За себе си той нямаше нужда от богатство. Беше готов напълно да се задоволи с онзи прост начин на живот, който водеше и не би се грижил особено за увеличаване на богатствата си. Но върху него лежеше грижата за децата, за бъдещето на неговото малко семейство. Той не смяташе, че има право да допусне децата му да израснат като диваци, без каквото и да било образование.
Не, това не биваше да става. Те трябваше навреме да се върнат в обществото и да вземат участие в драмата на обществения живот на цивилизованите хора. Такова беше решението на Хендрик фон Блум.
Но как можеше да приведе в изпълнение това решение? Макар че неговата така наречена „измяна“ бе простена и той имаше сега право да се върне в пределите на колонията, беше още невъзможно за него: имуществото му бе твърде недостатъчно за живот в града; то би му стигнало за не повече от месец, а после? Трябваше да мизерстват.
Понякога го тревожеха мислите за това. Но сетне те само повече засилваха енергията му и той с още по-голямо упорство започваше да работи.
Последната година се труди особено енергично. За да има добитъкът му достатъчно храна през зимата, зася голям участък с царевица и ориз и получи прекрасна реколта и от едното, и от другото. Градината му също обещаваше да даде обилие от разни плодове и зеленчуци. С една дума, това малко ъгълче, където се бе настанил сега временно, представляваше сякаш оазис и изгнаникът ден след ден се радваше и любуваше на гледката на зреещите плодове. Той започна дори наново да мечтае за щастие, наново да се надява, че годините на бедствия и несполуки вече са минали.
Уви! Тази надежда не се сбъдна! Цял ред изпитания още го чакаха, цял ред нещастия, които го лишиха почти от всичко, което имаше, и го принудиха съвсем да промени начина си на живот. Макар че едва ли ще бъде правилно да се нарекат всички тези загуби „нещастия“, защото те доведоха до щастлив резултат. Впрочем, вие сами ще видите това, млади читатели, когато прочетете историята на скитника, на скватера и неговото семейство.
II
Краалът
Бившият лейтенант седеше пред вратата на своя „краал“ — така се наричат чифлиците на южноафриканските скватери. Беше захапал дълга лула и пушеше с наслада. Всеки бур пуши лула.
Въпреки многото загуби и нещастия в миналия му живот, в очите на скватера сега личеше доволство. Неговият труд, явно, щеше да бъде щедро възнаграден: царевиците, големи и пълни, се белееха като мляко сред пожълтелите листа и сърцето на фермера се радваше, като гледаше простиращите се наоколо ниви.
Но още повече го радваше видът на неговите бодри и здрави деца. Ето ги, и четиримата са около него.
Ханс — най-големият — твърд, спокоен, работеше в прекрасната градина. Най-малкият, живият и подвижен Ян, се суетеше около него и му помагаше по нещичко. Хендрик, неуморимият Хендрик, с добро лице и светли, къдрави коси, подреждаше конете в краала (краал в Южна Африка наричат и къщата, и оградата за животни). А прелестната, румена и руса Трюйе, тичаше със своята любимка — малка питомна антилопа, големите очи на която съперничеха по невинност и кротост на нейните собствени очи.
Да, Хендрик фон Блум се радваше като гледаше по ред децата си и нищо чудно — всички те бяха прекрасни по външност и всички обещаваха да бъдат добри. Ако баща им чувстваше известна болка, това бе само като гледаше малката Трюйе, която, както вече казахме, напомняше покойната му жена.
Но времето отдавна бе излекувало раната, останала бе само лека тъга; а и тя се явяваше само понякога и после погледът на бащата отново светеше с радост и надежда, когато спираше върху скъпите деца.
Ханс и Хендрик вече бяха достатъчно силни и можеха да му помагат в работата; освен тях той имаше още един работник, на име Свартбой.
Кой беше този Свартбой?
Погледнете в конюшнята и ще видите там Свартбой, който заедно с младия си господар Хендрик оседлаваше два коня. Той изглеждаше на около тридесет години, но ръстът му бе необикновено малък, не повече от четири фута. Въпреки това, бе як и набит човек. Цветът на кожата му бе жълтеникав, макар че ако се съди по името, можеше да се каже, че тя бе черна („сварт“ на холандски значи „черен“).
