зъба, най-малко поне шест фута дълги.
Докато те се любуваха на тези бъдещи трофеи, слонът вдигна хобота си и пусна към върха на дървото голяма струя вода, капките на която падаха после от листата по тялото му. Свартбой уверяваше, че той черпи вода от стомаха си. Кабинетните учени отричат това: но по всяка вероятност е истина, защото след известно време слонът пак изпусна струя вода, после още веднъж, и всеки път количеството вода беше все още толкова голямо, колкото и преди. Очевидно хоботът, колкото и да бе голям, не можеше да събере такова количество вода.
Гигантът явно се наслаждаваше на тези душове. И нищо чудно — нашите ловци сами изнемогваха от жега и с удоволствие бяха готови да си направят такава баня.
Когато чистите капки падаха от листата върху грамадното тяло на слона, той издаваше особено мъркане, изразяващо удоволствие. Ловците мислеха, че банята е предвестник на съня и внимателно наблюдаваха.
Наистина, главата на слона скоро започна да се отпуска, ушите и опашката увиснаха неподвижни и хоботът, обвил се около зъбите, също се успокои.
Ловците с напрежение следяха животното. Ето, грамадното тяло малко се наклони настрана; ето — то се докосна до дървото… Изведнъж се чу силен трясък и гигантът падна на една страна.
Същата секунда се чу ужасен вик, който заглуши всички други звукове и се разнесе из цялата гора, високо повтарян от ехото. После трясъкът на клоните се смеси с глухите стонове на умиращото животно.
— Ловците стояха на дървото. Те видяха, че няма нужда да стрелят — слонът, паднал върху острите колове, бе получил смъртни рани. Агонията не трая дълго. Чу се тежко, прекъснато дишане, предшествуващо смъртта, после настана дълбока, зловеща тишина.
Тогава ловците слязоха от дървото и приближиха. Слонът беше мъртъв.
Около час употребиха те да отделят прекрасните зъби. После ги натовариха на раменете си, Фон Блум — единия, Свартбой — другия. Хендрик взе оръжието и инструментите и тримата тържествено се върнаха в лагера, като оставиха трупа на мястото му.
XXXVI
Кваги
Въпреки сполучливия лов, скватерът не беше спокоен. Наистина, те имат зъби, но как ги бяха добили? Благодарение на проста случайност, която съвсем не можеше да бъде гаранция за по-нататъшен успех.
Колко време можеше да мине, преди да успеят да намерят друга „спалня“ на слон, за да го уловят там?
За това мислеше Фон Блум вечерта след връщането от сполучливия лов.
Минаха две седмици и мислите на Фон Блум станаха още по-мрачни. Колко несполуки изпита той за това време! Цели дни прекарваха те по следи и убиха само един млад слон, и то женски, зъбите на който не бяха по-дълги от два фута и не струваха кой знае колко.
А между това не минаваше ден да не срещнат поне един слон, а често и няколко. Но изстрелите съвсем не повреждаха гигантите, които избягваха лесно още при първия изстрел. Ловците разбраха с тъга, че почти няма надежда за успех, докато ходят на лов пеша.
Пешият ловец не може да убие слон, защото още след първия изстрел раненото животно избягва бързо и се спира, едва след като се отдалечи няколко мили.
Но с кон лесно може да го настигне човек, още повече, че в характера на това животно има една странност: щом забележи, че врагът, какъвто и да е той, го настига, веднага спира и не прави повече нито крачка, колкото и изстрели да дадат по него.
Друго важно предимство на конния ловец е това, че той може сам, в случай на нужда, да избяга от разяреното животно.
Ето защо Фон Блум не преставаше да съжалява за загубата на конете. Колко много би му помогнал добрия другар — кон в този лов! И колкото по-близо опознаваше старият бур местността, толкова по-силно ставаше напрежението му, защото тя беше препълнена със слонове. Случваше му се да срещне стадо от сто глави; при ва те всички съвсем не бяха плашливи и не бягаха след един и дори два изстрела. По всяка вероятност те не наеха още значението на изстрела.
