пребиваването на разбойниците силно се отразили върху нравите на населението. Това, което се разказваше за Нат Брадли, за неговите постъпки и характер, не учудваше никого и доказваше само, че той е достоен да живее сред заселниците по Мисисипи.
Но Хенри. Уудли по характер никак не приличаше на Брадли. Рядко се срещат хора по-противоположни, по-неспособни да се сприятелят. Наистина Хенри живееше донякъде като дивак, дружеше с нецивилизовани хора, но по природа бе мек, даже изглеждаше свенлив, макар това да не е ловджийско качество.
Не можех да си обясня как един такъв човек намира удоволствие в обществото на Нат Брадли. Но не мислех за уместно да говоря за моя домакин и работите му с един негов роб. Ако не се интересувах от две близки нему лица, не бих заговорил за това, но любопитството ми бе събудено и не се стърпях да задам един косвен въпрос.
— Струва ми се, Джек, че не обичаш Нат Брадли.
— Да. Пък и никой от негрите не го обича. Него просто го мразят.
— Но белите не го мразят, нали?
— Не знам, масса, не знам.
— Как не знаеш? Твоят господар например е голям приятел с Нат Брадли.
— Мистър Хенри?
— Да.
— Та той е приятел с всички.
— Наистина ли?
— Да, той и мухата не обижда, комара на носа си не може да убие. Виж, в лова на мечки и пантери е лош, обича да ги убива. Ловът и кучешкият лай го променят, става съвсем друг човек, когато има пушка в ръце и дивеч пред него.
— Да, той обича лова и ловците. Но Нат Брадли никога не ходи на лов. Защо тогава твоят господар го обича толкова?
— Кой знае! Може да го обича, а може и да не го обича.
След този уклончив разговор Джек натисна по-силно греблата и замълча. Знаех, че африканският син никога няма да завърши разговора, така неопределено и зачаках.
Скоро Джек продължи:
— Може би, масса, тук да има особени причини. Тук, както и навсякъде, има странни случаи. Може един такъв случай да е причина…
Виждаше се, че Джек се мъчи да не се компрометира, но му се искаше и да си побъбри. Не трябваше да го подпитвам, а само от време на време да го насърчавам.
— Да, вероятно тази дружба не е истинска. Трябва да има нещо…
— Тайно — поде Джек. — Не се съмнявайте в това, господине. Негрите знаят това добре.
— Някаква тайна ли?
— Да, масса, тайна.
— Каква е тази тайна?
Сърцето ми биеше силно, докато задавах този въпрос и чаках отговора. Мислех, че негърът веднага ще заприказва за Корнелия.
— Виждате ли, масса — заговори той след малко. — Мисля, че сте приятел на масса Хенри и се питам защо да не ви разкажа какви са неговите работи с Нат Брадли.
— Аз съм искрен приятел на твоя господар — казах със сериозен глас, — ти можеш напълно да ми се довериш, Джек.
— Ето каква е работата, масса. Веднъж масса Хенри и много други ловци отидоха на голям лов. И Нат Брадли бе там. Струва ми се, това беше единственият път, когато той е излизал на лов. След дълго ходене всички насядаха да починат, да похапнат и пийнат. След закуската се заиграха на карти, струва ми се, по предложение на Брадли… вие знаете, че масса Хенри никога не играе на карти, но тук той започна да играе, тъй като всички бяха развеселени. Най-напред играха пикет, после френската игра бакара. Всички поставяха огромен залог. Масса Хенри — знаете, че е нервен — поставяше най-голям и като не можеше да играе, все губеше. Така той изгуби двадесет хиляди! И знаете ли кой ги спечели?… Масса Брадли. Масса Хенри, разбира се, нямаше в себе си такава сума, кой ще вземе на лов толкова пари?
— Разбира се.
— Тогава той даде на Брадли разписка за тази сума. Разписката се намира и досега у Брадли, тъй като масса Хенри още не е платил дълга. Ето защо масса Хенри трябва да се преструва, че е приятел на този човек. Това е истинското обяснение.
— Надявам се, че не лъжеш.
— Казвате, че сте приятел на масса Хенри. Как тогава може да сте съгласен той да дължи двадесет хиляди на този човек?
Джек каза това с разярен вид, а аз бях отговорил съвсем машинално и затова побързах да го успокоя. Той не можеше да знае каква тайна егоистична мисъл ме накара да направя това предположение.
— Не, не — казах аз с важен тон. — Само исках да кажа, че се радвам, дето между тях няма нищо по- сериозно. Паричната рана не е смъртна и най-после двадесет хиляди долара не е Бог знае каква сума за един богат плантатор.
— За един богат плантатор може би. Но за масса Хенри тази сума е огромна. Докато е жив баща му, той не може да я изплати. Той не изкарва почти нищо от своята плантация и харчи повече, отколкото печели. Ах, проклети да са тия карти! Те са добри само за хора като Нат Брадли. За щастие масса Хенри оттогава не е играл.
Макар че не желаех да се покажа нескромен, не можех да престана да го разпитвам.
— А често ли идва мистър Брадли при твоя господар?
— Това зависи…
— От какво?
— От годишното време.
— Искаш да кажеш, че през едно годишно време той идва по-често?
— Да.
Джек се умълча. Трябваше да му се теглят думите от устата.
— Вероятно идва по-често, когато има някаква работа?
— Вероятно. Лятно време идва рядко, само един-два пъти. Но зимно време е друго. Казват, че тогава имал много работа в Ню Орлеан.
— Но ако имаше много работа, тогава нямаше да има време да идва тук.
— А той намира време — сърдито забеляза негърът.
— Кога?
— Истината е, че когато сестрата на масса Хенри е тук, тогава идва и той!
Макар и да бях подготвен да чуя това, едва успях да скрия от спътника си колко ме засегна този факт. Когато се посъвзех, попитах с безгрижен вид:
— Вероятно той е годеник на мис Уудли?
— Може да е, а може и да не е.
Реших да не го разпитвам повече. На мен самия ми бе тежко да говоря за това.
Пък и какво бе за мен мис Уудли? Чувствах ли към нея нещо повече от искрено приятелство? Защо да се бъркам в работи, които не се отнасят до мен? Корнелия Уудли не е дете. Ако тя е намерила за добре да позволи на тази подозрителна личност да я обича или пък сама е обикнала Брадли, какво право имам аз да се меся? Както тя, така и нейните братя ми бяха чужди хора. Не можех да им давам съвети, нито пък те биха се ръководили от моето мнение.
За мен бе най-добре да избягна всякаква намеса в тази работа, затова — да оседлая коня и да замина!
Това изменяше донякъде програмата ми, но обстоятелствата го изискваха. Възможността да се видя отново с мис Уудли, толкова примамлива преди, сега бе тежка за мен. Обещанието, което й дадох, можеше и да не бъде изпълнено, а и тя едва ли би се загрижила за това.
Моите тъжни размишления бяха прекъснати от възклицанието на спътника ми:
— Когато говориш за дявола, виждаш опашката му. Но сега ние можем да видим и ангела.
