заедно с листата образуваха здрав покрив.
Скоро се отчаях, че ще намеря орлите, тъй като не виждах дори слънцето.
Почти бях решил да се върна назад, когато съзрях недалеч лъч светлина, промъкваща се през гъстата растителност. Помислих, че съм стигнал другия край на острова, и като исках да се убедя в това, тръгнах към светлината.
Излязох на малка поляна, образувана под едно мъртво дърво, което позволяваше на слънчевите лъчи да осветяват земята, като се промъкват между изсъхналите му клони. Това бе един грамаден рододендрон, ударен някога от гръм. Насекомите, хранили се дълги години с неговата кора, пълзяха в изобилие наоколо. Огромните побелели клони се протягаха към небето като ръцете на скелет. Макар и пречупен, върхът му се издигаше над другите дървета. В една негова цепнатина съзрях няколко вейки от други дървета. Вгледах се по-добре в здраво сплетените клони и разбрах, че точно това е гнездото, което търсех.
Докато го разглеждах с вдигната глава, чух странен звук. Приличаше на скриптенето на резец в мрамор и на смеха на някой избягал от килията си луд. Ехото мигновено поде този звук и островът като че ли изведнъж се насели е демони. Но този шум не ме уплаши. Знаех откъде иде той: белоглавите орли крещяха. Едва успях да си напълня пушката и ето че четири грамадни птици се появиха над главата ми, като закриха светлината с тъмните си крила. Това бяха родителите и децата, за които ми бяха разправяли.
Чаках да се спуснат над гнездото, за да се прицеля по-точно, но те не се спускаха. Страхувах се да не отлетят и реших да стрелям. Но те ме забелязаха и новият крясък бе сигнал за тревога. Какво бих дал сега да имах карабина с едри сачми. Но аз имах само едноцевка. Орлите продължаваха да се въртят около сухото дърво. Само два от тях имаха бели опашки и глави. Другите два бяха съвсем тъмни. Това бяха младите.
Избрах си по-големия от първите два орела, прицелих се и гръмнах. Птицата, ранена в крилото, падна до краката ми, но преди да я хвана, с плясък на здравото си крило се хвърли в храсталака. Втурнах се след нея и едва на стотина метра успях да я достигна и умъртвя с един удар на приклада. Беше женската, с прекрасни пера.
В това време другите отлетяха с пронизителни крясъци.
Глава девета
Дяволския остров
Горд със своя подвиг, метнах плячката на гърба си и реших да се върна при Джек. Но не изминал и три крачки, разбрах, че съм се загубил. Гонейки ранената птица, аз изгубих сухото дърво и пак се намирах в полутъмнина. Започнах да търся следите си. С повече търпение сигурно бих могъл да ги намеря, но това съвсем не беше лесно, когато от всички страни различни храсти и трънаци забиваха бодлите си в тялото ми. Предполагах, че островът заема не повече от три-четири хектара, и реших да вървя в права посока, за да изляза на брега и като вървя по него, да стигна мястото, където ме чака Джек с лодката.
Тръгнах направо и както очаквах, скоро видях да се процежда светлина. После видях небе, а след няколко крачки и вода. Но когато приближих повече, видях, че пред мен не е реката, а някакво блато или по-точно лагуна. Като изминах няколко крачки по нейния бряг, открих канал, по който можех да достигна до реката. След известно време забелязах лодка, която първоначално помислих за дънер. Тя бе привързана за висок кипарис, чието стебло бе наполовина закрито от околните латани. Помислих, че на острова има още някой ловец, но когато разгледах въженцето, с което бе привързана, разбрах, че е от диво грозде и е правено преди няколко месеца. Вероятно бе негодна, прогнила, захвърлена или забравена лодка.
Продължавах да разглеждам бреговете на това малко залив-че и забелязах и други следи от човешко присъствие, макар и не нови. На едно място земята бе отъпкана, като че тук често са спирали на брега, наоколо се търкаляха парчета от грубо платно, употребявано за покриване на памук. На друго място имаше купчина пепел.