Фон Блум беше уверен, че ако имаше кон, лесно би е сдобил с множество скъпоценни зъби. Но без кон надеждите му бяха много колебливи. Той ясно разбираше това и розовите му мечти да спечели цяло състояние се помрачиха, безпокойството за бъдещето наново го завладя.
Като размишляваше по този начин, Фон Блум седеше под грамадната нвана на площадката, направена върху клоните откъм езерото. Оттук се откриваше прекрасна гледка към част от долината, на запад от езерото, далече се виждаше гората, а по-близо чудна зелена морава.
Фон Блум обърна замислен поглед към тази страна точно в този момент на ливадата се появи стадо шотни, което отиваше към езерото.
Животните по вид и големина приличаха на малки кончета и вървяха едно зад друго, така че отдалече напомняха движещ се керван. Бяха около петдесет и вървяха с отмерени равни стъпки, сякаш напътствани от разумен водач. Не приличаше това движение на капризните движения на гну.
В общите форми на тялото и цвета на вълната те имаха известна прилика с гну. На бузите, шията и раменете им се виждаха ивици като у тигър или у зебра, само че по-малко ясни. А общият цвят и някои дребни черти напомняха магаре; само главата, плешките и горната част на тялото бяха тъмни и с червеникав оттенък. С една дума, тези животни приличаха и на коне, и на магарета, и на гну, и на зебра; но в същото време те се отличаваха от всички тях.
Най-много приличаха на зебра, защото всъщност бяха от същия вид: вид зебри.
Дотогава Фон Блум съвсем не беше мислил за квагите. Той ги знаеше, често бе виждал стадата им; но нито той, нито някой друг от семейството му им бе причинявал някога вреда, макар че много лесно биха могли да убият, която щат. Месото им — жълто и мазно — не е добро за ядене; само гладните туземци го ядат, когато нямат нещо по-хубаво; кожата също не е ценна, употребява се само при правене на груби чували. Затова не ги оставяха свободно да идват и да си отиват, понеже от една страна намираха, че не си струва да си хабят барута за тях, а от друга не желаеха да причиняват вреда на такива кротки създания.
И квагите спокойно пристигаха всяка вечер на езерото на водопой.
Но сега работата се измени. Стадото кваги получи такова голямо значение в очите на ловците, като че беше стадо от същински слонове. При вида им Фон Блум скочи на крака и очите му пламтяха от възторг. Той се разхищаваше от прекрасните им глави, от леките им изящни членове, от цвета и големината им. Никога те не се бяха виждали толкова прекрасни на скитника-скватер.
И той си мислеше: не могат ли да уловят няколко от тези животни? Защо да не могат? Разбира се, могат. И при това, всичко ще може да стане без особени затруднения.
И надеждите наново се съживиха в сърцето на ловеца, лицето му пак засия радостно. Той съобщи тези мисли на синовете си и на бушмена, всички ги одобриха и се чудеха как по-рано не им бяха дошли на ум.
XXXVII
Кваги и хиена
Сега стана въпрос как да уловят кваги! И четиримата — Фон Блум, Ханс, Хендрик и бушменът се заловиха да се съвещават. Разбира се, тази вечер не можеше да се направи вече нищо, така че стадото спокойно се върна от водопой. Но утре, по същия час, те пак щяха да дойдат и трябваше да се измисли нещо до тогава.
Хендрик предложи да стрелят: ако изстрелът попадне в горната част на шията, животното няма да умре, а ще могат да го хванат. То скоро ще се оправи и ще могат да го научат да ходи със седло. Макар че след подобна рана квага завинаги остава слаб.
Ханс намери този начин за много жесток. Навярно много кваги ще бъдат убити, преди да успеят да ги улучат където трябва. При това трябваше да изразходват много барут и куршуми.
Защо да не се опитат да ги уловят в капан? Той бе чувал, че големи кваги се улавяли в капан.
