криле. Не можех да предположа, че ловецът е гръмнал по някоя птица на дървото, в което се заби куршумът. Стоях близо до стъблото, такава груба грешка би направил само човек, който никога не е хващал пушка. А зад мен нямаше никакви храсти.
Сърдито се запътих към мястото, където видях дима; никого не намерих. Гърмежите продължаваха, видях двама-трима ловци, ала всички бяха далеч от мен.
Това ме учуди. Можеше да се помисли, че този, който по непредпазливост без малко щеше да ме убие, се е скрил, за да не го позная. Тогава къде е гълъбът? Трябваше да го видя, когато пада или хвръква. Внимателно разгледах храстите, но не намерих нито убита или ранена птица, нито следи от кръв. Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че изстрелът не е бил случаен.
По куршума можех да намеря следите. Приближих дървото, където той се заби, и го извадих с нож. По големина надминаваше обикновен ловджийски куршум и тежеше повече от него. Това ми помагаше да намеря цевта, от която е изхвръкнал. Макар ловците да бяха пръснати из цялата гора, успях да ида до всекиго и незабелязано да проверя калибъра на пушките им. Не ходих единствено при Брадли. От всички ловци само двама бяха с пушки, и то малък калибър. Значи куршумът, който без малко щеше да ми пробие главата, е изхвръкнал от пушката на Брадли.
Без да кажа никому за случката, започнах да обмислям как да действам.
Да го обвиня, че се е опитал да ме убие, би било нелепо. Защо би искал да ме убие? Не се познавахме един друг, не бяхме се карали. Не се беше случило нищо, което да направи обвинението ми вероятно. Дори да бе гръмнал Брадли, никой не би повярвал, че се е прицелил в мен, а не в гълъб. Щяха да го обвинят в непредпазливост, но не и в такова тежко и невероятно престъпление. По много причини реших засега да скрия подозренията си и да ги споделя с Хенри, когато се върнем вкъщи.
Все пак реших да наблюдавам внимателно Брадли и да забележа каква далекобойност има неговата пушка. Започнах да го търся, ала чух някой да казва, че вече не го вижда между ловците. Друг отбеляза, че тук няма нищо чудно — Нат Брадли никога не е обичал лова. Вероятно се е върнал сам вкъщи.
Глава тринадесета
Отказът
Не мога да изразя мислите си за Нат Брадли и неговите странни действия. Помня само, че тези мисли бяха мрачни и горчиви. Неведнъж чувствах страшна злоба към този човек, който се опита да ме убие и който вероятно е намерил средство да накара мис Корнелия Уудли да го обикне. Не можех да скрия от себе си, че тази мисъл най-много ме измъчваше.
Изчезването на Брадли лесно можеше да се обясни. Не знаех къде се е дянал, но нещо ми подсказваше, че се е върнал в плантацията. Мис Уудли остана сама вкъщи. Той не би пропуснал такъв случай.
За мен ловът на гълъби бе загубиш вече цялата си привлекателност и аз реших да се върна в плантацията. Без да казвам на никого за намерението си, излязох от гората и тръгнах по обратния път.
Вървях бавно и си мислех имам ли право да наруша това усамотение, мисълта за което ме караше да побеснея. Няма ли и двамата да сметнат, че съм глупав и смешен?
Зелената поляна около къщата беше засадена с дървета. Пътечки я пресичаха във всички посоки, а в най-гъстите и сенчести места бяха сложени пейки. Ограда заобикаляше поляната.
Пътят ми минаваше през тази градина. Отворих вратичката и тръгнах, но неочаквано чух два гласа. Първият бе на Брадли. Спрях и се вслушах. Това, което той казваше, бе толкова неочаквано, щото никак не се засрамих от шпионската си роля.
— И така, това е всичко, което имате да ми кажете — изрече той.
— Да — отговори женски глас, който бе като че на мис Корнелия. — Това е безвъзвратно и окончателно решение — каза младото момиче с твърд глас.
— Вие смятате, че не съм достатъчно богат. Искате да се омъжите за голям земевладелец, дето ще ви даде разкоша, за който сте достойна. Затова ми отказвате, нали?
— Господин Брадли, това няма никаква връзка с моя отказ.
— Кажете ми истината, Корнелия. Ако това е причината, аз мога да ви обещая…
— Аз казах истината веднъж завинаги. Безполезно е да продължаваме разговора. Повтарям: Нат Брадли, аз никога няма да бъда ваша жена!
