XL
Диво препускане с квага
Хендрик беше във възторг. Той предварително си представяше колко щяха да се учудят всичките му домашни, когато докараше жива каана! Нямаше и най-малко съмнение в успеха си.
Животното навлезе вече в прохода и започна да слиза към долината. Хендрик го следваше с квага на късо разстояние. Той беше вече на няколко метра от върха, когато изведнъж чу силен тропот, сякаш голямо стадо едри животни се изкачваше по противоположната страна.
Пришпори квагата, за да се изкачи по-скоро на върха и да види какво става там. Но преди да стигне, антилопата изтърча назад покрай него, към равнината. Очевидно, нещо я бе подплашило в прохода и тя бе предпочела да има работа с по-раншния си враг, отколкото с новия.
Хендрик не обърна внимание на каана — той всеки момент можеше да я накара да се върне. Искаше по-скоро да разбере какво я бе накарало да се върне назад: затова избърза напред към прохода.
Може би там имаше лъвове и трябваше да бъде предпазлив. Но не. До слуха му ясно достигаше чаткането на копита; значи не бяха лъвове. Най-после той се изкачи на върха на височината и видя стадо кваги, които се връщаха от водопой.
Хендрик се ядоса много. Не си струваше да стреля по тях, а между това те му бяха попречили. Не малко труд щеше да му струва да догони наново животното и да го накара да се върне. Нищо чудно, че беше недоволен. Но все пак той не стреля, а като обърна квагата си, тръгна към антилопата. Щом се отдалечи, квагите тръгнаха през прохода един след друг, както обикновено. Бяха четиридесет или петдесет.
Хендрик често бе виждал стада от тези животни и никак не се интересуваше от тях. Но това стадо привлече вниманието му с това, че четири от животните бяха с отрязани опашки, по което позна, че бяха същите, които бяха попаднали в рова, но после, като излишни, бяха пуснати на свобода. Опашките тогава им бе отрязал кой знае защо Свартбой.
Хендрик беше уверен, че квагите са същите, а и цялото стадо, което по-рано бе дохождало при езерото на водопой. След устроения капан те бяха изчезнали и сега за пръв път наново се появяваха по тези места.
Като го видяха, животните явно силно се изплашиха и с високи викове „куааг“ препуснаха бързо по равнината. Тази им уплаха и комичният вид на четирите с отрязаните опашки обърнаха внимание на Хендрик и той със смях препусна подир тях, понеже те тичаха в същата посока, в която бягаше и каана. При това през ума му мина въпросът: може ли неговата квага да надмине старите си другари? Но не стана нужда да я насилва. Тя летеше като вятър и бързо настигаше стадото, сякаш чувстваше, че е въпрос на поддържане на репутацията й.
Квагата скоро настигна тежката каана: тя кривна малко настрана и стадото профуча край нея. И не само стадото. Хенриховата квага също. Така че не минаха и пет минути и те бяха вече на не повече от миля от гората и продължаваха да препускат напред.
Щом каана спря, Хендрик поиска също да спре и затова силно дръпна поводите, но за негово учудване квагата му съвсем нямаше намерение да изпълни желанието му. Напротив, тя прехапа юздата, притисна уши и полетя още по-бързо напред подир стадото.
За да я накара да се обърне назад, Хендрик силно опъна десния повод: но халката се строши, юздите се плъзнаха по челюстите на животното и паднаха, квагата се почувства съвсем без юзди и можеше да лети свободно, накъдето си ще. А тя явно искаше да се присъедини към бившите си другари, които, разбира се, бе познала, ако се съдеше по цвиленето й.
Хендрик отначало не придаваше особено значение на това, че юздата се бе скъсала. Той беше един от най-добрите ездачи на Южна Африка и можеше свободно да се държи на седлото и без юзда. „Квагата скоро ще спре, мислеше си той, и тогава ще поправя юздата.“
Но скоро настроението му започна да се променя. Той забеляза, че квагата не само не забавя, но все повече ускорява своя бяг, като се стреми да се присъедини към стадото, което от своя страна се носеше напред, без да проявява и най-малко намерение да спре.
То бягаше от страх: виждаше, че го гони конен ловец.
