въженце връзват някаква стръв; животното повлича стръвта и с това дърпа въженцето и спусъкът пада. Но този начин не е сигурен — животното може да не застане точно срещу дулото и тогава куршумът или съвсем не го улучва, или го наранява много леко.
Но в Южна Африка употребяват друг начин, много по-сигурен. Животното в такъв случай или остава на място, или получава такава тежка рана, че пада мъртво на няколко крачки.
Такъв именно капан реши да направи Фон Блум.
Той избра място недалече от лагера, където растяха три млади дървета в една линия, на разстояние метър и половина едно от друго. Ако не бяха тези дървета, трябваше да забиват в земята колове. После нарязаха бодливи клони и направиха обикновен краал — с върховете навън. Големината в дадения случай не играеше никаква роля, затова за спестяване на труда, разбира се, го направиха малък. Важно беше само входът да се намира между две дървета, така че животното да не може да влезе в краала освен покрай тях.
Третото дърво оставаше отвън и към него се прикрепваше приклада на пушката в хоризонтална посока, а стволът — към най-близкото дърво до входа. По такъв начин дулото се падаше срещу третото дърво, което оставаше от другата страна на входа. Височината бе пресметната така, че дулото да се падне срещу сърцето на хиената.
После той взе пръчка, дълга няколко сантиметра, и я постави зад спусъка така, че да действа като лост. За единия край на пръчката завързаха въже и я прикрепиха за спусъка: а на другия край прикрепиха ново въженце, което, минавайки под пушката, преграждаше вратата и с другия си край бе вързано за стеблото на отсрещното дърво.
Това въженце вървеше хоризонтално и беше почти изопнато, така че при най-малкото сътресение трябваше да се дръпне спусъка и да даде изстрел.
Като приготви и напълни пушката, Фон Блум довърши устройството на капана. Оставаше само да хвърлят в краала стръв, къс месо или мърша, за да привлекат животните. Свартбой употреби за това вътрешностите на антилопата, убита тоя ден.
След това спокойно се разотидоха да спят. Не мина и четвърт час и се чу силен изстрел, и ведно с това остър вик — капанът бе свършил работата си. Тутакси запалиха факел и четиримата ловци отидоха там и намериха трупа на грамадна петниста хиена. Тя лежеше точно срещу дулото, очевидно животното не бе могло да направи и крачка след изстрела. Куршумът бе попаднал право в сърцето му.
Като напълниха отново пушката, ловците се върнаха да спят. Трупа на убитата хиена щяха да оставят на същото място където лежеше, като мислеха, че той ще послужи като предупреждение за другите хиени. Но Свартбой добре познаваше нравите на тези животни: той знаеше, че те ще изядат трупа и затова го хвърли вътре в краала като нова примамка.
На разсъмване ловците наново чуха изстрел: но този път те не станаха, а на сутринта намериха на входа на капана още един труп на хиена.
Тази война с хиените продължаваха всяка нощ, като местеха капана от едно място на друго около лагера. И скоро тези животни бяха почти унищожени: във всеки случай те се показваха много нарядко и бяха станали нерешителни, така че престанаха вече да ги безпокоят.
Но вместо хиени скоро се появиха други врагове, много по-опасни, които трябваше да унищожат — цяло семейство лъвове. Следите им ловците бяха виждали и по-рано в околностите, но сега те започнаха да посещават и лагера. Откак изчезнаха хиените, лъвовете всяка нощ дохождаха в лагера и със страшния си рев всяваха ужас у всички.
Впрочем, колкото и ужасен да беше този рев, семейството на Фон Блум не се плашеше особено, тъй като всички знаеха, че лъвовете не можеха да се покатерят на дървото.
Но макар че Фон Блум не се боеше от лъвовете, все пак съседството с тях беше крайно неприятно. Първо, досадно беше вече и това, че след залез слънце никой не можеше да слезе от дървото, защото всяка нощ от залез слънце до съмване те бяха в обсада. Второ, те се страхуваха много за кравата и квагите да не ги разкъсат лъвовете.
Ето защо скватерът реши да се опита да направи и за лъвовете също такъв капан, както и за хиените. Цялата разлика беше там, че трябваше да се прикрепи пушката малко по-нависоко, според ръста на лъва и че за примамка трябваше да се постави не труп, а прясно месо. За тази цел бе убита една антилопа.