Младото момиче така енергично повтори тези думи, щото сърцето ми радостно заби.
Настана мълчание. С вълнение очаквах отговора на моя враг.
Той заговори с полузаплашителен-полуумолителен тон:
— Недейте казва това, Корнелия, недейте! — И няколко секунди мълча.
— Значи вие не искате, не искате? — заговори той отново. — Добре! Но кълна се в небесата, че докато съм жив, няма да бъдете жена на другиго, пък ако станете, веднага ще овдовеете. Кълна се в Бога, че дори това да струва живота ми, пак ще убия в сватбения ви ден този, който се ожени за вас. Сега избирайте: или моя жена, или вдовица на някой безумец. Ако знаех, че това може да бъде този господинчо, който е на гости при брат ви, скоро бих се справил с него, дявол да го вземе… Още преди да залезе слънцето.
— Нат Брадли — прекъсна го с негодувание момичето, — благоволете да млъкнете, вече не искам да слушам позорните ви думи! Махайте се оттук или брат ми ще научи какви волности си позволявате в негово отсъствие!
Повече никой нищо не каза. Чух отдалечаващи се крачки и шумолене на дрехи. Разбрах, че мис Уудли сложи край на разговора, като си тръгна.
Не можех да не бъда доволен, задето съм тръгнал след съперника си. Вече успокоен, исках да се върна пак в гората, за да убия още няколко гълъба, докато се мръкне. Но думата „господинчо“ още гърмеше в ушите ми и като си спомнях това, сякаш пак чувах да пищи куршумът на Брадли. Тръгнах към мястото, където той бе говорил с мис Уудли, и изведнъж се оказахме лице в лице.
Ако моята сянка му се беше явила, вероятно нямаше да се ужаси повече. Явно, бил е убеден, че ме е убил — това бе причината за неговото смущение, когато ме видя жив и здрав пред себе си. За миг поне нахалството му го бе напуснало. Гласът му трепереше, гледаше ме със страх и смущение.
— Позволете ми да видя пушката ви, мистър Брадли — казах аз.
— Пушката ми! — извика той престорено учуден. — С удоволствие. Но позволете ми да знам, защо ви е необходимо това?
— Защото в джоба си имам куршум, който мина на по-малко от един пръст покрай главата ми. Иска ми се да зная кой е ловецът, дето без малко щеше да ме убие… случайно.
— Боже мой! Надявам се, не съм аз?
— Дявол да го вземе! — извиках, когато се убедих, че куршумът бе тъкмо за пушката на Брадли. — Именно вие сте се оказали толкова несръчен. Ще ви препоръчам, когато ходите на лов, да стреляте по пернат дивеч, а не по „господинчовци“ като мен. Надявам се, че ме разбирате, мистър Брадли?
И без да дочакам отговор, бързо се обърнах, излязох през градинската врата и отново се присъединих към ловците. Отдадох се на лова с такова усърдие и увлечение, щото дори сам се учудих.
Никой не знаеше за случката и аз реших, че е безполезно да разказвам на Уудли как без малко утре трябваше да ми копае гроб.
Когато се върнахме вкъщи, заварихме мис Уудли сама.
— Къде е Нат Брадли? — попита мистър Хенри.
— Не зная — бе нейният отговор.
От негрите разбраха, че щом се върнал в плантацията, Брадли заповядал да му оседлаят коня и заминал, без да се сбогува с никого. Хенри не намери тук нищо странно. Според него Брадли въобще бил странен човек, свикнал да прави каквото си иска.
Колкото до мене, неочакваното му заминаване съвсем не ме учуди. След разговора му с домакинята той трябваше да си отиде, а след разговора му с мен — вече не можеше да остане тук.
Започнах да мисля какво ли ще направи този негодник. Ще се подчини ли на волята на мис Уудли и ще приеме ли мълчаливо моето заплашване, което без съмнение е разбрал? Като познавах вече характера му, очаквах да ми обяви дуел с ножове или пушки според обичая на неговите съотечественици. Не разбирах защо веднага не ми обяви дуел. Наистина пушката му не бе пълна, а револверът вероятно не бе у него. Не ми обяви дуел или защото нямаше оръжие, или защото бе стреснат от моето появяване. Но рано или късно аз очаквах от него секунданти или поне писмо.
