер, с който обсъждаше работите на Уудли, и особено вида му, когато говореше за Корнелия.
Името на този господин бе споменато неведнъж, докато бях при Уудли. Уолтьр не бе преувеличил, когато ми казваше за антипатията на баща му към Брадли. В това нямаше съмнение. Старият джентълмен винаги се изразяваше за него с най-резки думи и не го наричаше по друг начин освен „оня негодник“. Виждаше се, че той знае нещо за този човек нещо толкова сериозно, щото не се решаваше да го каже нито на децата си, нито на слугите.
Никой и не мислеше да защитава бившия съсед от нападките на стареца. Уолтьр също често изразяваше своята антипатия. Само мис Уудли мълчеше.
Но един-два пъти успях да забележа, че това мълчание крие някаква жестока борба у нея и тя изпитва желание да бъде прекратен този разговор.
Не знаех какво да мисля. Имаше ли тайна между Брадли и мис Уудли или дори взаимни чувства?… Тази мисъл ме огорчи още тогава, когато едва познавах мис Уудли, а сега, когато изпитвах към нея истинска привързаност, ме измъчваше още повече.
Наистина това бе само предположение, но една случка малко преди заминаването ми го потвърди.
Често ходех край реката, където строяха платнохода. Отначало той напомняше Ноев ковчег, но малко по малко приемаше определена, макар и странна форма. Работата се ръководеше от един бял, специалист по корабостроене. Наричаше се Уилям Блен. Помагаше му друг бял, лоцман от Мисисипи. Останалите работници бяха негри. Тук имаше дърводелци, железари и други. Някой от тях щяха да се върнат с платнохода в Ню Орлеан, когато откарват памука. Заинтересувах се от работата по строежа на кораба, макар Уилям Блен да не изпитваше желание да ме посвети в тайните на своето изкуство. Другарят му също не се отличаваше с вежливост. Поведението на двамата ме накара да си създам представата, че такива са местните работници, но по-късно разбрах, че те не са тукашни. Работели ту тук, ту там, където намерят работа.
Една вечер Уолтьр бе излязъл от къщи, когато сестра му пожела да говори с него и изпрати няколко души да го потърсят.
Пратениците дълго време не се връщаха. Помислих, че Уолтьр е отишъл да разгледа кораба, и тъй като нямах друга работа, се отправих към реката. Тя минаваше на осемдесет метра от къщата, през бившите имоти на Брадли. Когато стигнах там, видях, че няма нито един работник. Слънцето отдавна бе залязло и всички бяха отишли да вечерят.
Реших, че Уолтьр отдавна вече трябва да се е прибрал. Запалих цигара и продължих. Вървях полека. Пътят минаваше през малък храсталак. Под дърветата бе съвсем тъмно. Небето се покри с облаци и едва виждах пътеката. От време на време проблясваха само светулки. Трябваше да се движа напред колкото се може по-предпазливо, от дърво към дърво, да спирам на всяка крачка, за да не загубя пътя.
Глава шеста
Странният разговор
Изминах близо половината път, когато на излизане от храсталака чух човешки гласове. Говореха двама мъже и по тона им се познаваше, че е за нещо важно. Спрях и се вгледах в тъмнината. Насреща ми вървяха двама души. Скоро се изравниха с мен.
Вървяха бързо, виждаше се, че добре познават пътя. Бе толкова тъмно, че едва различавах сенките им, а те не ме и забелязаха. Канех се да им извикам, когато познах единия от гласовете. Беше гласът на грубия корабостроител Блен. Неговият събеседник беше вероятно помощникът му Стигнър.
Нямах ни най-малко желание да се срещам с тях, затова отидох встрани — и се скрих зад едно дърво. Тогава чух думите:
— Казваш, че ще има най-малко двеста денка?
— Да, реколтата е много добра.
— Толкова по-добре. Направи така, че всичко да се събере в платнохода, стари ми Блен. Всичко трябва да се откара на един път.
— Можете да бъдете спокоен. По-скоро ще направя кораба по-голям, отколкото по-малък.
— Отлично. Ако всичко успее, това ще бъде един от най-добрите ни удари… Не усещаш ли миризмата на тютюн?…
— Да.
— Някой неотдавна е пушил. Мирише на цигара. Вероятно този проклет чужденец или пък Уолтьр Уудли наскоро са минали оттук.
Около половин минута не се чуваше никакъв звук. Те бяха спрели и се ослушваха.
Сега най-малко откогато и да било исках да се срещна с Блен и неговия спътник. Последният не бе Стигнър. Бих го познал по гласа. Този глас също бях чувал някъде, но сега не можех да си спомня къде.
Стоях съвсем неподвижно, с все още запалена цигара, обърната към дланта. Надявах се да чуя нещо интересно, тъй като в това, което чух досега, имаше тайнственост. Кой можеше толкова да се интересува от строежа на платнохода и от реколтата на Уудли?
Да не би управителят? Бях разговарял един-два пъти с него, но не бих познал гласа му. Събеседниците отминаха, говорейки толкова тихо, че не можах да чуя нито думица. Скоро бяха вече надалеч от мен.
Когато се убедих, че и те не могат да чуят моите стъпки, продължих пътя си, като все още мислех за тази среща. Гласът на непознатия гърмеше в ушите ми, но не можех да кажа чий бе той. Все си мислех, че не е управителят. Когато се върнах, се убедих, че не греша. Управителят стоеше на прага. Съвсем ясно беше, че не би могъл да ме изпревари.
Уолтьр също бе в къщи и аз му казах какво съм чул.
— Вероятно някой от съседите ни се интересува от нашите работи — каза той с безгрижен смях. — Но не бих могъл да кажа кой от тях е толкова доброжелателен. А — добави, след като помисли, — струва ми се, че се сетих. Обещахме на иконома на платнохода един процент от продажната цена, ако товарът благополучно иде в Ню Орлеан. Вероятно някой приятел на Блен го е поздравявал с тази изгодна сделка.
— Може би — казах аз, но не бях убеден в това.
— Представете си — обади се Уолтьр, — ходих следобед при един съсед и кого срещнах!
— Как мога да се сетя, когато тук не познавам никого?
— Но вие сте виждали този човек и сте чували да се говори за него.
— Тогава кой е той?
— Нат Брадли.
— Нат Брадли? Той тук ли е? Нали казваше, че ще си замине?
— Да, но това не му пречи да бъде тук.
— И какво прави тук? — попитах аз с известно безпокойство.
— Кой знае. Явно беше недоволен, като ме срещна. Вероятно си е помислил, че ще се учудя, като го видя отново тук. Твърди, че не намерил параход в Нашвил. Отлично зная, че това не е вярно. Чух, че точно по времето, когато той е бил там, от Нашвил е заминал параход. Ако е искал, щял е да се качи. Никой не знае защо е дошъл тук, какво прави насам. Казва, че наблизо имало търговец на негри, от когото смятал да
