купи евтино роби, а после да замине за Мемдлес и оттам да се качи на парахода. Не зная дали е истина. Във всеки случай сега той има много пари, защото каза, че щял да купи двадесет роби.
Докато слушах това дълго обяснение, аз изведнъж се досетих кой говореше с Блен — това бе същият глас, който тъй неприятно ме порази, когато произнасяше кръщелното име на мис Уудли.
Веднага споделих с Уолтьр своите подозрения.
— Възможно е — отвърна той. — Но не зная дали се познава с Блен и не виждам какво може да го интересува нашият памук, както и това — на един или на два пъти ще бъде прекаран.
Аз също не знаех, но това продължи да ме занимава и след като престанахме да говорим за моята среща. Чудно: никой наоколо освен Уолтьр Уудли не знаеше за новото появяване на Брадли.
През трите дни, които изминаха от тази случка до моето заминаване, аз все подпитвах отдалече, но никой не знаеше, че Нат Брадли е тук. След първото му посещение се говореше много за него, както става винаги с човек, който заминава съсипан, а се връща богат.
Що се отнася до второто посещение, направено съвсем тайно и за обяснение на което той трябваше да измисли такъв важен предлог, очевидно бе, че е направено с цел, за която той не можеше да каже.
Това бе логичното заключение. То често ми идваше наум и, не знам защо, много ме безпокоеше.
Глава седма
Страстният ловец
Макар да не ми се щеше да напусна домакините си, трябваше най-сетне да го направя. Неудобно бе да се бавя повече. Но аз силно се привързах към Уолтьр, а особено към очарователната му сестра, и затова с удоволствие се съгласих на едно предложение, което ми даваше възможност скоро пак да се срещна с тях.
Предложиха ми, като пътувам по Мисисипи, да се отбия при брат им Хенри. Това ми бе на път. С него бих могъл да ходя на лов; мис Корнелия, а може би Уолтьр ще дойдат там през зимата — защо да не дочакам тяхното пристигане.
Едва ли някой на мое място би се отказал от такова предложение, а аз просто нямах сили да го направя. Обещах да се отбия при мистър Хенри Уудли и снабден с препоръчителни писма до него, се простих със своите домакини. Отново тръгнах на юг.
Когато се явих в плантацията на Хенри Уудли и му предадох писмата, бях посрещнат така добре, както ме и уверяваха предишните ми домакини. Впрочем мисля, че бих бил посрещнат пак така добре и без писмата, които носех. Достатъчно бе да кажа, че съм страстен ловец, за да ме посрещне Хенри Уудли с отворени прегръдки. Писмата просто ускориха сближаването ни. Хенри ме прие така, като че ли вместо писма от сестра му съм му донесъл чек от сто хиляди долара.
У Хенри Уудли всичко много се различаваше от това, което видях в старата семейна къща. Вместо в комфортно, почти разкошно мебелирано жилище аз влязох в една повече от скромна къща. Приличаше на колиба, без никакви претенции за изящност, скрита под високите дървета. Заобиколена бе с магнолиеви храсти, лимони, портокалови дървета и палми, оставени да растат в диво състояние. Зад главната къща бяха разположени къщиците на негрите, които работеха в плантацията, а също и готварница и конюшня.
Макар и проста, тази къща имаше живописен изглед. Виждаше се, че тя все пак е снабдена с всички необходими за ежедневието предмети.
Тук имаше десетина ловджийски кучета. Някои от тях бяха белязани с големи резки — следи от милувката на някоя мечка или пантера. Това обещаваше вълнуващо преживяване, което, както казваха, домакинът ми много обичал — лов на хищни зверове.
Именно това развлечение накарало Уудли да се засели тук, далеч от домашните си. Заради него той се съгласил да търпи лятната жега, ужасна тук, да диша отровните миризми от блатата на Мисисипи и да се откаже от състоянието, което би получил от тютюневите или памуковите плантации. Той се задоволяваше с онази храна и фураж, които събираше от нивите и ливадите си, достатъчни да изхрани своите коне, кучета и хора.
