Орлеан щяхме да пристигнем не по-рано от средата на зимата.
Слънцето залезе, а ние не бяхме се отдалечили и на двадесет километра от плантацията. Още не бяхме отминали острова, където бях убил белоглавия орел. Освен ако го бях пропуснал, въпреки че гледах доста внимателно.
През деня взех пушката си и стрелях по птици или по-големите риби, които плуваха зад кораба. Даже убих един доста голям ястреб, който падна във водата, но грубият капитан не пожела да отвърже лодката, за да го прибера. Но дори и безполезен, този лов много ме развличаше. Той бе една от причините да избера такова пътуване.
Когато се смрачи, по неволя оставих това занимание. Но нямаше какво друго да правя. Да говоря с такива спътници, не можех, книги забравих да си взема, пък и на димящата лампа в тъй наречената каюта не можеше да се чете. Не можех дълго време да остана в тази миризлива дупка с четиримата бъбриви и глупави негри, на които, не знам защо, заповядаха да не излизат. Двамата бели бяха останали горе. Взех със себе си одеялото и реших да прекарам нощта на палубата. През деня беше горещо, но сега стана доста хладно. Завих се с одеялото, като покрих и главата си. Тази предпазливост не бе излишна, тъй като от блатата духаше силен вятър. Запалих цигара и започнах да се разхождам по кръглата палуба, но беше студено, нощта беше тъмна, а подът така лошо направен, че рискувах да се нараня или да падна във водата.
Спрях и се загледах в тъмните вълни на реката, в светулките, дето се носеха покрай обраслия с храсталаци бряг. Вслушвах се в тези гласове на природата, които ме обхващаха от всички страни. Чуваше се нещо като ридание подобно на котешко мяукане; това бе гласът на кугуара. По-наблизо се чуваха гласове на нощни птици, гръмкият като тръба глас на дивата гъска, жалният повик на кукумявката.
Дълго време стоях и слушах. Нито една човешка душа не ми пречеше да се вслушвам в този нощен химн на природата. Негрите останаха в каютата, а двамата бели на палубата бяха мълчаливи и неподвижни като призраци. После заговориха тихо, но до мен не достигаше нито звук.
Стоях колкото се може по-далече от тях. Макар и да не чувах гласовете им, разбрах, че говорят с голямо въодушевление. Издаваха ги жестовете им. Дали не говореха по мой адрес? Въпреки тъмнината усетих, че се обърнаха към мен. Знаех, че са недоволни от присъствието ми на кораба, но не можех да разбера защо.
Въпреки постоянната им грубост не бях помислил, че може да ме застрашава някаква опасност. Но сега тази мисъл ми мина през главата. Припомних си разказите за лодкарите по Мисисипи, които ги рисуваха като хора, способни на всичко, даже на убийство.
Но защо им е да ме убиват? Багажът ми нищо не струваше. Не можеха да предполагат, че имам и много пари. Най-сетне тук имаше четирима негри от плантацията на ескуайър Уудли, те щяха да разберат. Не, тази мисъл бе направо смешна и аз я пропъдих.
С настъпването на нощта те престанаха да пресичат реката. Кормилото стоеше неподвижно и платноходът се носеше с около десет километра в час. На това място течението беше много бързо.
Бръкнах в джоба си за цигара и разбрах, че съм си забравил табакерата в каютата. Когато тръгнах да си я взема, приближих до Блен и Стигнър. Единият държеше кормилото, другият стоеше до него.
Краят на догорялата ми цигара още не беше изгаснал. Минавайки край тях, дръпнах силно, огънчето се разпали. Светлината ми разкри две освирепели лица. Те носеха печата на престъпен замисъл. В този миг бих повярвал, че искат да ме убият, стига да бях разкрил мотива им за това.
Двамата ме изгледаха мълчаливо, без да се помръднат.
Аз също безмълвно ги отминах.
Глава шестнадесета
Вън от борда
Когато слязох в каютата, видях четиримата негри да спят дълбоко, проснати на пода. Бяха много уморени след цял ден работа на кормилото.
