Глава четиринадесета
Заминаването
След няколко дни се състоя големият лов на мечки, за който ми бе говорил мистър Хенри, и аз взех активно участие в него.
Това беше истински празник за мен, толкова повече че Брадли не беше там и не се страхувах, че ще се прицелят в мен вместо в някоя мечка, и то по-сполучливо, отколкото първия път.
Брадли не се появяваше в плантацията. Но през това време моят домакин получи няколко писма и не знам защо, струваше ми се, че са изпратени от него. Веднъж познах негъра, който донесе писмото — бе същият, който придружаваше Брадли последния път.
След получаването на тези писма домакинът ми бе направо смазан. Досещах се каква е работата. Вероятно Брадли искаше веднага да му бъде изплатен дългът, за който ми разказа Джек. Мъчно ми бе за Хенри, но повече ме измъчваше мисълта, че скоро трябва да напусна тези чудесни хора, с които случаят ме събра.
Колкото преди се стараех да ускоря своето заминаване, толкова ми се искаше сега да измисля някакъв предлог, за да го отложа.
Скоро намерих такъв предлог, макар да бе малко странен. Заявих, че съм намислил да ида в Ню Орлеан с шлеп. По този начин можех да разгледам по-добре страната и даже да половувам. Конят можеше да ми бъде изпратен по-късно по парахода.
Тази мисъл не бе нова за мен, ала сега се появи причината да изпълня плана си, като приложа тази малка военна хитрост. Знаех, че платноходът на мистър Уудли-бащата, натоварен с памук, вече е тръгнал от Тенеси и бавно плава по течението. Трябваше да мине оттук и да спре, за да остави кошници с ябълки, орехи и други плодове, които не растяха в тропическите горещини. Вместо този товар трябваше да натовари дивечови кожи, които ловецът всяка година изпращаше за продан в Ню Орлеан.
До пристигането на платнохода оставаха една-две седмици и аз печелех време.
Планът ми сполучи и никого не учуди. Така аз продължих приятното си пребиваване в обществото на мис Корнелия и брат й.
Но едва измина седмица, когато съобщиха, че платноходът е на пристанището. А мен ми се искаше да беше на хиляди километри далеч. Но какво да се прави? Най-сетне трябваше да замина.
Докато се приготвях, кожите, които изпращаше моят домакин, както и моите собствени трофеи и провизии за път бяха вече отнесени на платнохода.
Простих се с мис Уудли, но съвсем не завинаги и тръгнах към пристанището. Мистър Хенри ме придружаваше.
Неприятно се изненадах, като видях, че капитан на кораба е не друг, а антипатичният мистър Блен. Стигнър също бе тук. Екипажът се състоеше от четирима негри.
Почти се разкаях за решението си, тъй като пътуването с такава компания не можеше да бъде приятно. А трябваше да изминем заедно около четири хиляди километра.
Но да се откажа, беше вече късно, макар да виждах, че капитанът също не е доволен от моето появяване.
Всичко вече беше натоварено с изключение на собствения ми багаж, който лежеше на земята, наглеждан от негъра. Без да покаже, че го забелязва, екипажът се канеше да отплава.
— Мистър Блен, ако не се лъжа? — обърна се Уудли към капитана. — Доведох ви един пасажер. Надявам се, че ще направите всичко възможно, за да бъде пътуването му приятно. Моля ви, погрижете се за него.
— Пасажер ли? — извика Блен с престорено учудване, тъй като вече вероятно знаеше от негрите. — Но аз нямам място за пасажер.
— Как така?
— Наистина нямам!
— Тогава освободете някое място.
— Имаме само една малка стаичка и едва се побираме със Стигнър в нея. А негрите са принудени да се свират между багажа.
— Извадете тогава няколко денка отвън. Вече скоро ще пристигнете, пък ако завали, ще ги покриете.
— Няма с какво.
— Вземете кожите.
— Но…
— Никакво „но“, мистър Блен! Твърде много си позволявате!
Това бе казано с тон, който не търпеше възражения. Защо капитанът толкова се противеше на моето присъствие на кораба? Не можех да разбера това, също както и Уудли, чието учудване премина в гняв.
— Слушайте, мистър Блен — каза той. — Този кораб е на баща ми и имам право да разполагам с него. Моят приятел изяви желание да пътува с него до Ню Орлеан и аз му обещах. Недейте ми противоречи, а заповядайте на хората си да извадят няколко денка на палубата.
Блен отговори, че памукът ще се намокри и тогава трудно ще се продаде.
— На вас какво ви влиза това в работата! — окончателно се разяри Уудли. — Аз отговарям за това, не вие!
Не бях виждал Уудли толкова разгневен. Оспорването на неговите заповеди в мое присъствие и в присъствието на неговите слуги го вбесяваше. Разбрах, че ще е съвсем неправилно, ако предложа да се върна в плантацията. Би изглеждало, че Хенри отстъпва пред капитана. Аз също нямах никакво желание да отстъпя пред този субект. Най-сетне капитанът престана да мърмори и се съгласи да ме вземе.
Оказа се, че място има повече, отколкото е необходимо, и нямаше нужда да се местят денковете. В каютата имаше място даже за куфара и провизиите ми.
Хенри Уудли ми се извини за станалото, а аз му обещах да го посетя отново през пролетта. Стиснахме си ръцете и платноходът отпътува по течението на „Бащата на водите“.
Глава петнадесета
Недружелюбните спътници
Благодарение странното управление на Стигнър първите шест часа се движехме съвсем бавно. Вместо да плава по течението, виждаше се, че той го избягва. Ту приближавахме към единия бряг, ту извивахме към другия.
Десетина километра след плантацията Блен заповяда да спрат, слезе на брега с един негър и привърза лодката към голямо дърво. Тук нямаше ни пристанище, ни жилище, нищо освен гъста гора. Блен бързо се изгуби зад дърветата, а екипажът остана да се отбранява от безмилостните насекоми.
Блен се върна чак след два часа. И отново започнахме да се блъскаме от бряг на бряг. Може би това се правеше от предпазливост поради опасността от водовъртежи, които неопитното ми око не можеше да забележи, а може би имаше и друга причина, която не ми беше известна, тъй като бях чужденец.
Това ме заинтересува, но отношенията ни с капитана не бяха приятелски, за да го помоля да ми обясни странното управление или пък своята разходка.
Обърнах се към един негър, когото помнех от плантацията на стария Уудли, ала той не знаеше повече от мен. Дали пък мистър Блен не иска да ме накаже за насилственото нахлуване на кораба? Може нарочно да прави тези зигзаги и спирания, за да го помоля сам да сляза в Начед или в Пуан Купе, или някъде другаде.
Ако планът му беше такъв, без съмнение щеше да успее. Не мина и един ден, а моите спътници заедно с платнохода ми бяха така омръзнали, че реших да сляза на първото пристанище, откъдето мога да взема параход.
Целия следобед продължихме да пътуваме по същия начин. Най-малко дванадесет пъти пресякохме реката. Очевидно памукът щеше да закъснее за местоназначението си. Ако продължаваме така, в Ню
