скачал на разстояние шестнадесет стъпки: те уверяват, че сами били свидетели на това и грижливо измервали разстоянието.
Ако първият скок излезе несполучлив, ако лъвът не улови плячката си изведнъж, обикновено не се втурва да я преследва, а се обръща и избягва в противната страна.
Понякога наистина се случва плячката да му се види много съблазнителна и тогава той прави втори и дори трети скок.
Но ако и така не сполучи, решително се отказва от преследването.
Лъвовете живеят обикновено усамотени, макар че доста често се случва да се срещнат по десет и дори по дванадесет. Заедно отиват на лов и действат като си помагат един на друг.
Те нападат и умъртвяват всички видове животни, които се срещат в местността, където живеят; нападат дори грамадния носорог, макар че това чудовище често побеждава лъва. Младите слонове също така стават понякога плячка на лъва: жирафи, бизони, орикси, гну — всички трябва да отстъпят пред неговата сила.
Но не винаги лъвовете са победители в борбата с тези животни. Случва се понякога едно или друго от тях да го надвива и той на свой ред бива умъртвен.
Ловът на лъвове не е професия. Кожата им има малка стойност, месото им не е годно за храна. А тъй като ловът е придружен с голяма опасност и ловецът, както вече казахме, лесно може да избяга с кон, не биха ги и закачали, ако не унищожават добитъка и конете на фермите. Но тези нападения върху стадата озлобяват извънредно много пострадалите скватери и те горят от желание да отмъстят. Ето защо в някои местности ловът на лъвове става с особено ожесточение, което е с ужасни последици изобщо за природата.
Но там, където няма скватери-скотовъдци и тази причина не съществува, там лъвовете почти не се преследват. Дори нещо повече: колкото и да е странно, бушмените и другите скитнишки африкански туземни племена не убиват лъвовете, дори и в случаите, когато лесно могат да направят това, защото те гледат на лъва не като на враг, той е за тях доставчик на храна — те се хранят с остатъците от неговата плячка.
Хендрик, който беше чувал това по-рано, попита сега Свартбой дали е вярно.
Бушменът веднага отговори утвърдително.
— Бушмените — рече той, — обикновено дебнат лъва: те го намират или по следите, или по някакви други белези: често в този случай им помагат ястребите, които им посочват пътя. По едни или други знаци те намират леговището на лъва. Ако „тао“ си е вкъщи или яде, те чакат скрити наблизо, докато звярът излезе. Тогава се промъкват и задигат остатъците, недоизядени от него. Често намират по този начин по половин или дори три четвърти от някое голямо животно, което сами едва ли биха могли да убият.
Като знаят, че лъвът рядко се нахвърля върху хора, бушмените не се боят много от него. Напротив, те дори се радват, когато в техните места се появят много лъвове, защото се надяват, че тези прекрасни ловци ще снабдяват с храна и тях.
XIII
Замръкналите пътници
Пътниците биха говорили много по-дълго за лъвовете, ако не беше печалното състояние на конете им; трябваше да се погрижат за нещастните животни. С изключение на малкото часове, които бяха прекарали на пасището в новия лагер, тези бедни животни не бяха яли нищо още от появата на скакалците. А междувременно, макар че пътешествениците ги силеха, колкото можеше, все пак по-рано от късна нощ не можеха да разчитат да стигнат до лагера.
Беше вече съвсем тъмно, когато наближиха мястото, където бяха почивали през нощта. Беше много тъмно. На небето не се виждаше нито луна, нито дори звезди. Целият небесен свод бе покрит от гъсти, тъмни облаци. Сякаш се готвеше силна буря, но дъжд още нямаше.
Пътешествениците решиха да спрат тук, за да дадат на конете възможност да се подкрепят с трева. С тази цел те слязоха от конете, но трева не намериха. Гледаха почвата на едно, на друго място — навсякъде гола земя, ни стръкче трева.
Това беше много странно. Защото до вчера тук беше добро пасище, нали бяха спирали тук. А днес — пустиня.