Резултатът беше прекрасен. Старият лъв беше убит още същата нощ, следваше женската, а след още няколко дни — и голям млад мъжки лъв.
Няколко дни след това капанът бездействува, но след една седмица през нощта наново се чу изстрел и на сутринта намериха трупа на убито лъвче, по всяка вероятност последното от семейството, понеже други лъвове вече не се появиха.
XLII
Диви кучета
С опитомяването на квагите ловът на слонове тръгна доста успешно за самотните конници. Всяка седмица към запаса се прибавяше най-малко чифт хубави зъби, а понякога и два, и дори три. Те се трупаха под голямата нвана и бяха образували вече малка пирамида. Но Фон Блум не беше съвсем доволен.
— Ако имах кучета, ловът щеше да върви много по-добре — казваше той неведнъж — Разбира се, квагите са много полезни и ние често настигаме слоновете: но често ги и изпускаме. А ако имахме кучета, това не би могло да се случи.
— Нима кучетата биха могли да уловят слон? — попита Хендрик.
— Не, не да го уловят, не и да го наранят дори. Но те ще го следват по петите накъдето и да тръгне и с лая си в края на краищата ще го накарат да спре.
— При това кучетата ще отвлекат вниманието на слона от ловците — додаде Ханс — Разсвирепелият слон е много опасен. Той ще сметне, че кучетата го нападат и ще обърне към тях яростта си. Благодарение на това ловецът може да избере най-удобната минута за изстрел.
И наистина, ловците често се излагаха на голяма опасност. Квагите не бяха нито толкова послушни, нито толкова бързи като конете, а това усилваше опасността в значителна степен. И Фон Блум беше в постоянен страх, че някоя случайност може да се окаже фатална за някого от тях. Ето защо той на драго сърце би дал един голям зъб за няколко кучета, макар и най-прости дворни. Защото породата нямаше никакво значение — трябваше само да тичат подир слона и да лаят.
През ума на Фон Блум минаваше дори мисълта да опитоми за тая цел хиени. В това нямаше нищо невъзможно. Хиените често се опитомяват за лов и действат понякога по-добре от кучетата.
Веднъж Фон Блум седеше в стаята си за пушене. Така наричаше той на шега малката площадка, която си бе направил почти на върха на нвана. Оттам се виждаше цялата равнина на много далечно разстояние и старият скватер обичаше да си почива тук вечер с лула в устата.
Той спокойно пушеше и мислеше за работите си, когато изведнъж в равнината се показаха няколко животни, блестящият цвят на които му обърна внимание. Гърбът и хълбоците им бяха с цвета на сиенска пръст, коремът — бял, горните части на краката бяха оградени с черни ивици, а на муцуните също имаха черни ивици, сякаш ги бе нарисувал изкусен художник. Главите им бяха необикновено дълги и тесни и от върха им се издигаха право нагоре груби, възлести рога, извиващи се после като сърп. Предната част на тялото беше значително по-висока от задната като на жирафа, само че не толкова много: изобщо не можеше да ги нарече човек красиви. Те бяха високи от копитата до плешките пет фута, а дълги не по-малко от девет. Това бяха антилопи каами. Около петдесет.
Известно време пасяха спокойно, но изведнъж се засуетиха, затичаха насам-натам, като разтревожени от някакъв враг. След това хукнаха да бягат.
Тогава Фон Блум забеляза, че ги преследва стадо кучета! Фон Блум тутакси позна, че бяха диви кучета, които естествениците съвсем неправилно наричат хиени-ловци, а понякога кучета-ловци.
И двете названия могат да се смятат съвсем нелепи: тези животни съвсем не приличат на хиени, а куче-ловец може да бъде наречен всеки вид куче. Много по-добро е названието „диви кучета“, дадено им от бурите.
Да се нарекат хиени, значи да се клеветят тези прекрасни животни. Те нямат щръкнала козина, нито тромави форми, нито отвратителните навици на хиените. Те приличат най-много на ловджийски кучета. Козината им е светложълта, на тъмни петна. Ушите дълги като на ловджийските кучета, но не висят надолу,