Следите много ме заинтересуваха. Кой ли ще живее сред такава пустош? Но преди да реша този въпрос, трябваше да вървя към лодката. Отново започнах да се провирам през гъсталака. Когато излязох на брега, повиках Джек. Той се обади наблизо. Тръгнах по гласа му и скоро стигнах до лодката.
— Много се радвам, масса1, че се върнахте жив и здрав — каза той на своя развален английски, когато седнах срещу него.
— Защо? — попитах, учуден от неговия тон и от бързината, с която гледаше да се отдалечи от брега.
— Защото на този остров е нечисто.
— Как нечисто?
— Не знам, масса, не знам. Но казват, че нощно време там са виждали дявол. И на мен често са го разправяли това робите на масса Брадли. Неговата плантация е близо, от онази страна, но никой негър не идва тук.
— Как тогава знаят това?
— Не знам, масса, не знам. Никой не се решава да иде на този остров. Знае се само навярно, че дяволът често излиза на неговия бряг.
Сега разбрах защо на черния ми спътник толкова не му се искаше да дойде с мен. Не можех да не се посмея на суеверието му и започнах да го мъмря, задето не ми е казал това преди, за да мога по-подробно да разгледам това любопитно владение на дявола. После си спомних крясъците на орлите, тъмнината, която царуваше на острова, тайната лагуна и лодката, привързана на нейните брегове. Спомних си преплетените с лиани и испански мъх клони и престанах да се учудвам на суеверието на бедните негри от съседните плантации и на страха на моя спътник.
Мрачният изглед на това място лесно можеше да изпълни с ужас суеверните по природа негри. Но ако се разгледаха внимателно следите, които забелязах, захвърлената лодка — сигурно щеше да се разбере какъв е този демон, който според Джек и неговите приятели от плантацията на Брадли е избрал това място за своя резиденция.
Глава десета
Плантацията на Дяволския остров
По време на дългото плаване срещу течението Джек с охота ми разправи много любопитни работи, свързани с Нат Брадли и неговата плантация.
Жилището на Брадли било разположено на Големия остров, образуван от Мисисипи и предишното му корито. Тази река често променя своето корито, двата й бряга, особено десният, са изровени от заливи, лагуни, канали, които понякога образуват цели пропасти. Течението ту ги изоставя, ту пак ги пълни, ту изравя нови сякаш по свой каприз, но напуснатото корито или лагуна винаги се превръщат в тинясало, застояло блато.
На този остров се заселил Нат Брадли. Моят спътник много се чудеше как е могъл този човек, дошъл тук с двама-трима роби, за кратко време да намери средства и да накупи повече роби от тези на скуайър Уудли в Тенеси. Купувал роби, където намери. Купувал даже такива, които никой друг не искал да купи поради неспособността им да работят. Но той умеел да ги държи в ръцете си и от неговата плантация робите никога не бягали. Понякога излизали нощем, но сутрин пак се връщали. А можеха лесно да се скрият из околността и никой не би помислил да ги предаде на господаря им. Очевидно тук имаше някаква тайна.
Тези сведения ме заинтересуваха, тъй като допълваха онези, които вече имах. Но за мен бе по- интересно да узная какви са отношенията между Нат Брадли и Хенри Уудли. Виждах, че те бяха близки приятели, но ми се искаше да узная защо, тъй като бяха съвсем различни.
Дотолкова бях изучил нравите на страната, че вече знаех колко малко значение се придава тук на нравствеността на този или онзи плантатор. Заселниците в земята на чоктослите съвсем не бяха рицари като Баярд, без страх и укор. Всъщност без страх бяха, но безукорността им бе съмнителна. За тях богатството и умението да владееш изкусно револвера бяха напълно достатъчни, за да бъде признат един човек като достоен за уважение. А Нат Брадли като че нарочно бе създаден да блести в обществото на Уинсбург и неговите околности.
Няколко години преди времето, за което говорим, по правото на силния град Уинсбург бе попаднал във властта на една банда негодници от най-различни националности. Дълго време по улиците на града се разигравал безкраен и безобразен карнавал. Жителите много си изпатили.
Най-сетне бандитите били изловени и затворени, но старата мая останала в страната. Следите от