Лампата едва осветяваше каютата и с мъка намерих табакерата. Запалих една цигара на лампата и помислих дали не е по-добре да не се връщам на палубата — тук поне не бе толкова студено. Но миризмата на чамовите дъски и изпотените ризи на негрите бе нетърпима. Предпочетох пак да се върна навън.
Когато се изкачих по стълбата, чух глъчка на палубата. Учудих се, тъй като двамата стояха в същото положение и на същото място, където ги оставих. Отправих се към мястото си, но изведнъж чух бесния вик на Блен:
— Кълна се в пъкъла, ние отиваме във водовъртеж! И той се хвърли върху мен с котва в ръка.
Преди да отскоча, тежката котва ме удари в гърдите и ако не я бях хванал с двете си ръце, щях да полетя във водата. Вече знаех истинското намерение на Блен.
— Пуснете или ще попаднем във водовъртеж!
При тези думи той пусна котвата. На светлината на цигарата в ръката му блесна стоманено острие. В същия миг усетих гореща болка в рамото си. Изпуснах котвата и паднах по гръб във водата.
Няколко секунди се държах над повърхността благодарение на дрехите си, но един нов удар с котвата ме накара да потъна. Нешо забуча в ушите ми, усетих болка в гърдите. Направих страшно усилие и отново изскочих на повърхността. Не можех да разбера къде съм… Сякаш се бях пробудил от страшен сън.
Когато се посъвзех, си спомних, че съм паднал от платнохода; спомних си как ме блъснаха оттам, как се борих и защо не можех вече да се боря.
Държах се над водата не толкова благодарение на инстинктивните усилия, които правех, колкото на мушамата, която бях надянал. Без нея отдавна бих потънал. Когато се опитах да плувам, разбрах, че дясната ми ръка е напълно безпомощна. Огледах се за платнохода. Разбира се, не можех да викам или да искам помощ — това щеше да бъде не само безполезно, но и опасно. Разбрах, че трябва да се боя повече от капитана и неговия помощник, отколкото от вълните на реката и от всичко, което ме дебнеше в нея. Предпочитах да се поверя на вълните, отколкото да се боря с тях. Ала не можех дълго време да се задържа отгоре. Чувствах, че все повече отслабвам. Трябваше да правя страшни усилия, за да не изгубя съзнание и да потъна.
Течението ме носеше бързо, но не ме изхвърляше към брега. Реката беше толкова широка, щото бреговете й не се виждаха. Но и да ги видех, не можех да се приближа до тях. Единственото нещо, за което още имах сила, бе да се държа над водата.
Скоро щях да потъна. Тази страшна увереност все повече ме завладяваше. Започнах да се отнасям почти хладнокръвно към неизбежната си гибел.
Като светкавица преминаха през главата ми всички събития в моя живот. Баща, майка, сестри, братя — всичко, което неотдавна бях напуснал, изпъкна пред мен с поразителна яснота. Неизразима скръб обхвана сърцето ми…
Неочаквано нещо силно ме блъсна в гърба. Побиха ме тръпки — внезапен и коварен бе този удар в тъмнината. Без съмнение това сигурно е алигатор. Очакваше ме страшна смърт. Бях чувал, че в тукашните реки ги има в изобилие.
Направих страшно усилие да се отдалеча от чудовището, но напразно. Той ме гонеше и пак се хвърли на плещите ми. След няколко секунди щях да почувствам челюстите му, щеше да се чуе хрущенето на моите кости… С ново усилие обърнах главата си към него: така можеше да се свърши по-скоро… Но вместо очаквания ужас намерих спасението си. Това, което мислех за алигатор, бе едно дърво, което водата влачеше с доста голяма бързина. Дървото беше голямо, можеше да ме издържи — бях на края на силите си, изтощен, полумъртъв от болка, умора и ужас. С мъка се покачих върху него и се проснах, като благославях Бога за спасението си. В следващия миг изгубих съзнание.
Глава седемнадесета
По волята на вълните
За щастие мократа ми мушама се беше закачила за клоните на дървото и ме бе предпазила да не се изтърколя във водата. Припадъкът ми не беше траял дълго, както разбрах от разстоянието, дето бях изминал, влачен от течението.
Когато се свестих, ми се стори, че дървото все още плава, но после го видях спряло край брега, закачено за нещо.