Носът му бе сплеснат и хлътнал между скулите, силно издадени напред; устни много дебели, ноздри широки, брада без косми; главата му почти плешива, защото само тук-там по нея имаше малки снопчета коса, прилична по-скоро на вълна, отколкото на човешки косми.
Главата му бе много голяма в сравнение с ръста, ушите — също така грамадни, а очите с кос разрез, като у китайците. Всички тези черти са отличителни за хотентотите от Южна Африка.
Ала Свартбой не бе хотентот, макар и да бе от едно племе с тях. Той бе бушмен.
Но как дивият бушмен бе попаднал на служба у Фон Блум?
Ей сега ще ви разкажа за това.
У дивите племена на Южна Африка съществува един много жесток обичай: във време на придвижванията си те изоставят на смърт в пустинята всички старци и сакати, а често дори и болните си.
Децата равнодушно оставят зад себе си родителите само с чаша вода и храна за един ден.
И бушменът Свартбой беше жертва на този обичай. Веднъж той бе отишъл с другарите си на лов и беше тежко ранен от един лъв. Другарите му, понеже не се надяваха, че той ще остане жив, го оставиха в пустинята да умре; и разбира се, той щеше да умре, ако не беше Хендрик фон Блум. Нашият бур, който се местеше в това време на друго място, случайно минаваше оттам, намери ранения бушмен, взе го в своя фургон, грижливо превърза раните му и се грижи за него, докато той оздравя. По този начин бушменът се намери в краала на скватера.
Макар че изобщо бушмените не се отличават с благодарност, Свартбой в това отношение бе изключение, той не бе забравил направеното му благодеяние. И когато всички слуги, освободени, напуснаха Фон Блум, той му остана верен и оттогава му бе дясната ръка. Сега той беше, както вече казахме, единственият слуга, ако не се смята момичето Тоти, също хотентотка; по ръст, цвят на кожата и фигура тя напълно приличаше на Свартбой.
Щом Свартбой и младият Хендрик оседлаха конете, те веднага ги яхнаха и излязоха от краала, придружени от две силни, страшни наглед кучета. Те препуснаха по равнината да докарат за нощуване воловете и останалите коне, които пасяха на доста голямо разстояние от краала. Това правеха всяка вечер, защото в Южна Африка се прибира всичкия добитък за нощуване в конюшнята, иначе дивите зверове ще го разкъсат. Затова фермерите строят до жилищата си краали, т.е. огради за добитъка с високи, здрави стени.
Тези огради са също така необходими за фермера, както и собственото му жилище, което също се нарича краал.
Щом младият Хендрик и Свартбой отидоха за добитъка, Ханс остави работата си в градината и отиде да прибере овцете, които пасяха от другата страна, недалеч от къщата.
Малката Трюйе завърза антилопата си и отиде в къщи да помогне на Тоти да приготвят вечерята. По този начин скватерът остана сам с лулата си, която през всичкото време не изпускаше от уста.
Той седеше мълчалив и се любуваше на прилежанието на децата си. Макар че всички те бяха прекрасни в неговите очи, сърцето му някак повече клонеше към неуморимия Хендрик, който повече от другите му напомняше него самия в дните на младостта му. Той с гордост се любуваше на изкуството му в ездата и го следваше с очи, докато се виждаше.
Изведнъж вниманието му бе привлечено от едно странно явление. На хоризонта в тази посока, накъдето бяха отишли Хендрик и Свартбой, но явно много по-далеч от тях, се появи нещо като мъгла или черен дим, сякаш равнината на далечно разстояние гореше. Какво можеше да е това? Нима някой бе подпалил храстите из равнината? Или беше облак прах? Но вятърът съвсем не беше така силен, че да вдигне такъв прах, а между това явлението много приличаше на облак прах. Но може би прахът бе вдигнат от някакво стадо животни, например голямо стадо антилопи, или местещи се от едно място на друго газели?… Облакът се простираше на цели мили по хоризонта. Фон Блум знаеше, че тези животни често са на стада, които заемат пространство от няколко мили. Но в дадения случай Фон Блум не мислеше, че това са антилопи.