Конете наведоха глави към земята, но тутакси се изправиха, като пръхтяха, явно разочаровани. Те с наслада биха яли и най-твърдата трева, защото бяха така гладни, че жадно се нахвърляха върху листата на храстите, които срещаха по пътя.
Но какво се беше случило? Нима скакалците бяха дохождали и тук? Не. Растящите тук мимози бяха запазили нежните си листа, което не можеше да бъде, ако скакалците бяха дохождали.
Пътешествениците съвсем не можеха да разберат защо беше изчезнала тревата. До вчера с положителност имаше трева тук. Впрочем така ли бе? Дали наистина вчера бяха тук? Може би бяха сбъркали пътя?
Мракът им пречеше да видят повърхността на земята. Но Фон Блум не можеше да сбърка, той вече трети път минаваше оттук. Макар че тъмнината не му позволяваше да вижда, все пак от време на време различаваше познати форми на някои дървета и храсти, които по една или друга причина бяха обърнали вниманието му при предишните му пътувания.
Учудени от това странно изчезване на тревата там, където я беше имало до снощи, те бяха готови да спрат временно, за да разгледат по-добре почвата. Но настоятелната необходимост по-скоро да стигнат до водата, ги накара да се откажат от това намерение. Запасът вода, който бяха взели, отдавна се беше свършил и сега, както самите те, така и конете им, се измъчваха от жажда.
При това Фон Блум все се безпокоеше за децата, оставени при фургона. Той отсъстваше вече ден и половина, а в това време биха могли да станат много промени, да се появят много опасности. Той дори съжаляваше и се упрекваше, задето ги беше оставил сами. „По-добре да се бях отказал от добитъка“, мислеше си сега. Започна да го измъчва предчувствие, че в лагера не всичко е в ред и колкото повече мислеше, толкова по-силно ставаше безпокойството му.
Конниците яздеха мълчаливо. Най-после Хендрик изказа предположение, че са сбъркали пътя. Свартбой също мислеше, че вървят в лъжлива посока.
Фон Блум отначало решително уверяваше, че са на правия път. Но като изминаха още една миля и самият той започна да се съмнява, а след още половин час направо заяви, че е сбъркал пътя.
Най-доброто, което можеха да направят при подобни обстоятелства, беше да оставят конете сами да дирят пътя: и тримата бяха единодушни в това. Но животните се измъчваха от глад и щом ги оставеха свободно да вървят накъдето искат, те не отиваха напред, а се нахвърляха върху храстите „мимози“ и жадно започваха да обират листата им.
Ставаше нужда да ги подгонват с шпорите или камшика: а при такива условия не можеха да разчитат на техния инстинкт.
Минаха още няколко часа. Нашите самотни конници през всичкото време яздеха в същата посока, но не виждаха и най-малка следа от фургона или лагерния огън. Решиха най-после да спрат. Безполезно беше да вървят нататък. Че лагерът е някъде наблизо, не се съмняваха, но дали беше напред или вече зад тях, в това никой не беше сигурен. Затова решиха, че е най-добре да спрат и дочакат зората.
И тримата слязоха от конете и ги завързаха за мимозовите храсти, за да могат да се наслаждават, на листата им до съмване, което щеше да стане скоро. А сами те се увиха в плащовете си и легнаха на земята.
Хендрик и Свартбой заспаха скоро. Фон Блум беше много уморен, но тревогата за оставените деца го измъчваше силно и той не можеше да заспи. Лежеше с отворени очи и с нетърпение очакваше да се съмне.
Най-после започна да просветва. Бурът веднага скочи и с бърз поглед огледа равнината във всички посоки. Случайно пътниците бяха спрели на едно малко възвишение, от което се откриваше гледка на няколко мили наоколо. Но Фон Блум не успя да огледа и половината кръг на хоризонта и радостен вик се изтръгна от гърдите му: той видя бялата палатка на фургона си.
Викът на Фон Блум разбуди спътниците му. Двамата веднага скочиха на крака и учудено гледаха познатата местност.
И колкото се вглеждаха, радостта им се заменяше от други чувства. Наистина ли техният фургон бе