Разбира се, неговата стара другарка, квагата, която Хендрик яздеше, добре разбираше всичко, но можеше ли тя да му разправи коя е! Нима другите животни щяха да й повярват, като виждаха на гърба й „нещо такова високо“?
А какво правеше Хендрик през всичкото това време? Нищо. Той нямаше възможност да спре своята квага. Не се решаваше да скочи от седлото, защото при падането лесно можеше да си строши главата в острите скали. Какво му оставаше да прави?
Какво мислеше той? Отначало не придаваше значение на това приключение. Но след три мили препускане започна да гледа по-сериозно, а след още две разбра, че положението му бе крайно опасно.
Ето, мина вече шестата, седмата миля. Квагите, страхувайки се да не изгубят свободата си, препускаха без да забавят стъпките си, а оседланата квага, желаейки да си възвърне изгубената свобода, не оставаше назад.
Хендрик започна силно да се тревожи. Как ли щеше да завърши това безумно надпрепускане? Къде ли щеше да ги отведе? Може би в пустинята, където лесно можеше да загине от глад и жажда. И сега вече бе много далече от лагера, не знаеше в каква посока се намира. Дори и да спреше сега квага, той не би знаел в каква посока трябва да се обърне. Трябваше изглежда да загине.
И той започна да избира удобно място, където да може да скочи от седлото, когато изведнъж му мина една мисъл. Свали куртката си и я хвърли на шията на квагата, като завърза ръкавите й. А после прехвърли полите на куртката върху главата.
Щом куртката покри очите на квагата, тя моментално спря, разтреперана от ужас. Хендрик насмалко не падна през главата й, но се задържа. После скочи от седлото, оправи юздата, сложи я на квагата, скочи отново от седлото и свали куртката от главата й.
Квагата се почувства победена. Старите й другари бяха вече изчезнали, а с тях и мечтата за свобода. Тя послушно се обърна и бавно тръгна назад.
Хендрик не знаеше пътя за дома. Най-напред тръгна по следите на квагите и скоро стигна до мястото, където бе оставил пушката си.
Слънцето бе залязло и не можеше да му показва пътя, нямаше храсти, нито хълмове, които биха могли да го ориентират, и ловецът реши да продължава пътя по следите. И макар че се въртя още дълго, вечерта беше вкъщи и разказваше приключението си.
XLI
Капанът с изстрела
По това време обитателите на нвана започнаха да се безпокоят от голямото количество хищни зверове, които се бяха появили в съседство. Миризмата на печено месо, която всеки ден се носеше от лагера и остатъците от убитите антилопи привлякоха много хиени и чакали. Те скитаха наоколо, а тази нощ се бяха насъбрали под самата нвана и в продължение на няколко часа досаждаха с ужасния си хор. Разбира се, никой не се страхуваше от тях, защото всички бяха в пълна безопасност във въздушното си жилище, където не можеха да ги достигнат нито хиени, нито чакали. Но все пак близкото съседство на тези животни беше много пакостно: не можеше да се остави нищо долу, което да не го унищожат; да не говорим за месото, дори онова, което бе направено от кожа, биваше унищожавано. Неотдавна хиените изядоха наполовина седлото на Свартбой, така че стана негодно за нищо. С една дума, те бяха станали такъв бич, че трябваше някак да се отърват от тях.
Не можеха да стрелят по тях. Денем те бяха предпазливи и не се показваха, криеха се из пукнатините на скалите или в дупките на мравоядите. Ала нощем ставаха много смели и дохождаха в самия лагер; но в тъмното бе трудно да се прицелят, а барутът беше много скъп и не можеха да го хабят напразно.
Необходимо беше да измислят нещо, за да се избавят от тях. В това всички бяха съгласни.
Те правиха вече различни капани, но всичко напразно: хиените изскачаха от рова и прогризваха примките с ужасните си зъби.
Най-после Фон Блум реши да прибегне до един начин, който се прилага често от бурите в Южна Африка, за да запазят фермите си от подобни хищници; реши да направи капан с изстрел. Той се прави по разни начини, но същността му винаги е една пушка, спусъкът на която се дърпа с едно въженце. Понякога на това