Вече бях срещал хора, които привидно се занимават със земеделие, но прекарват три четвърти от живота си в лов и риболов. За тях земеделието е само предлог или средство да избягнат някоя друга работа, която отнема повече време. Такива типове се срещат със стотици в долината на Мисисипи и с хиляди в девствените гори на Америка.
Както външният вид, така и вътрешността на къщата показваха, че стопанинът е истински спортист. Навсякъде висяха ловджийски трофеи: кожи, зъби, хладно оръжие от всички видове и пушки различен калибър.
Малко след моето пристигане домакинът ме посвети в красотите в живота на южния трапер и скоро аз научих любопитни начини на лов и различните видове спорт, практикувани в страната.
За по-малко от месец събрах маса трофеи от всякакъв дивеч, който може да падне под куршума на един ловец в долината на Мисисипи. Имах кожи от черна мечка, червена пума, шарен рис или дива котка, черни и сиви вълци, опосуми, морски зайчета и други. В колекцията ми се появиха рогове от вирджинска сърна, кожи от алигатори и каймани.
Птиците също фигурираха в тази колекция и първо място заемаше един разкошен екземпляр индийски петел, тежък петнадесет килограма. Убих също голям американски ястреб, лебед тръбач, птица змия, червен ибис и много други редки и прекрасни птици, които се срещат по южните брегове на Мисисипи.
Но в колекцията си още нямах най-рядката и ценна птица — белоглавия орел. Няколко пъти виждах тези величествени птици да летят на недосегаема височина или пък край бреговете на реката, където ловят риба. Но както по-голямата част от членовете на семейството грабливи птици, белоглавите орли толкова се боят от близостта на човека, че трудно би могло да ги убиеш. Узнахме, че се въдят на един остров в реката, на петдесет километра под плантацията. Пролетта там видели гнездо, а о-късно и млади орлета.
Когато тези птици си правят някъде гнездо, е по-лесно да ги приближиш. Като знаех това, реших да ги посетя.
Този път отидох на лов не с мистър Уудли, а с един негър. С него вече бях правил няколко излета, когато домакинът ми си имаше някаква работа.
Негърът познаваше добре този остров, макар да не ходеше на него. Учуди ме това, че този път той идваше без желание, докато друг път открито изразяваше радостта, че ще ме придружи на лов, вместо да работи на плантацията. Трябваше около два часа да плаваме с лодка до острова, а на връщане още повече, тъй като тук течението бе много бързо. Мислех, че именно това смущава Джек, но се надявах нежеланието му да премине, щом тръгнем, затова, без да мисля повече, се отправихме към мястото, където бе вързана лодката му.
Глава осма
Белоглавият орел
Тръгнахме малко след изгрев, но скоро попаднахме на бързо течение, което близо до острова стана дори опасно.
Да спрем край брега, бе почти невъзможно — пречеха корените и водовъртежите. За щастие забелязахме едно повалено дърво, наполовина потопено във водата. Спряхме край него и здраво привързахме лодката. Това бе едно исполинско памуково дърво, толкова тежко, щото течението не можеше да го отвлече.
Опирайки се на дънера, скочих на твърда земя. Не знам защо, но ми се струваше, че гнездото трябва да бъде някъде наблизо и че скоро ще го намеря.
Тъй като виждах нежеланието на негъра да слезе на брега и ми помогне в търсенето, аз се съгласих с предложението му да пази лодката. Неговото поведение ми се виждаше чудно, но не настоявах — бе ми все едно ще дойде ли той с мене, или не. Островът не изглеждаше голям и можех да го обиколя по всички посоки. Стига да има тук птици, непременно щях да ги видя или чуя. Дори по-удобно ми бе да вървя сам, тъй като Джек нямаше ловджийски наклонности и лесно щеше да ги изплаши.
Веднага забелязах, че съвсем не е така лесно да се премине целият остров, както отначало ми се струваше. Огромни памукови дървета и кипариси, преплетени с лиани, а също и цяла гора от дребни храсти ми пречеха да вървя. Освен това гъстите листа спираха лъчите и макар слънцето да бе изгряло само преди четири часа, струваше ми се, че скоро ще мръкне. Клоните също бяха оплетени с лиани и испански мъх и
